Отварям очи. Оранжевите сияния на изгрева вън проникват в пролуката между завесите и прогонват здрача. Надигам глава от възглавницата, ставам, изправен до леглото разкършвам рамене и вдишвам дълбоко. Спарения въздух не ме ободрява. Отивам да проветря. Дърпам пердетата, в спалнята нахлува светлина. Отварям. Зад прозореца виждам човек. Потръпвам… от хлад – есента говори на своя език. Човекът на прозореца не е птица, за да се извиси на шестия етаж и кацне на перваза ми. Той е в отсрещния блок, на около стотина метра от тук.
В появата му не би имало нищо особено, ако това жилище не пустееше. От много години там не се е мяркал никой. Съседните апартаменти се сдобиха с топлоизолация и нова дограма, пребоядисаха ги в свежи цветове, само външните стени на този апартамент останаха да загрозяват гледката. Когато завали дъжд неговите два прозореца, с люспесто-кафявите си черчевета и мръсни стъкла, ми приличат на сълзливи старчески очи. Днес забелязвам, че стъклата са почистени и жилището е обитаемо. Мъждивата електрическа лампа, висяща от тавана, засенчва лицето на човека зад прозореца. Виждам само главата и торса му. В сутрешната дрезгавина е невъзможно да разбера дали е седнал или е прав, дали е мъж или жена.
Изпивам сутрешното си кафе в кухнята, закусвам надве-натри. Връщам се в спалнята да затворя прозореца. Човекът е там, лампата свети, макар денят да е настъпил и върху синьото небе да няма нито едно облаче. Защо не угаси и после да наднича навън? Впрочем, защо ме интересува тази лампа и този човек? И какво необикновено има в един сив правоъгълник, част от многофамилна фасада с два прозореца, та съм се вторачил в тях? Какво от това, че зад единия е той и нужно ли е тази гледка да обсебва вниманието ми?! Излизам. Предстои ми пътуване, което ще отнеме целия ми ден. Пенсионерите понякога също са заети!
Върнах се по залез. Приближих входа и преди да вляза в блока се обърнах. Човекът си беше там, зад прозореца, продължаваше да се взира към улицата, сякаш, докато съм отсъствал, не е мръднал от мястото си.
На следващата сутрин се събудих късно, краката сами ме отведоха до прозореца. Той пак беше там – един силует зад своя осветен от лампата прозорец – и гледаше навън. Беше сам, вече втори ден не забелязвам да има някой друг покрай него. Ако с този човек по нещо си приличаме то е, че сме самотни…
Градът вече пулсираше в своя забързан ритъм. Човекът отсреща леко се надвеси, погледна надолу към гъмжилото от хора, може би търсеше някой или нещо. Внезапно вдигна глава и ме видя. Усетих как погледът му се блъсна в гърдите ми. Смутих се, пристъпих встрани и застанах зад пердето. Телефонът върху нощното шкафче зад мен заподскача. Звънът му прозвуча в ушите ми като камбана. Стреснато се втурнах, грабнах го и се вторачих в екрана. Най-после! Чакам този разговор вече цяла седмица...
В остатъка от деня и през нощта продължихме да се дебнем, всеки зад своя прозорец. В размътената ми глава се редуваха неясни предположения с кошмарни съновидения и красиви фантазии. Усещах, че някой или нещо ще се появи, нещо ще се случи и ще даде отговор на всичките ми въпроси. Мислех си как едно събитие, един разговор или дори само една дума може да променят живота на човек. Будех се от силния вятър вън, от тихите гласове на съседите, от неясни похлопвания. Въобразявах си как асансьорът спира на шестия етаж, някой звъни на вратата, чувам разговор между мъж и жена на немски език , някъде кънти детски смях. Сядам в леглото, ослушвам се напрегнато – нищо! И ми се иска да не бях се събуждал.
По-добре да ставам. Надигам се тромаво, правя няколко крачки в тъмното, дърпам тежката завеса. Дали е още там? Между десетките тъмни прозорци има само един светъл, неговият. Свикнах да го виждам там, когато и да погледна. И сега прозорецът му свети, но него го няма. Върнах се в леглото.
Към обяд успях да се съвзема и излязох да се поразходя. Срещнах моя позната от отсрещния блок и я попитах:
– Знаеш ли кой живее в онова жилище? – Посочих аз апартамента на седмия етаж
– Не го познавах – отговори тя. – Знам само, че беше почти неподвижен. Видях, как преди два дни социалните го пренесоха в инвалидната му количка до асансьора. Апартаментът е на сина му, уж щял да се върне от някъде си и да се грижи за него. Но, горкият човек, не можа да дочака сина си … – кимна тя към спрялата пред входа катафалка, от която слязоха четирима мъже в черно.
Телефонът ми звъни:
- Татко! На летището в Мюнхен сме. Довечера сме при теб!
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар