В разказа е използван спомен на Нури Сали
Раим от казълбашката махала стигна до кладенеца. Слънцето беше се дигнало високо над Канипейската гора и огряваше пътя, по който щеше да се върне баща му. Раим направи пет-шест бързи крачки, подскокна, улови се за дебелия клон над главата си и се изгуби в листака. Там, откъдето с чирикане изпърхаха няколко врабчета, клоните на върбата се раздвижиха и между тях се показа лицето му. Той изпъна врат и огледа Чумавия сокак от високо. Докъдето поглед стига не се виждаше никой. Нищо, ще почака. Спусна се на земята, седна и опря гръб на зида.
Дядо му разправя, че като се заселвали тука преди трийсетина години, дошли по този път, сподиряни от пушеците, с които се мъчили да прогонят черната гостенка. Като стигнали тази поляна мястото им се сторило чисто, спрели до кладенеца и направили околовръст землянки. Между землянките оставили път да се минава. По него, водени по миризмата на изгоряло, те ходели да гледат изоставеното си село, ама отдалеко, не смеели да стъпят в чумавото. Оттогава, излязат ли на Чумавия сокак, християните се кръстят, а мюсюлманите отправят молитва към всевишния. А кладенеца си бил на тази поляна от край време, на него раята плащала данъка джизие[1], затуй го нарекли Харачча. След голямото мурабе[2] Високата порта махнала джизието, но поискала да се плаща авариз[3], събирали го мухтарите, пак тука. Сега вече има и други кладенци, но Харачча е най стария, никой не помни кой и кога го е правил.
Чумата отминала, селото се позакрепило, но бедите не станали по-малко. На всичкото отгоре им тръснали един табор черкези, довел ги лично каймакамина и наредил да ги хранят, да им строят къщи, да харижат на всяка къща чифт волове и една талига. Каймакаминът си отишъл в Херазград, на Йомер не му се чакало, повел черкезите си, навлезли те в гората Ири Хисар и бастисали Рамлар. Подложили селцето на сеч, грабеж и разгул, кирпич върху кирпич не оставили. Като се навилнели черкезите дигнали аул наблизо, в гората, до река Царасар, и го нарекли Йомерлер, на името на главатаря си. Бандата обикаляла наоколо, плячкосвала, тормозела и насилвала де кого мерне. Една нощ нападнали Кьосе Абди, вързали ходжата за един дирек и ограбили житото от джамийския хамбар. Спасение нямало от никъде, властта се правела на сляпа, не давала ухо на прошенията, хората почнали да се местят в други села. Черкезите това и чакали, веднага се настанявали в изоставените имоти. Най-после и на каймакамина му дошло до гуша да търпи безчинствата им. Дошъл в Кьосе Абди, преспал една нощ в къщата, която Йомер превърнал в конак и на другия ден Йомер осъмнал мухтар на казълбашката махала Гьолджука. Вместо с пищова и кривия ятаган той взел да вади душите на султанските поданици с данъци. Милост нямал към никого. Като го срещнат хората се обръщали на една страна и плюели гнусливо. Днес Йомер Черкез вече е старец, но не се показва навън без силяха[4] и коня си.
Тънко скрибуцане на колела, което Раим можеше да различи сред десет други, го накара да отлепи гръб от зида на кладенеца. В дъното на Чумавия сокак се показаха черните глави на две биволици, с извити назад рога. Те влачеха голяма талига, в нея по турски седеше слаб мъж. Друг път, където и да ходят, вързано отзад пристъпяше малачето. Сега малачето го няма, юлара му виси на климията, продал го е баща му.
Раим стана да ги посрещне. Засили се, опря ръце на канàтата и се прехвърли като перце в талигата. Сякаш изпод земята пред тях изведнъж изникна мухтаринът Йомер Черкез. Той дръпна юздата на коня и с края на увисналата през рамото му гъжва[5] избърса потното си чело. Под червения фес се бялна оредялата му коса.
– Жегите тази година от рано ще почнат май, а, Рюстем?
– Кой съм аз, че да кажа, чорбаджи… Аллах си знае работата… – смутолеви изненадан баща му.
– Остави го ти Аллах! Я кажи къде дяна малачето? – подсмихна се Черкеза, поглади заострената си като на козел брада с една ръка, а другата тури върху дръжката на камата, пъхната в силяха му.
Тъмен облак затули слънцето, духна вятър, между петнистия кон на мухтарина и черните биволици на Рюстем прехвърчаха бели снежинки, съборени от цъфналите из дворовете джанки. Заваля.
– Продадох го, чорбаджи. Пари ми трябват… Ще пратя Раим да учи занаят при Ахмед Демирджи в Кемаллар.
– Железар ще става, а? Ами авариза кой ще плати? Ами войниклъка! Не иде ли Раим аскер ще трябва да го откупиш.
Внезапен порив на вятъра запрати листа и прахоляк право в лицето на Черкеза. Той зажумя и покри очите си длан. Дъждът се усили.
– Я ела в конака да се разберем! – обърна коня и го подкара в тръс, без да се обръща.
Рюстем отчаяно поклати глава: „Няма отърване от този изедник”. Размаха дългата пръчка, която му служеше за остен над гърбовете на биволиците и ги подкара. Пресякоха Кемалларския път и спряха в двора на конака. Рюстем слезе от талигата и стъпи на подгизналата от дъжда земя.
– Скрий се под стряхата, да не се мокриш и наглеждай добитъка – поръча на сина си.
След туй се качи на сундурмата, събу калните цървули и влезе бос в конака. Бави се там много време, небето взе да се прояснява, спря да вали. Раим излезе изпод стряхата, поседя на слънце, в конака беше все тъй тихо, сякаш нямаше никой.
Най-после вратата изхлопа и баща му се показа. Прибра си цървулите и отиде до талигата. Откачи юлара от климията и го блъсна ядосано в стената на конака. Синджира издрънка и се свлече в краката му. Баща му го прекрачи, взе цървулите в двете си ръце, мина пред биволиците и ги поведе. Добитъците послушно тръгнаха подире му. Колелото на талигата се беше намокрило и вече не скрибуцаше, чуваше се само жвакането на босите нозе на Рюстем в калта.
– Няма вече ни малаче, ни пари! И юлар не ми трябва!
Раим не разбра на биволиците ли се оплаква баща му или на него.
Застанал пред конака Йомер гледаше след талигата със злобно присвити очи. В ръката му висеше пъстра стомна.
– Ей, момче! – размърда се той. – Вземи тази стомна и иди да я напълниш с прясна вода. Ама от кладенеца Харачча! Друга вода аз не признавам!
Раим много пъти беше чувал черкезинът да се хвали, че донесат ли му вода ще познае от кой кладенец в селото е взета. Той пое стомната, искаше да я напълни, да се махне час по-скоро от този лош човек и да настигне баща си. Отиде до кладенеца, спусна геранилото, но кофата така си остана, потопена на дъното на кладенеца.
Погледа му грабнаха десетина гъски, които се къпеха в образувала се след дъжда локва. Те изпъваха шии, размахваха крила, плискаха се с мътната вода и гладеха перушината си с човки. Раим ги приближи, клекна до локвата и сложи стомната на земята. Гъските се отдалечиха с недоволно крякане. Патокът тръгна последен, изцвъка черна курешка, която бавно се утаи на дъното на локвата. Раим гребна внимателно със шепи и сипа вода в стомната. После още веднъж, и още веднъж… докато тя започна да прелива от пъпчивия отвор на дръжката.
Йомер чакаше на сундурмата. Раим му подаде стомната и се отдръпна. Мухтаринът я надигна, пи жадно от гърловината и възкликна:
– Ех, Харачча, Харачча! Няма по-хубава вода от твоята…
Изведнъж млъкна, пусна стомната, тя се счупи, водата се стече и намокри подметките на кожените му чизми. Той раздвижи челюсти и между устните му се показа почерняла от мръсотия перушина.
– Чакай, чакай! – взе я той между пръстите си, огледа я и освирепя. – Ела тук! Хаирсъзин, такъв! Мамицита ти казълбашка! Ей сега, ще видиш ти! Такъв пердах ще ти тегля, че…
Но Раим вече крачеше далеч и гледаше през рамо как Йомер бърза
към яхъра. След малко той тичаше по Кемаларския
път, зад него, възседнал петнистия си кон, крещеше мухтарина. От къщите и
дворовете заизлиза народ, хората по сокаците се спираха и гледаха удивено подире им, децата зарязаха
игрите. Срещна ги Абдула Кирекчи, махлебашията на Ашамаале, махна с ръка, нещо
искаше да каже, но Йомер го подмина без да спре.
Настигна Раим, където селото свършва и почва гората. Замахна, камшика изсъска и се впи в гърба му. Раим изохка, огъна се като вейка и свърна встрани, преплитайки крака. Пред очите му причерня, едва не се блъсна в изпречилия се пред него висок дъб. Обгърна ствола с две ръце, отласна се с крака и докато Йомер се усети Раим беше на върха. Мухтаринът не вярваше на очите си!
– Какво направи, бе, момче! Ошашави ме ти мене! Ама няма къде да избягаш! Ще ми паднеш в ръчичките! Я да видим, докога ще клечиш там, а?
Раим опипа гърба си, спусна се на по-нисък клон и се прехвърли на съседното дърво, после на следващото, на пò следващото… Йомер видя, че беглецът му се изплъзва, плесна се с ръце по колената и срита коня. От устата му изригна порой от ругатни. Колкото пò се отдалечаваха от селото, толкова по-гъста ставаше гората. Чалмата му се закачи на един глог и падна, той слезе да я прибере. Нахлупи я на главата си, почуди се малко, остави коня и тръгна пеш. Провираше се между храстите, спъваше се в туфите избуяла трева, вратът му изтръпна да гледа нагоре, плувна в пот, задъха се, гърдите го заболяха. Огледа се – Раим го нямаше никакъв, изгуби се от погледа му, изчезна. Черкеза се усмихна и седна да си почине.
Един нищо и никакъв хлапак го направи за смях! Поне да не бяха ги видели как се гонят! Че и оня, Кирекчията от Ашамаале, и той ги видя! Как ще се покаже сега пред хората? Ще го майтапи цялото село, барабар с децата. Ще му се смеят и кучетата… Резил, голям резил!
Ама пък инак… Машалла! Как само подскача! От клон на клон и от дърво на дърво! Сякаш на дърво го е родила майка му и хич не е стъпвал на земята!
Катерица!
Аферим и машалла[6]!
Ще трябва да подири коня си, дано и той не е хукнал нанякъде, че още един резил… – да върви през селото пеша!
Катерица!
[1] Джизие или харач - паричен данък в мюсюлманските страни, който бил събиран от християнското население.
[2] Мурабе – война, в случая се има предвид Кримската война 1853 – 1856 г.
[3] Авариз - Аваризите са извънредни парични и натурални данъци и повинности, събирани в Османската империя
[4] Силях – кожен пояс за поставяне на оръжие
[5] Гъжва – платнена ивица плат, увита около фес.
[6] Машала, машалла – от машаллах, фраза, която означава „това, което Бог е пожелал“
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар