Още през лятото на 1916 година тръгна слух, че монополът на държавата да се разпорежда с храните отпаднал и по-òправните стопани продавали на пазара в Силистра. Добруджанците от този край бяха лъгани много пъти, подмятаха селата им ту в България, ту в Румъния, бяха се напатили и от едните и от другите, та не хващаха лесно вяра на кого да е.
Умислен, Танас измете дама, сложи алаф на конете и излезе пред къщата. В градината жена му се беше навела между нацъфтелите димитровчета. Като го видя тя се изправи и се подпря на мотиката. С Кера, най-личната мома в селото, се венчаха преди няма и година, по Сурваки.
– Ох! Уморих се! – усмихна му се тя.
– Що ни копаш с калистирката? – попита той. После взе мотиката от ръцете ѝ. – А́ди, стига ти за днеска! И без туй са мръква… Ела да ми полейш да си умия ръцете, ши сляза надолу, може да науча някоя новина. А ти се пази, че… – погледна наедрелия ѝ корем и я погали по бузата с опакото на дланта си.
Върви Танас към центъра на селото и продължава да се главоболи как ще я кара оттук насетне. Прибраха де какво имаше по къра, данъци на държавата ще трябва да се плащат, да се оре, ще трябва, докато не са почнали дъждовете. Вече три години откак румъните туриха ръка и на имота, и на живота им. Едната война не свършила, за друга се гласят… Ако пък го мобилизират как ще се оправя Кера?
– Танасе! Я я́ла сам тука – повика го познат глас. Старият Консулов седеше на пейката пред къщата си.
– Добър вечер, дядо Иване! Ко прайш тука самичък?
– Дал ти бог добро! Седя и гледам свят, ама в мрачината не са вижда много! Времето да минава… Разбрах, че си обрал царевицата от нивата на Излаза. Ши ти остане ли нещо за продан?
– Амѝ! От царевицата излязоха едни баберки – колкото да не е без хич. Виж, от слънчовката, може да отделя десетина чувала …
– Питам, щото чувам, че някои карали стока в Силистра...
– И аз дочух такава приказка, ама не вярвам… Я ми кажи ти за пушката. Какво измисли за нея…
– Пушката, та пушката! – прекъсна го стареца. – Добре де, ши ти я дам! – Той замълча за малко, после продължи. – Одъртях, Танасе-е-ей! Ни моя да кръстосвам веки баирите като на младини… Ши ти я дам! Още сега ши ти я дам.
– Ама как? Аз сега пари нямам …
– Нищо! Като продадеш слънчовката ще платиш!
На другия ден в селото пристигна околийския управител. Той връчи на кмета Вълча Джорджеску дълъг списък с имена, даде си инструкциите и се върна в Тутракан. Кмета тръгна с разсилния, обикаляха къща по къща. Стигаха до Танасовата:
– Танасе! Товариш на каруцата каквото имаш за продан и утре го носиш на скелята в Тутракан.
– Вярно било, значи, домнуле! Други хора от село ще има ли?
– Ще има, ще има… Много сте! Ще ги видиш, като се съберете на Крушака – размаха Джорджеску списъка.
Зарадвани, че ще изкарат някоя пара, Кера разгръщаше, а Танас пълнеше чувалите със слънчоглед. Той ги нареди в каруцата и хвърли отгоре им един чул. Кера начупи съчки и отиде да пали печката, Танас влезе в плевнята. Извади пушката, повъртя я в ръцете си, чудеше се дали да я вземе на другия ден със себе си. После я смаза дебело отвън и отвътре, уви я с парцали. Пъхна я в брезентовия калъф и я скри зад една дебела греда под сламения покрив.
На ранина, още преди слънцето да се е показало, селото се разбуди. Лаеха кучета, мучеше добитък, чуваха се гласове. Танас впрегна конете, закачи торбата с хляба на климията, намести в краката си бъкела с вода и изкара каруцата на пътя. Кера затвори вратника и тръгна с него.
На Крушака излязъл народ, ще речеш, че е сбора на Петков ден. Преброиха към четирийсет каруци, а зад тях идеха поне още десет. От далеч, между черните калпаци на мъжете, се виждаха белите и жълти шалове на жените, дошли да изпратят мъжете си. Тук-там се мяркаха и деца. Танас спря под една круша, слязоха от каруцата и се омесиха с хората.
– Сали, ти разбра ли кога ще тръгваме? – попита Танас ратая на Христо Драгошинов.
– Не знам ва, Танас. Питай него – посочи Салито мъж с нахлупена над челото фуражка.
– Ще чакате кмета! Ей го я́, иде! – отговори разсилният.
Кметът Вълча Джорджеску се зададе откъм селото, възседнал червен кон. След него маршируваше отряд от двайсетина войници, предвождани от подофицер Йонеску, и той на кон. Без да слиза Йонеску спря колоната, даде някакви заповеди и продължи да язди. Капралът Мирча Петреску, копанарин от Калафат, козирува и разстави шестима от войниците. Завардиха двете улици, които излизаха на Крушака, капралът изкомандва и постови́те сложиха щиковете на пушките си. Останалите войници подтичваха подир коня на Йонеску. Насъбралите се на Крушака селяни наблюдаваха действията на войскарите притихнали, пристъпваха боязливо, оглеждаха се, готови да побягнат. Макар да беше безоблачна сутрин им се стори, че всеки миг ще засвятка и ще затрещи, а те са безсилни и нищо не могат да направят.
Кметът спря коня и се надигна на стремената:
– Чуйте ме добре, българи! Жените и децата да се връщат в селото! Мъжете да се качват на каруците и да тръгват.
Няколко младока хванаха поводите, но като видяха, че възрастните не помръдват, останаха по местата си. Жените придърпаха децата, да са по-близо до тях. Кера забеляза майка си и отиде да вика да дойде при тях.
– Кмете, ще тръгнем ние, ама ти кажи защо си повикал войската – попита някой.
– Няма повече да обяснявам! Чуйте какво ви казвам! Инак ще стане по-лошо!
По даден от Йонеску знак войниците наобиколиха множеството. Оставиха две пролуки – една за каруците по пътя към Тутракан, другата – за жените, старците и децата към селото.
– Вие от дума не разбирате ли? Тръгвайте!
Никой не тръгна.
– Изпълнявай! – подскочи ядосан Йонеску и заби шпори в корема на коня.
Жребецът изцвили, изправи се на задните си крака, устреми се напред и връхлетя върху застаналите наблизо хора. Йонеску дръпна юздата, възви и докато кръжеше около разбърканата тълпа на два пъти стреля във въздуха с пистолета си.
Впрегнатите коне се подплашиха, късаха палдъми и хамути, преобръщаха и влачеха каруците, газеха де що се изпречи по пътя им. С писъци, вопли и плач народът се разбяга. Някои потърсиха спасение към гората, други хукнаха към селото. Сред разпилените чували с боб, жито, царевица, слънчоглед, се търкаляха телата на стенещи мъже, жени, деца, старци. С извадена сабя Йонеску крещеше на войниците да усмирят бягащите. Танас се огледа – майка ѝ беше тук, но Кера я нямаше! Обходи с поглед наоколо, онова, което видя му заприлича на стадо, нападнато от глутница зверове. Мерна Кера на десетина разкрача да се държи за корема и да бяга към селото. Майка ѝ изтърча подире ѝ и занарежда:
– Въх, божке! Ши пометне…
Като разбра, че с нищо не помагат, Йонеску върна войниците си в окрайнините на селото. Пускаха да влязат в него само изпращачите. С насочени пушки и предупредителни изстрели принудиха мъжете да се върнат. Малкият син на дядо Иван Консулов се заинати, каза, че никъде няма да ходи. Свалиха го от каруцата, нахвърлиха се и го помляха от бой. Жена му разпери ръце над него да го защити, и тя отнесе няколко шомпола. Куцукащи, насинени, окървавени, с изпокъсани дрехи, хората се щураха по улиците, влизаха в домовете си, затваряха вратите и прозорците, не смееха да погледнат навън и не знаеха какво ги чака от тук насетне.
Войниците събраха мъжете, Йонеску взе списъка от кмета и ги провери поименно. Накараха ги да прегледат амуницията и повредите по каруците и да натоварят падналите чували. Йонеску огледа мъжете, не пусна да се върне ни един, било то, че е с изкълчена ръка, пукната глава или че едвам стои на краката си. Към обяд се качиха на каруците и тръгнаха, конвоирани от войниците.
Хванаха пътя през гората, минаха през голямото село Асваткьой, но вместо към Тутракан продължиха на североизток. След още шест-седем часа, посред нощ, стигнаха покрайнините на голям град. От тези, които и преди са идвали, Танас разбра, че са в Силистра. Влязоха в голям двор с двуетажна постройка. От нея излязоха още войници и им казаха да разпрегнат. После ги наобиколиха и ги навързаха един след друг с въжета. Заведоха ги на пристанището, с юмруци и ритници ги натикаха в трюма на някакъв шлеп. Йонеску ги налагаше с опакото на сабята си. Танас вървеше най отзад.
– По-бързо! – крещеше Йонеску.
Един войник замахна, прикладът на пушката му се стовари в тила на Танас. Ударът го зашемети, главата му бръмна, жестоката болка сякаш преряза врата му. Просна се по очи, болката изведнъж изчезна, стана тъмно. Свести се малко преди да слязат на пристанището в Кълъраш. Но имало и по-зле от него – в Кълараш извадиха от трюма тялото на комшията му Йордан.
През всичките дни и нощи, които последваха, щом пипне тила си Танас се опитваше да си спомни лицето на войничето. Не очакваше този удар и не можа да го види добре. Но пък физиономията на Йонеску, вече знаеше, ще различи сред хиляди други и сто години да минат.
Стигнаха някаква железница. Дойдоха и други, вързани и охранявани. Тогава разбраха, че тяхното не е единственото бастисано село. Натъпкаха ги в покрит вагон, хвърлиха им няколко наръча слама и затвориха. Светлина проникваше през две заковани с дъски прозорчета. В едната половина на вагона спяха, до вечерта отсрещната стана нужник. Един път на ден отваряха вратите, тогава можеха да подишат свеж въздух. Шкембест войник оставяше две баки с вода и мамалига и вземаше празните. Докато бай Добри, най-възрастния между тях, раздаваше по шепа мамалига на всеки, капралът Мирча ги броеше и ако някой е предал богу дух го прибираха с една платформа на две колела.
В този вагон Танас научи, че му е по-лесно да понася студа, глада, жаждата и мръсотията, като мисли за Кера и нероденото им дете. Че са на гара Яш той разбра по табелата. Пазачите им изчакаха да се стъмни, свалиха ги от вагона и пак ги навързаха. Два дни и една нощ се влачиха през гори и нивя без да спират, заобикаляйки селата. Стигнаха до брега на голямата река Прут, спряха да пренощуват. Трима от техните не се събудиха. Позволиха им да ги погребат. После вървяха още десетина километра. В околностите на село Биволари влязоха през охраняем портал в оградена с бодлива тел площ. Развързаха ги, строиха ги, дадоха им кирки и лопати, до тъмно копаха на дъното на огромна яма. Охраняваха ги въоръжени пазачи. Вечерта им сипаха в алуминиеви канчета по един черпак разредено с вода брашно и ги заведоха в дъсчена барака. Някои бяха така уморени, че не можаха да стигнат до леглата.
– В Биволари Йонеску и войниците му бяха върховните господари – разказваше като се върна Танас. – Те разполагаха безнаказано с живота и смъртта на хилядите българи, събрани тук насила от цяла Добруджа. Всеки, позволил си да спре работа, да възрази, да изкаже мнение, да закъснее или не направи, каквото му е казано биваше жестоко изтезаван. Всеки опит за съпротива завършваше с разстрел. Умрелите от глад и изтощение ставаха все повече, гробарите не сварваха да ги погребат. Имаше дни, в които заравяха по няколко трупа в един гроб.
За двете прекарани в Биволари години Танас се нагледа на смърт за три живота. Много пъти щеше да сравнява това място с ад, макар преди нито веднъж да не се беше замислял какво точно представлява. Каква е неговата вина, за да го захвърлят в тази Геена? Ако адът е вечен огън, в който хората страдат заради сторени злини, кои в Биволори са грешните и кои праведните? Защо огънят на възмездието не е изпепелил тази земна преизподня?
Вечерта от небето се посипаха леки като пух снежинки, на сутринта спря да вали. Селото посрещна Бъдни вечер покрито с пелена от бял сняг и изпрати Коледата на 1919 година със саван от черна мъка. Попът отслужи панихида, опечалените се разотидоха, на селското гробище останаха забити четиридесет и един кръста на покойници, без изписана дата на смъртта. От петдесет и двамата отвлечени преди две години мъже в селото се върнаха единайсет. Дойдоха откъм Крушака. Хилави, гладни, въшливи, почернели, едвам пристъпват, да духнеш с уста ще ги събориш. Наизскача народ да ги посреща, разтичаха се деца, писнаха жени, затюхкаха се старци. Вдигна се олелия до бога, близките на оцелелите не смееха да покажат радостта си.
Танас стигна до дома си, мина през килнатата накриво вратичка и влезе в двора. Кошарата зееше празна, вратата на дама висеше на една панта. Между саморасла покрай плета метла се разхождаха няколко кокошки и един петел. От къщата до камарата с вършина в снега имаше стъпки, на дръвника стърчеше забита брадва, над комина се виеше синкав дим. Танас стигна до прозореца и заслони с длан стъклото. Вътре, сключила молитвено ръце, видя коленичила непозната жена с пепеляви коси. На стената пред нея имаше кандило. Тя усети, че я гледат, извърна се, пламъкът на кандилото се разлюля, големите ѝ очи се вторачиха в прозореца. Дъхът на Танас заседна, той преглътна грапавата буца в гърлото си, от очите му покапаха сълзи. В изпитото лице и кокалестата снага на жената Танас позна Кера.
Южно от селото границата минаваше по средата на широка просека. Веднъж Танас видя там да се върти непознат човек. Заприказва го, от дума на дума се разбра, че иска да бяга в България. „Няма живот за мене в румънско. Дойде един в нашето село да описва имотите, двама джандари го пазят. Аз документ за нивата нямам, пък който не занесе документ онзи цепи от земицата му третина и я харизва на някой цинцарин. Спречкахме се, аз му теглих една майна, джандарите скочиха връз мене, едвам се отскубнах и … ей ме тука. Върна ли се ще ме спукат от бой.” – обясни той. Танас му показа къде е най-безопасно да пресече границата. Тъй се почна, после помогна и на други да се изселят. Хора всякакви взеха да го търсят, намери си и двама помагачи. Полека лека събра пари, купи си кон, поръча да му направят нова каруца.
Понякога откъм заставата се чуваха изстрели, Кера трепереше и не можеше да си намери място, докато той не си дойде. Надяваше се някой ден да се откаже от тази опасна работа, да се заеме пак с нивите и да напълни двора с добитък. Вместо това виждаше как от ден на ден той се отдалечава и все по-често да се отбива в кръчмата на Тодораки Енев. Излиза сутрин рано, впряга коня, взема пушката и заминава нанякъде. Очите си да изгледаш от чакане, цял ден го няма никакъв! Ако го види ще е чак вечерта, да спира каруцата пред кръчмата. Ще шибне коня, той си знае пътя, връща се у тях самичък. Кера ще го разпрегне, ще го настани в дама, ще разрови сеното на дъното на каруцата и ще прибере пушката. После ще си легне, ще се ослушва и когато той се върне, тя ще се престори на заспала. Ако не на другия то на пò другия ден всичкото туй пак се повтаря.
И нея вечер Танас си тръгна по мръкнало. Конят, усетил че се прибира, игриво въртеше глава. Танас се вслуша в равномерното потракване на колелата и си спомни за днешните гърмежи. На развиделяване един файтон излезе от селото, прекоси Крушака и хлътна в гората. До късно следобед от там се чуваха изстрели. „Ловци ще са тия, ама кои ще са? – питаше се Танас. – Не е рядкост да идват тук големци, да си правят кефа. И тия няма да са сиромаси, щом са дошли с файтон”.
Танас повдигна глава. Без да го направлява конят се беше отбил и спрял току пред вратата на кръчмата. Щом стъпи на земята Танас го потупа по задницата, конят послушно тръгна. Кера го посрещна пред тях и го вкара в двора.
Първо в носа го удари пресния кантран, с който Тодораки беше намазал дъсчения под, после му замириса на печено месо. Танас поздрави, поръча си юзчето с ракия и седна при двама мъже. Те бяха свалили калпаците си на масата, пиеха вино и си приказваха.
Кръчмарят Тодораки беше преградил със завеси малко помещение, където настаняваше по-личните си клиенти. Личеше, че там сега има хора – запалил беше петромаксовата лампа, чуваше се говор. Тодораки напълни голяма чиния от цвъртящото на жарта месо, занесе го на гостите и се върна на тезгяха. Завесата остана дръпната. На отрупана с шишета маса имаше трима мъже. Единият беше кмета, вторият Танас не познаваше, на третият се виждаше само гърба.
Четвъртият седеше отделно, близо до завесата, беше се надвесил над чинията и се хранеше. „Този ще е файтонджията” – помисли си Танас. Беше мургав мъж, със загладено лице. Бодне месо с вилицата, отхапе хляб, дъвче и гледа към тримата. Засмее ли се някой от тях, почва и той да се смее. Срещал го е този човек някъде, но къде, къде…
Тодораки събра празните чаши и тръгна да ги мие, мъжът, който седеше гърбом се извърна и каза:
– Дръпни завесата! – гласът му прозвуча като заповед.
В главата на Танас нещо проблесна, той подскочи от стола и закачи масата. Шишенцата с вино се разклатиха двамата мъже срещу него ги сграбчиха да не се разлеят и го загледаха учудено.
– Гъл-гъл-гъл… – изсипа Танас юзчето в устата си и удари дъното му върху масата. – Напълни го пак, Тодоре! – извика силно.
Мургавият мъж надникна зад завесата. Видя кръчмарят да бърза за празното юзче и един слаб мъж с каскет да излиза от кръчмата.
След малко Танас се върна. Гълчавата в кръчмата секна, стана тихо като в черква. Тодораки притича и пъхна в ръката му пълното юзче.
– Гъл-гъл-гъл… – изгълта го наведнъж.
С пушка в лявата ръка, отиде до завесата и я разтвори с един замах.
– Вие двамата, оставате! – посочи с пушката първо Йонеско, после Мирча. – Другите – изчезвайте!
Кметът и непознатия се изхлузиха с вдигнати ръце. Хората по масите станаха и запристъпяха заднешком.
– Тодоре! И за теб се отнася! Вън!
Всички се юрнаха към вратата.
Танас дръпна завесата и остана сам с Йонеску и Мирча.
– Мирча Петреску! Недей да трепериш, сега няма да те убивам! Заешка ти е душата на тебе. На заешка фъшкия ми приличаш. И да я настъпиш – ни мирише, ни те цапа. Застани до стената, да не пречиш!
– Йон Йонеску! С теб ще се видим в ада!
Допря дулото до челото на омразното лице и натисна спусъка.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар