В осем часа на горещия още от
сутринта 30 август 1973 г. с Маринка се качваме на автобуса в Райнино, правим
смяна в Исперих и Разград и пристигаме в Раковски. След пет минути пеш от
спирката сме в квартирата, в която ще живеем. Хазяйката ни запознава с мъж на
име Илия, той работел в стъклозавода в Разград, жена му била заместник директор
на училището в Раковски, дошли са тук от плевенското село Ракита. Те заемат
южната от двете стаи на втория етаж, нашата е северна, с един прозорец.
Качваме се по скърцащите стъпала.
Предверието е нещо като покрита дъсчена тераса. Оставям пътната чанта на пода
до тъмно боядисаната врата. Стаята сега ми се видя различна. Сумрачна и
схлупена, застлана с домашно тъкани черги, обзаведена с двойно легло, маса, три
стола, закачалка и пернишка печка. Толкова. „А вода от къде ще вземаме?” –
чуваме плахия глас на Маринка. „От комшиите!” – отговаря хазяйката. Излизаме
навън, минаваме по циментова пътека, влизаме с съседния двор. Отвън има чешма и
мивка. Те са, които ще ползваме. В дома на баба Бойка няма водопровод. Върнахме
се в стаята, Маринка отвори чантата, въздъхна и пак я затвори – нямаше къде да
подреди вещите ни. А аз се свих в себе си – къде ми е бил ума, когато наемах
стаята?
Последните два августовски дни в
квартирата минаваха тягостно. На 1 септември директорката на Икономическия
техникум Наталия Митева свика първия за учебната година педагогически съвет и
постави задачите, които трябваше да изпълним до идването на учениците на 15-ти.
Представи ме като Георгиев и така си остана, за разлика от Веселец, където бях
Колев. Маринка ходи да види детската градина. Ново място, нови хора, нови
изисквания – беше трудно и за двама ни.
Едва дочакахме края на седмицата – бързахме да се върнем в нашето си село, където
са нашите близки и приятели и където всичко ни е познато. В неделя следобед
тате ни върна в Раковски. Тогава караше ЗИЛ самосвал в Пътно управление
Исперих. Натоварихме на камиона най-нужното, за да дообзаведем квартирата си,
да стане малко по-удобно и по-приятно.
Междувременно работата ни
повлече. Скоро щях да навърша 23, с вълнение влязох в първите си часове. Имах
някакъв преподавателски опит от Веселец, но тук беше различно – големи
момичета, между 15 и 18 годишни, в паралелките имаше само по няколко момчета.
Всички те гледат изпитателно, преценяват що за птица си и ти кроят шапката.
Пратиха ме в Шуменското
интендантство, взеха ми мярка и ми ушиха нови дрехи, тръгнах на работа с военна
униформа. Маринка, кротка и изпълнителна, бързо заслужи уважението на колежките
си. И у двамата имаше стремеж да дадем най-доброто от себе си. Тревожното беше,
че трудно понася бременността и не можеше да се храни пълноценно. Това водеше
до чести отсъствия от работа. Но никой не я упрекваше, всичките ѝ колеги бяха семейни
и подобни състояния им бяха познати.
Аз пътувах до Разград и обратно,
понякога повече от веднъж дневно, автобуси имаше на всеки час, без да броим
тези до стъклозавода. Село Раковски не беше място, за което да мечтаеш,
битовите условия в дома на баба Бойка бяха спартански, но там беше нашето
любовно гнездо и ми беше мъчно, когато съпругата ми я няма. Моите и нейните
родители ни помагаха, снабдяваха ни с продукти, но когато бях сам нямах
настроение да готвя и хапвах на две-на три каквото намеря. Понякога си спомнях
съмненията на родителите ни, че това не ще да е кой-знае каква работа, щом на
мен я предлагат, по-лесно ще ни бъде да останем при тях, вместо работим и
живеем сред чужди хора. В такива моменти ме обхващаше дълбоко униние. Връщах се
назад, за да осъзная колко измамна е била представата ми за живота който ни
предстои. Но кой да предполага, че нещата ще придобият толкова сиви краски…
Имаше в махалата едно момче с
вродено слабоумие и някакъв физически недъг, който затрудняваше вървежа му. От
прозореца на стаята си виждах къщата им. Понякога седеше на пейката пред тях и
като ме види да излизам приближава, усмихва се, сумти, издава нечленоразделни
звуци. Питал съм се дали се опитва да общува или моли за нещо. И кое повече го
впечатляваше в униформата ми – лъскавите копчета, звездичките на пагоните или
кокардата на фуражката. Обикаляше около мен, посягаше боязливо, опитваше се да
ме докосне. Тази близост не ми се нравеше и аз бързах да се отдалеча.
Една сутрин в края на октомври
Маринка се събуди с подути крака и болки в корема. Измих се набързо на
комшийската чешма, водата в кофата под нея беше хванала ледена коричка.
Мимоходом отбелязах, че трябва да се погрижа за отоплението на квартирата ни
през зимата. Тръгнахме за Разград. В дежурния кабинет прегледаха Маринка и я
спряха в болницата. Трябваше да се върна в Раковски, да взема дрехи, тоалетни
принадлежности и други неща и да ѝ ги занеса. Тя влизаше в болница за първи
път, измъчваше ни неизвестността, бяхме разтревожени и потиснати. Слязох от
автобуса, бързах, вървях умислен, още десетина крачки и щях да съм пред
бабината Бойкина къща. И тогава онова момче се изпречи пред мен, едва не се
сблъскахме. В поведението му нямаше нищо агресивно, но неочакваната му поява ме
стресна и ме изведе от унеса. Инстинктивно вдигнах и поставих ръката си като
щит между двамата, то се ухили и впери поглед в часовника ми.
Спомних си, че вчера в магазина
вместо ресто ми дадоха някакъв бонбон. Ще му го дам и да си ходи! Кривогледите
му очи проследиха движението на ръката ми. Извадих от дясното джобче на
куртката си бонбона и го сложих в дланта му. Момчето го грабна и припряно се
зае да го развива. Бонбона падна в краката му, помислих си, че е от неумение,
но то не го и погледна. Размаха пъстрата хартийка под носа ми, извърна се, с
чудновати подскоци и ликуващи възклицания влезе у тях.
Изведнъж ме споходи странно
желание: прииска ми се да съм като него. Поне за един миг. Ограничен ум, на
който толкова простички неща носят такава радост…
Колко добра беше работата още не
можех да оценя, по-важното е, че от ден на ден все повече ми харесваше. Давах
си сметка, че със средното си образование учителското място в техникума е таван
в професионалната ми кариера. Трябваше да докажа, че го заслужавам. Ако не се
справя ще намерят някой висшист, с когото няма как да се конкурирам. А имам
съпруга, чакам дете, от мен се очакват предвидимост и стабилни доходи. Ще
направя така, че да запазя мястото си! Вариант позорно завръщане в Райнино не
влиза в плановете. Нужно ми е по-високо образование! Търновския университет ми
стори подходящ. Разбира се, задочно. Защо избрах история? Не мога да кажа и до
днес.
Трябваше да съм друг. Трябваше да
работя, да се обличам, да общувам по начин, различен от досегашния. Примерите
бяха пред очите ми, много, ежедневно. Трябваше да отворя сетивата си и да
избера от кого какво и колко да взема.
Иванка Михайлова прави открит
урок по български език и литература. Сядаме в класната стая на наредените отзад
столове. Стойчо Стоев си носи табуретка. Евгения Калчева подръпва късата си
пола, бедрата ѝ лъсват предизвикателно. В ръцете си държи син бележник с
бодната в него синя химикалка. Аз се питам случаен ли е този подбор или
преднамерен, за да е в тон със синята ѝ блуза. Училищният звънец отбелязва началото
на часа. Михайлова е перфектна. Изцяло съм погълнат от урока ѝ. Опитах, но не
можах да си спомня името на учителката ми по литература в Завет. Прииска ми се
това да е била Михайлова.
Връщаме се в учителската стая да
обсъдим какво сме видели. Нисичкия и набит Стоев влачи неизменната си
табуретка.
– Защо – питам го – не се
разделяш с тази табуретка?
– Седнал на нея се чувствам
по-сигурен. Столовете са високи и краката ми висят във въздуха.
Тръгнах към къщи, видях общия
работник бай Иван да коси в двора на техникума. Спрях да го погледам, в
ноздрите си усетих аромат на окосена трева, кръвта ми шупна. Съблякох куртката,
сложих върху нея фуражката, запретнах ръкавите на зелената си риза. Взех косата
от бай Иван и направих няколко откоса с плавни движения. Стори ми се не добре
наточена. Наведох се за бруса, прокарах го няколко пъти по звънтящото острие и
продължих да кося. Взрив от ръкопляскания ме накара да застина и да се огледам.
Накачулени по прозорците моите ученици ме аплодираха.
Тодор Цветков от Русе дойде в техникума
по разпределение за учител по готварство в паралелките по обществено хранене.
Седим един ден в учителската, и двамата сме с „прозорци”, чакаме началото на
следващия час.
– Да те черпя едно кафе.
Мислех, че ще отидем в някое
заведение наблизо, но той ме заведе у тях. Настанили го в във високите блокове
близо до техникума. Влизаме в предоставената му от отдел „Народна просвета”
квартира. Кани ме да седна на матрак персон и половина, закрепен на пода върху
четири дървени трупчета. Стените са изпъстрени с фигури, сякаш моят домакин е
решавал там задачи по геометрия. Цветков включва електрическия кафеник и ми
обяснява:
– Там ще е гардероба – сочи
начертан с флумастер правоъгълник. – Тук пък ще инсталираме телевизора… – Аз се
вглеждам по-внимателно – наистина, рисунката наподобява телевизор. – …а тук ще
сложим хладилника. Предстои ми ремонт! – усмихва се той. – После ще дойде Мима
със синчето и всичко ще се нареди! Мима е жена ми. – Очите му искрят, от думите
му блика оптимизъм.
На втората година едва ли не цял
Разград го познаваше. След третата се върна със семейството си в Русе, хвана се
готвач по корабите, обиколи половин Европа по река Дунав. После избра да живее
в Смолян, защото реши, че периодично обгазявания Русе не е мястото, където да
растат децата му. Преди да си тръгне от Разград ми каза:
– Приятели сме, надявам се да
останем такива и в бъдеще. Много съм доволен, че се сближихме. Затова ще карам
направо. Колегите те уважават, учениците те харесват, не си нито по-глупав,
нито по-грозен от мен. Но аз се оправям по-добре от теб. И знаеш ли защо?
Защото има в теб нещо неизживяно... Време е да облечеш костюм, да обуеш
градските си обувки, да оставиш селянчето зад гърба си и да продължиш напред.
Опитах се, Тошо! Повече от 40
години го пъдих, проклинах, мачках … После се отказах. Корава душа излезе
селенията, оцеля! Още си е в мен. Погажда се някак си с огражданената ми душа.
А за приятелството – прости ми, че не бях на нивото на твоята добродетелност.
Решихме да отидем на Райнино за
последен път, преди да се роди първата ни рожба, чакахме я в средата на май. Но
малкото човече, което вече брояхме за трети член на семейството, беше
нетърпеливо. Роди се в Исперихската болница на 29 април 1974 година,
понеделник. Събитието сложи отпечатък върху всичките ни по-нататъшни действия.
След като се убедих, че всичко е наред аз се върнах на работа. Маринка остана
със сина в Райнино, за да ѝ помагат свекърва и майка. Едва дочаках края на юни
и през лятната ваканцията също се завърнах в Райнино.
В началото на новата учебна
година вече живеехме в града. Направихме още една крачка в намерението ни да се
установим трайно в Разград. В края на август 1974 г. наех квартира близо до
икономическия техникум. Маринка излезе в неплатен отпуск за да се грижи за детето
и кандидатства за учителско място в новостроящото се Обединено детско заведение
/детска градина с детска ясла/.
Квартирата ни беше в стара къща –
една стая, пристройка, предназначена за обущарска работилница. Пренесохме
багажа от Раковски, подредихме, заживяхме. Но не ни харесваше старото
обзавеждане, искахме за дома си нещо по-добро.
Луксана Алексиева беше профсъюзен
деятел, тя ме въведе в непознати за мен дебри на социалната сфера. Посъветва ме
да подам в общината молби за жителство и за настаняване в държавно жилище. Статутът
ни на младо семейство с дете ни давал право на заем от 2000 лева при облекчени
условия. С Маринка решихме, че това са много пари, при това, докато само единия
от нас получава заплата, ще ни бъде трудно да ги върнем. Прост разчет
показваше, че 1000 лева са напълно достатъчни да обзаведем по наш вкус
едностайната си квартира.
С хиляда лева в джоба пристигнах
с Иван, зет на хазяйката, и Георги, един от двамата ми братя, в мебелния
магазин в центъра на Разград. Зад него чакаха няколко товарни таксита. Наех бай
Рамадан с платформа на гумени колела, теглена от един кон. Натоварихме легло,
бюфет и три стола. В облицованата с бял камък сграда, на чието място след това
построиха новия театър, горните етажи се заемаха от Окръжния кооперативен съюз,
а на първия имаше голям за времето си магазин с най-разнообразни стоки. Към
вече закупеното добавих телевизор „Мизия”, токоизправител, шкаф с два
електрически котлона, няколко още неща, нужни за инсталацията на уредите. От
пачката с 1000-та лева останаха пари колкото за бутилка ракия, няколко бири и парче
шпек. Върнах се в квартирата с олекнал джоб. Разтоварихме покупките, пийнахме,
хапнахме, както си му е реда, поляхме новите придобивки с двамата ми помощници.
В стаята обособихме няколко зони.
Новото двойно легло с кошчето на сина Николай се превърна в кът за спане. Над
двата рафта от шкафа с котлоните, побиращи всичката ни посуда, имаше плот,
който се изтегля и се превръща в малка
маса, това беше кухненското отделение . Нафтовата печка, производство на
завод „Терма” в Тутракан поставихме до стената с комина. Завинтих четирите
крака на телевизора и го сложих на пода под прозореца. Ден-два след това с
автобуса у нас пристигна тате. Носеше голяма пазарска чанта. Разгледа как сме
се обзавели, извади разкроените предварително елементи на телевизионна антена и
ги сглоби. Вдигнахме я на покрива и я свързахме с телевизора с плосък двужилен
кабел. Знаех, че баща ми никога няма да го произнесе гласно, приех този му жест
като признание, че съм изкачил още едно стъпало в развитието си.
Застуди се. Печката гори
денонощно, тубата с нафта бързо се изпразва. Нужен ми беше по-голям съд. Взех
от съседите ръчна количка и купих 200-литров варел от пазара. Стоварих го в
дворчето пред къщата, отвинтих капачката и се заех да го почистя, вътре имаше
остатъци от някаква гъста течност с остра миризма. Кипнах с бързовара кофа с
вода, изсипах част от нея във варела и го разклатих. Преплакнах го така няколко
пъти и рекох да проверя дали вече е чист. Надничам през отвора – тъмно, нищо не
се вижда. Вадя от джоба си кибрит, драскам една клечка, навеждам се и поднасям
пламъчето към отвора. „Баф-ф-ф-ф!” – изрева варела, блъвна огън и опърли едната
ми вежда и част от перчема. Отскочих уплашен, варела сякаш оживя. Втурна се
напред, блъсна се в телената ограда, подскочи, търкулна се и се укроти в
краката ми. Едва сега осъзнах каква глупост съм сторил. Бил съм на косъм да се
самовзривя!
Живеехме с една заплата.
Двайсетина лева месечно връщах на ДСК, с още толкова си плащах квартирата. С
останалото се хранехме, обличахме и посрещахме всичките си нужди. Впрочем, тук
са нужни малко повече пояснения. За облекло аз пари почти не давах. Като
преподавател по военно обучение имах право да нося военна униформа. Всяка
година получавах безплатно по един комплект зимни и летни дрехи с обувки, на
две години шинел, допълнително ризи, пуловери, шуба. Пазаруваме от малко
магазинче, метална барака, в близост до квартирата. Две бяха постоянните ми
покупки, допълвани понякога от най-необходимите неща Продовачката ми подаваше
през гишето хляб „България” за 26 стотинки и пакет цигари „Стюардеса” за 55 още
щом ме види, знаеше, че рядко ще пожелая друго. С хранителни продукти като
свинско и птиче месо, варива, зеленчуци и плодове ни снабдяваха нашите
родители, които сами си ги произвеждаха. Имахме трудности до пролетта на 1975
г. Тогава завършиха строежа на ОДЗ-то, Николай тръгна на ясла, Маринка започна
работа. Вкъщи влезе още една заплата.
Ако попитате хора от контактната
ми среда ще ви кажат, че съм спокоен, сериозен и предвидим човек, който не
показва емоциите си, решенията му са обмислени и ексцентричностите са му чужди.
Всъщност не е съвсем така, имам своите слабости. Странностите ми се появяват
така внезапно, че са изненада на околните и на мен самия. Понякога поведението
ми е толкова различно от очакваното, че възниква въпросът кой съм аз, коя е
истинската ми същност. Такъв е случаят Словакия.
Давах си сметка, че изграждането
на новия ми образ изисква промяна в начина ми на живот. Но нямаше как да се
откъсна от Райнино, там останаха моите и на Маринка родители, роднини и
приятели. Там беше футболния отбор, в който бях титуляр и на който предстоеше
да замине за побратимения с Разград словашки град Жар над Хрон. За да пътувам
до Чехословакия със спортната делегация трябваше да отсъствам от работа една
седмица. Да ми разрешат отпуск в края на учебната година беше илюзия. А много
исках да отида, беше рядък шанс.
Събраха ни полковник Великов през
май 1975 г. във Военния лагер край Благоево да подготвим базата. Водеха се
тогава с учениците от средните училища едноседмични полеви занятия. Годишният
ми норматив включваше и други, освен часове по военно обучение. Аз ходех в
Благоево, но се връщах и в града да вземам часовете си в техникума. Времето ме
притиска, трябва да взема решение дали ще пътувам за Чехословакия или ще се
откажа. Какво да направя?
Измислих няколко варианта, избрах
един, постарах се всичко да изглежда естествено. Ден преди отпътуването казах
на директора, че цяла седмица ще съм в Благоево, а на инспектора Великов, че
пред това време ще съм в техникума. Никой нищо повече не ме попита. Не намерих
за нужно да обяснявам повече каквото и да е на когото и да било. Засекретих
известната само на мен истина дълбоко в себе си. Силно се надявах се никой нищо
да не заподозре. Грабнах си сутринта чантата, включих се в групата и на следващия
ден вече бях в словашкото градче Кремница.
Не знам как да определя този
случай – като потвърждение или отрицание на твърдението, че рано или късно
всичко излиза наяве. Мисля си, че някои тайни си остават такива завинаги и си
отиват от този свят с техните носители. Почти половин столетие измина от
тогава, сега съм на 73 години, но можеше и да не ги доживея …
Та така, стигаме до 4 март 1977
г.
„Всяко зло за добро” – казва
народът. При нас се получи точно така. Краят на седмицата е, петък, вкъщи сме.
Излежавам се на леглото в квартирата, гледаме телевизия, дават съветския сериал
„Родени от революцията”. Там някъде, в действието на филма, чупят голяма
витрина, стъклата се свличат с трясък. Дрънчи зад телевизора стъклото и на
нашия прозорец, чува се глухо бучене. И друг път се е случвало, улицата, на
която живеем, е нещо като околовръстен път, по нея се отбива товарния трафик.
Питам се, какъв е този огромен камион и отивам до прозореца да видя. Но няма
камион, улицата е пуста. Внезапно небето се озарява от сияние, тътенът се
усилва, усещам го под краката си. Таванът над главата ми скърца, по пода се
сипе мазилка, в стената до леглото зейват дълбоки пукнатини, лампата гасне.
Невидима опасност заплашва моя, на жена ми и сина ми живот, страхът ме
парализира, умът ми блокира, краката ми се вдървяват.
– Няма го Николай! – чувам
плачевния вик на Маринка.
– Излез навън! – крещя аз. – У
мен е! Излез навън!
Оглеждам се учудено – на двора
съм, с Николай на ръце! Как стана така, какви механизми са задействали тялото
ми, за да се озова тук него? Маринка идва, притиска се към нас, трепери. От
съседните къщи долитат викове, притичват тъмни силуети. Плаче дете, женски глас
нещо реди, мъж ходи със запалена свещ, пази я с длан да не угасне, треперливия
ѝ пламък чертае зловещи сенки. Хората не се прибират в къщите си, събират се по
тротоарите. Улицата се задръства от автомобили, които напускат града. Пищи
сирена на милиционерска кола с включени аварийни светлини.
Дни наред всеки бързаше да
сподели къде го е заварило бедствието, как го е преживял, какви поражения е
понесъл. Разказваха се всевъзможни истории. Някой предположил, че стената на
язовир „Бели лом” може да се скъса и водата да залее града. Мълвата се разнесла
светкавично, хората повярвали и започнали да се изнасят по селата. След като опасността
отмина тази история се донади с нови „факти”. Милиционери обикаляли улиците с
мегафони и давали кураж на изплашените: „Граждани и гражданки, запазете
спокойствие! Епицентърът на земетресението е открит и задържан!”
Случваше ми се за първи път. Не
знаех какво е земетресение. Навярно повлиян от учебната дисциплина, която
преподавах (Начално военно обучение), бях склонен да мисля, че е започнала
война и това е ядрен взрив, признаците бяха същите.
Седмица след земетресението ми се
обадиха от отдел „Просвета” на общината. Връчиха ми заповед за настаняване в
апартамент на улица „Георги Димитров” 42, в блоковете срещу училище „Отец
Паисий”. Казаха ми, че за ползването му ще плащам месечно 5 лева и четиридесет
стотинки. Ключът можел съм да получа от някой си Кольо, пенсиониран милиционер.
Веднага отидох на посочения адрес. Нетърпелив бях, блокът беше съвсем нов,
ненаселен. Но не разбрах нищо повече, входът беше заключен, въпросния Кольо не
знаех къде да търся. На връщане към квартирата вече правех планове за
обзавеждане. Оставаше ми около година да погася младоженския заем. Разчетът ми
показваше, че мога да си позволя още един кредит, стига да не е твърде голям,
което пък зависеше от големината на жилището, което още не бях видял.
Притесненията ми отпаднаха след няколко дни. Взехме ключа, отворихме. Малко
коридорче с три врати – към хола, кухнята и банята с тоалетна. Гарсониера. Но с
голяма южна тераса, на която се излиза от хола и от кухнята, с изглед към
автогарата. От там звучи гласът на диктора: „В 14:00 часа, от пети сектор, за
Благоево – Ломци – Дриново – Кардам – Попово ще отпътува автобус № …” Без да
съм си поставил за цел, след няколко месеца ще знам наизуст маршрутите на
всички автобусни линии от автогара Разград.
Със заплатите от Свещари и
Веселец бях купил малка библиотека от масивно дърво и разтегателен диван. Донесохме
ги от Райнино. Дивана и шкафа с котлоните от квартирата сложихме в кухнята. В
хола внесохме бюфета, печката, телевизора, добавихме една сгъваема маса и
…къщата се напълни. После купих бракувано училищно обзавеждане, сковах стелаж с
няколко лавици, наредихме насъбралите се книги, списания и вестници. Част от
тях ползвахме в пряката си работа, друга част удовлетворяваше интересите и
увлеченията в свободното ни време.
Новото ни жилище беше далеч от
техникума и детската градина. Маринка редува сутрешна и следобедна смяна, моите
часове са само сутрин. Един ден тя тръгва на работа и води Николай на ясла с
градския автобус, на другия ден си остава вкъщи до обяд, аз водя Николай. Взел
съм старо колело, монтирал съм на рамката му дървена седалка. Синът ми е щастлив
да се вози, вкопчен в кормилото, аз въртя педалите и пестя време за отиване и
връщане от работа.
Годините се търкалят. Кроя
далечни планове. Правя вноска за апартамент, завърших курс за любители шофьори,
чакам да ми дойде реда за кола. Може веднага да купя полски фиат, но цената му
не е по джоба ми. Може да взема по-бързо ЗАЗ или трабант, но не ми харесва ни
едната, ни другата марка. Събрал съм пари за втора употреба и преговарям със
собственик на тригодишен москвич. Тъкмо уточняваме последните подробности,
получавам телеграма. Канят ме за нова кола.
Брат ми Георги е професионален
шофьор. Той взема със себе си свой колега, ще ми помагат в избора. Пристигам с
двамата си консултанти в Русе. В приемната на Мототехника чакат още десетина
човека. В списъка съм от последните, а изнесените коли са поне два пъти
по-малко от поканените. Въпреки, че няколко от тях се отказаха редът ми не
дойде. Върнах се у дома разочарован. След седмица пак ме викат, пак намирам кой
да ме придружи, но и този път се връщам с празни ръце. Получавам телеграма за
трети път, тръгвам сам. В списъка съм втори, докато го чета чувам по
високоговорителя името си. Всичко стана толкова бързо, че ми трябваше време да
се осъзная. Влизаме в салона, ще избираме между четири-пет москвича с различни
цветове. Другият човек е с придружители, аз съм сам. Ще гледам те какво правят…
Те застават до жълт москвич, аз
избирам единия от двата сини. Те палят, отварят капака на двигателното
отделение и оглеждат мотора, аз върша същото. Те проверяват в багажника за
резервна гума и инструменти, и аз го правя. Те клечат и надничат под колата,
навеждам се и аз. Те вероятно знаят какво правят, аз не. Те приключват с огледа
и си тръгват. При мен идва служител на магазина и пита:
– Тази ли ще е?
– Да! – опитвам се да звуча
убедено.
Той минава пред колата, почуква
със свити пръсти по левия калник и се отдръпва на две-три крачки, без да сваля
поглед от мен стои около минута и се отдалечава. Сякаш иска нещо да ми подскаже…
Заставам където беше, обхождам с очи предницата. Аха, ето какво било, стъклото
на левия фар е пукнато!
– Ако държите непременно да
вземете тази кола смяната на фара ще Ви излезе безплатно, ако…
Не, ще взема другата! – соча
съседната синя.
Няма ли да я разгледате? –
подсмихва се той, отваря вратата и вади някакви книжа от жабката.
– Не, няма!
Оформяме документите, той изкарва
колата от халето, дава ми ключовете и ме предупреждава, че ако не искам да
остана на пътя трябва да заредя гориво. Спирам на близката бензиностанция,
слизам, оглеждам от ляво, от дясно, отзад… Да му се не види! Онази кола беше
със счупен фар, на тази да не са забравили да сложат резервоар? Никъде не
виждам гърловина!
– Нещо не е наред ли? –
интересува се бензинджията, завърта ключалката на багажника, отвинтва
капачката. – Колко?
– А, не… Всичко е наред! –
Мислено му благодаря, че ме извади от затруднението. – 20 лева.
Пътувам към Разград и се
наслаждавам. Спомням си овехтялата тапицерия на бялата кола, която щях да
купувам на старо. В тази всичко е свежо, чисто, без нито едно петънце, мирише
приятно на ново. Двигателят е безупречен, трябва да съм внимателен докато го
разработвам и да спазвам стриктно гаранционните условия.
Спускам се по нанадолнището към
Хлебарово /Цар Калоян/, май че долавям някакъв шум, потраква нещо отпред.
Отбивам встрани без да гася, ослушвам се – нищо, форсирам – пак нищо. Тръгвам:
„Трак-трак-трак…”. Ускорявам, колкото по-бързо се движа, толкова по-начесто
трака. Движа ли се равномерно и тракането е равномерно. Пак спирам. И тракането
спира. Оглеждам внимателно задния мост, карданния вал, пода. Не забелязвам нищо
обезпокоително. Най-после откривам причината – на предната дясна гума се е
залепило парче лентов изолирбанд. Върти ли се гумата лентата се опъва и бие по
калника. Махам я и продължавам. Всичко е наред.
Намирам място пред блока и
паркирам между две жигулита. Тръпна от задоволство – и аз съм наред с хората!
Годината е 1980, месецът е октомври. На 27 се качваме в колата и отиваме на
сбор в Райнино. Усещането е несравнимо. На другия ден заваля сняг. Ей тъй,
заваля, колкото да напомни, че иде зима и спря. Очакваме второто си дете.
12 февруари 1981 година, роди се
Кристина. През априлската ваканция и четиримата сме на Райнино. Маринка и мама
си говорят, че наесен Николай ще е първокласник. Училището, в което ще учи, е
срещу нас. С тате майсторим легло на два етажа. Николай се качва по стълбичката
и заявява, че ще спи на горното.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар