Петна

Вечер. Претъпкан автобус от градския транспорт. Хора от различен пол и на различна възраст. Пътуват нанякъде. Пътници без физиономии. Незабележими, с лица като петна. Допрени едни до други мъже и жени, напрегнати от принудително неудобната близост.

Стърча с рамо към шофьора на автобуса в това пъстродрехо разнообразие с изтръпнали крака. Наближаваме моята спирка. За мен това пътуване приключва след малко.

Внезапно шофьорът скача на спирачния педал и извърта кормилото, за да избегне удара в неочаквано почервенелите стоповете на колата пред нас. От устата му изригва вулкан нецензурни изрази, които неуспешно се опитва да заглуши с длан. Автобусът рязко намалява скоростта си. Всички политаме напред и встрани с усукани от движението тела и  впити в пода нозе, чуват се уплашени викове. Жената пред мен губи контрол над разлюляната в ръката ѝ чанта. След няколко секунди автобусът спира да се люшка, чантата на жената се укротява между моето и нейното тяло, а бузата ми почти докосва бялото ѝ чело.

В същото време нещо подмокря скута ми и бавно започва да студенее.

Но в този миг съзнанието ми отсъства и се задейства механизма на инстинктите - аз не мисля, защото съм пленен от  разкошно дългите  коси на жената, които, за съжаление,  бавно се отдръпват от моето лице и обрамчат нейното. Ноздрите ми улавят отдалечаващо се ухание на изискан парфюм. Тя притваря извинително очарователните си очи и пристъпва, за да уравновеси тялото си, но инерцията на притискащите я напред пътници я оставя плътно прилепена към мен.

Този допир ме пари като жарава. Става ми горещо, струйки пот започват да текат по гърба ми. Нервните окончания по кожата ми се превръщат в болезнено чувствителни сензори, които, стимулирани от не съвсем целомъдрените ми помисли, очертават в съзнанието ми съблазнителни до свръх възбудимост форми.

Опиянен, не разбирам кога автобусът е спрял. Побутван от слизащите хора се придвижвам към вратата. Слизам на осветената спирка. Силуети на минаващи пред мен хора насичат на късове жълтеникавата светлина на лампата, която пулсира от пърхащи около нея насекоми. Спирката, като в забавен каданс, обезлюдява. Сам съм. Отпред, на панталона ми тъмнее едро, мокро петно. Опитвам се да изляза от унеса и да се впиша в заобикалящата ме реалност.

И тогава, повече интуитивно, отколкото сетивно схващам, че някой ме наблюдава. Обръщам се. На тротоара е тя и сме само двамата. На няколко крачки един от друг. Аз и тя. Жената, причинила  такъв взривен импулс на  сладострастните ми фантазии. Държи онази чанта. От нея капе някаква течност.

Погледът ми, привлечен от непреодолима сила, докосва поруменялото лице, погалва стегнатия бюст, окрилен завива покрай талията, бързо слиза  надолу и бавно се плъзга по стройните бедра, опънали къса пола. После се задържа дълго и с нежност върху ръцете ѝ, спуснати покрай разкопчаната  дреха. Всичките ми сетива тържествуват. Застивам неподвижен, поразен от толкова много красота.

С огромно усилие си налагам да отместя поглед. Успявам все пак да преценя, че развихреното ми преди малко в автобуса въображение е било твърде бедно, за да изобрази възхитителния оригинал. Докато правя тази констатация отнесено наблюдавам безформено разширяващото се петно на тротоара под чантата ѝ, но тя сякаш не го забелязва.

      – Извинете, струва ми се... аз станах причина за това петно… - поглежда тя свенливо в скута ми.

        Не знам какво да кажа.  Сепнато се присвивам и прикривам петното с длани. Между нас увисва напрегнато мълчание. Смутен съм от  неловката пауза, мислите ми препускат в галоп.  Маркирам няколко възможности за изход от ситуацията, но май всичките са  непригодни. Да отричам, че тя е причината за петното на панталона ми в случая няма да е  най-уместния комплимент за  хубава жена. Ако пък потвърдя  ще стигне ли тя до истината за връзката  на петното в скута ми с това на тротоара под чантата ѝ? Ако пък не ще ме вземе за маниак, което няма нищо общо със сексуалната ми същност и ще  накърни мъжкото ми его. От друга страна, колкото и да съм вещ, опитът да обяснявам  появата на петното с физически термини като претъпкан с пътници автобус, инерция,  течности, пазарски чанти и други подобни със сигурност ще помете обаянието на момента.

– Беше нещо студено… - не съм доволен от това, което се чувам да казвам, но  поне ръцете и торса ми облекчено заемат естественото си положение.

Жената елегантно вдига глава, косите ѝ пак проблясват на вълни, усмихва се загадъчно  и тръгва нагоре по хълмистата улица с изумителната походка на грация. Полите на бялата й дреха се полюляват като крила на птица. За миг като че ли се извърна и забави крачка в очакване, но може и така да ми се е сторило. После наблюдавам как стройният ѝ бял силует постепенно се превръща в малко, но все по-светло петънце, което се извисява към небето и става недостижимо, като звезда на небосклона.

С мъка преодолявам мечтателната си омая. Спирката някак си е станала многолюдна. Пътници, с лица като петна,  чакат поредния автобус. На мен ми предстои едно дълго  завръщане.

Придърпвам  полите на шлифера си – от петното върху панталона ми не е останало нищо.

Провирам се между безликите чакащи, които след малко ще отпътуват нанякъде. Крача в нощта по улици между хора, сгради, светлини и сенки.

 Някъде отляво, в гърдите ми, се ражда миниатюрна сива точица. Тя нараства, пълзи  нагоре, стиска ме за гърлото, изпълва черепа, прониква в мозъка, пъпли в съзнанието ми за отминалия ден, за отминалата седмица, за месеците и годините зад мен. И се превръща в безлично и безмилостно огромно сиво петно.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.