На мръкване се заоблачи, взе да прикапва и Дянко побърза да се прибере в къщи. Седна на леглото, подпря възглавницата до стената, облегна се и сключи длани под тила си. Два месеца се минаха, откакто се върна, по цял ден гледа с нещо да е залисан, крак не подвива. Смени счупените керемиди на покрива, направи нова ограда, изчисти буренака от градината, но насила. А когато вършиш една работа без мерак бързо омръзва. То пък и за кого да стяга! На сам човек парче хляб и един креват му стига.
Денем минаваше как да е – един ще го поздрави, друг ще се отбие, при трети сам Дянко ще иде. Нощите му идват дълги на него. Колкото и да се мъчи да забрави все Салина Турда е в главата му. Каруца ще изтрополи вън, той ще се размърда и ще засънува как трака по релсите вагонетката, пълна с тежки буци сол. Ще се пробуди с пресъхнала уста, ще седне с разтуптяно сърце в леглото и до сутринта ще премисля дългото си заточение в трансилванската мина. Понякога ще се обади кучето на Драгошина, той ще иде до прозореца и ще се взре в тъмното. От кучето Дянко ще разбере познат човек или чужд добитък минава, наблизо ли са или са още далеч. Веднъж то се обажда ей тъй, колкото за адет, друг път ръмжи, дърпа се и дрънчи със синджира. Случва се да скимти уплашено със свита между краката опашка или да джавка радостно, като я размахва високо. Различно е всеки път. Да разбира кучешкия нрав Дянко се научи отдавна. Толкова отдавна, та чак да не му се вярваше че е било.
Тогава жена му прибра от бъзаците край Андровия гьол захвърлено от някой хленчещо кутре. Тя го взе в ръце и го притисна до гърдите си, то спря да скимти и запримига с очи като черни мъниста. Малката кафява топка порасна и се превърна в едър пес, любвеобилен трети член на семейството. Кучето беше толкова признателно, че не допускаше чужд човек да приближи жена му. Принудиха се да го държат вързано по цял ден, откачаха го от синджира само вечер. Вместо да се разхожда свободно по своите си кучешки рàботи то цяла нощ пазеше на входната врата. От него Дянко се научи да разбира кога в двора им е влязла чужда кокошка, кога жена му се връща от съседите, добър или лош човек им идва на гости и даже кога румънския кмет Марко минава по пътя. Така стана и в онзи ден преди повече от двадесет години…
Дянко ходи да се разправя с шефа на заставата Траян Петреску да го пусне да навести болния си брат в съседното село Шеремет.
– Граница е това! Поданици сте вече на нашия крал, не може кой когато му скимне да ходи в България – отряза го Петреску и погледна гордо към адютанта си.
– Може да съм румънски поданик, но съм българин! – отвърна Дянко.
– Много ти знае устата на тебе, ама де да видим…
На връщане от заставата Дянко се отби при Иван Мотев. За него се приказваше, че имал вземане-даване с четата на Йордан Паунов, която шеташе от двете страни на границата. На следващата нощ Иван го поведе по тайни пътеки през гората Ири Хисар. Стигнаха до река Царацар, минаха браздата без някой да ги забележи.
– Върви! – каза му Иван. – Нататък можеш и сам. Ще те чакам след три дни.
Върна се Дянко след три дни, посред нощ, както се бяха разбрали с Иван. Хич да не беше се връщал! При брат си да беше останал, и жена си да беше взел, сега можеше да да е още жива… Ама знае ли човек!
Жена му го посрещна разтревожена: „Слава на бога! Върна се, жив и здрав!” Влязоха вкъщи. Беше капнал за сън, жена му разправя как, докато го няма, откраднали коне от заставата, той се съблича, арестували сума ти мъже, после дошъл Йордан Паунов и ги освободил. Дянко се отпуска на леглото, очите му се затварят, убили Петреску и Сюлейман, племенника на… дошли още войници и завардили… кметът питал къде е… „Утре, утре... ще ми кажеш… какво е станало, сега съм много уморен.”
На разсъмване жена му го сграбчи за раменете: „Дянко! Дянко! Бързо, стани!” Той се събуди с помътнена от съня глава. На улицата някой блъскаше по заключената порта. Наметна на рамената си някаква дреха и излезе на двора. Жена му, да я питаш защо не може ти каза, грабна хурката и тръгна след него. Кучето подскачаше покрай, плета, изправяше се на задните си крака и лаеше злобно.
– Вържи го! – обърна се той към жена си.
Тя притисна вретеното под мишницата си и повика кучето. Дянко отвори вратата. Разсилният и кметът Марко се дръпнаха встрани. От спрелия зад тях файтон слезе непознат офицер с двама войници и адютанта на Петреску. Войниците се нахвърлиха върху Дянко и го събориха насред двора. Адютантът върза ръцете и краката му с конопено въже. Провесиха го под сайванта с главата надолу, разпориха ризата и заголиха гърба му. Непознатият офицер изплющя с камшика. Кучето почна да ръмжи.
– Да те видим сега колко си курназ! Казвай, къде ходиш, та три дена не можахме да те намерим?
Всеки удар на камшика парваше Дянко като въглен и оставяше върху кожата му кървава следа. От другата страна адютантът го налагаше с юмруци, където свари. Кучето се съдираше от лай.
–Казвай, мамицата ти българска. Кой открадна конете? Ти ли докара онзи разбойник, Пауна?
– Нищо не знам! Не бях тука. Болния си брат ходих да видя.
Жена му се спусна с писък, замери офицера с вретеното и хвана ръката му.
– Остави го, звяр!
Офицерът изтърва камшика, погледна я с омраза и извади пистолета от кобура на кръста си. Кучето се засили, опъна синджира, скъса кожената каишка на врата си и го захапа за крака. Той опря дулото в челото му и го застреля. Издърпа крака си, в сключените челюсти остана парче от клина му. Стреля още веднъж в потръпващото тяло на кучето и заповяда на войника да върже жената. Принуди я да коленичи срещу мъжа си и пъхна вретеното с навитата прежда в устата ѝ.
– Стига си врещяла! Млъкни най-после!
Вързаха на босите стъпала на Дянко дъска. Единият войник го държи да не рита, другият бие по дъската с чук. Дянко стиска зъби и се гъне като глист, сайванта се тресе, жена му вие на умряло.
– Оставете жена ми! Един брат и три сестри имам, ако лъжа до един да не осъмнат...
– Ще си признаеш, българино! Всичко ще си кажеш! Иначе бял ден няма да видите и двамата!
Откачиха го от гредата на сайванта и го хвърлиха във файтона. Закараха го в одаята на Садъка. А там пълно с бити и измъчвани арестанти като него. Натовариха ги в една камионетка, закараха ги в Силистра. Там осъдиха Дянко и още двайсетина мъже на заточение. След присъдата ги прехвърлиха оттатък Дунава, няколко седмици се влачиха по пътищата на Румъния. Вървяха пеш, пътуваха с каруци, камиони, влакове и пак на каруци, докато стигнат в Салина Турда. Тази мина изяде двадесет и кусур години от живота на Дянко.
Като се върна още от далече Дянко разбра по съборения плет и обраслия с лобода и щир двор, че теглилата му не са свършили.
Посрещна го съседът му Драгошина:
– Ела, седни, да ти кажа. Колко години минаха? Двайсет… Намъчил си се… Личи ти… Не че ще ти стане по-леко, ама да не се чудиш… Имам аз, както знаеш, насред двора, три камъка. Стърчат от земята, канари. Там са си от край време, там ги е запомнил и баща ми. Майсторите, дето строили къщата, се мъчили, ама не могли ни да ги разбият, ни да ги поместят – корав камък! Пък аз, за да използвам мястото, редя върху тях камарата с листник. Отдолу остава една празнина, като колиба. Два дни минаха, откак те арестуваха румънците, а жена ти не се вижда. Бре, викам си, да не са я забрали и нея... Пък забелязвам, че петела като мине покрай листника спира и не смее да наближи „Кър-р-р-р, кър-р-р…” – върти глава, оглежда се. Има нещо там, викам си, котка ли, куче ли се е свряло, радюва булчица ли? Взех една по-дебела пръчка, ударих по листника – нищо! Надникнах отдолу, и какво да видя? Твойта булка! Там я намерих скрита, толкоз уплашен човек не съм виждал. Кака ти Минка я нахрани, преспа у нас, уж дойде на себе си, ама тъй и не можа да се оправи… Види ли човек с униформа, хуква да бяга и в листника! Не я ли изкараш, не се знае докога ще седи там. Ела да ти покажа къде я намерила кака ти Минка, издъхнала...
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар