Излезе, че родителите на Васил са единствените, които не удостоиха с присъствието си родителската среща. А от
учениците в този курс, ако някой има нужда от спешна родителска намеса, това е Васил
– здраво го е ударил хормона и съвсем е забравил за уроците!
Събрах им бележниците за преглед, разгръщам неговия и какво
да видя – наредил двойките и тройките, тук-там се мъдри по някоя четворка. Помолих
го след часа да остане, за да обсъдим на какво се дължи този спад. От разговора
разбирам, че се е преселил в някакъв свой въображаем, несъществуващ свят. На
другия ден по обяд видях Васил да дарява роза на реално съществуващата Гергана от счетоводната
паралелка. Помислих си, че магията, която тази пролет подтиква цветята в
градинката на техникума да цъфтят е обсебила и Васил. Което не променя факта, че само след
няколко месеца и на двамата предстоят зрелостни и квалификационни изпити.
Правя справка в дневника. Майката на Васил е продавач-консултант
в магазин на кооперативния пазар, бащата е келнер. Реших, че щом родителите не идват при мен, аз ще отида при тях!
След работа се отбивам в ресторант „Република”. Избирам си маса
в градината. В този час посетителите са малко. Разсеяно преглеждам менюто и го
отмествам встрани – целта, с която съм тук няма нищо общо с този списък. Идва
сервитьорът – слаб, леко прегърбен, около четиридесет годишен мъж.
– Избрахте ли? – Той се навежда и разгръща на масата кочан с поръчки, готов да записва.
– Да, една бира.
– А нещо за мезенце?
– Не, благодаря.
Той разочаровано връща молива на ухото си и се отдалечава. Познат
ми е отнякъде този човек… Но какво чудно има тук – в малкия град хората се срещат! Дали не съм го
виждал в онова магазинче на пазара?
Той носи бутилка шуменско и висока чаша. Поставя ги троснато
на другия край на масата, вероятно за да ми подскаже, че доброто отношение си
има цена и аз няма да го получа срещу стойността на една бира.
– Вие ли сте Георги Василев? – питам.
– Да… Защо? – сепва се той.
– Другарю Василев, аз съм курсовия ръководител на сина Ви –
казвам и посягам да взема шишето.
Той ме изпреварва, грабва бирата и налива. Бутилката в
ръката му потраква в ръба на халбата.
– Момент! Аз ей сега…– Притичва до малко прозорче на стената
на ресторантската кухня, говори някому, ръкомаха, прави странни знаци. След
малко на шибъра се появява чиния с нарязан на тънко сух колбас, той я донася.
– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.
Не чакам да се върне. Затискам банкнота от два лева с недокосната
халба и се изхлузвам от ресторанта, като крадец, който се страхува да не бъде разкрит.
Два дни по-късно с учителката по готварство проверяваме как
протича практиката на учениците в заведенията за обществено хранене. Васил е
разпределен в механа „Майстор Манол”. Заварваме
го над печката. С едната си ръка придържа
голяма тава, с другата бърка цвъртящите кюфтета. Забеляза ни, изплю висящата
от устата му цигара и я затисна с крак да не я видим.
Излизам от механата вбесен и тръгвам към пазара. Още сега, непременно
трябва да говоря с майката на Васил, тези хора трябва да разберат, че за
тютюнопушенето синът им подлежи на строго наказание, а дипломирането му с
такива оценки и поведение става
проблематично. Тя не е изненадана:
– Знам… И баща му знае. И за цигарите знаем, и за лошите
оценки, и за сърдечното му увлечение… Напоследък нищо друго не го интересува,
освен онова момиче! И двамата са непреклонни, искат да се женят, въпреки че и
нейните родители настояват да не бързат.
Гласът ѝ трепери, по бузите ѝ потичат сълзи.
– Моля Ви, помогнете… Убедете ги да изчакат! Нека поне да
завършат …
Прибирам се в къщи късно вечерта. Не са изминали пет минути
и на вратата се звъни. Излизам, коридорът е пуст. Някой тича надолу по стълбите.
На прага ми е оставена найлонова торбичка. Гледам я озадачено. Шумът от приближаващия
асансьор ме хвърля в паника. Грабвам торбичката, завъртам ключа и натискам
вратата с гръб. Асансьорът отминава етажа без да спре, въздъхвам облекчено и
влизам кухнята. В торбичката има изкормена кокошка и пакет пилешки бутчета.
Надхитриха ме…
На абитуриентския си бал Васил и Гергана обявиха, че се женят.
След няколко дни тя щяла да навърши пълнолетие, веднага след това ще
сключат граждански брак и ще заживеят заедно, ако ще целият свят да е против.
***
От тогава през бетонното корито на реката, пресичаща надлъж
града, изтече много вода. Учебното заведение, в което учителствах, смени демократично
българския си патрон с френски и по евроатлантически образец от техникум стана професионална гимназия. Аз се пенсионирах и от
другар, какъвто бях в училище, се превърнах в господин, който отглежда на
вилата си чушки и домати, в опит да компенсира финансовият си дефицит.
Тази есен помолих моят съсед и колега да ме заведе в автосервиза,
от който той останал много доволен. Отдавна не бях стъпвал в тази част на града
и докато чакам да ми дойде реда му предложих да разгледаме наоколо. Минахме
покрай черен джип, шофьорът седеше на кормилото, с поглед в телефона си, влязохме в близкия магазин.
– Продавате ли закуски? – попитах на касата слабият,
прегърбен човек с плешиво теме. Той се надигна зад тезгяха и ми посочи отрупан с
пъстри опаковки рафт. После каза:
– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.
Думите му дръпнаха спусък, който задейства кадри на отдавна забравени спомени. Лентата се завъртя,
аз мигом се пренесох в несъществуващия
вече ресторант „Република”, седя на една маса в градината, поръчвам си бира и…
В магазина нахлу усмихнат
мъж, младо копие на излезлия преди малко старец. Зад мъжа пристъпваше шофьорът на черния джип.
– Господине! Вие ли сте? Иди, казва баща ми, в магазина да
видиш кой е дошъл. Нима е възможно? Да живеем в един град и толкова време да не
се срещнем!
Васил е в стилен костюм, с вратовръзка и късо подстригана коса. Хваща ме свойски за лакътя:
– Елате, да ви почерпя с нещо…
– Добре, но аз съм дошъл да ми сменят гумите, нека …
– Не се тревожете! Сервизът е мой! Коя е Вашата кола? Аха… Дайте
ми ключовете! Пешо, погрижи се! – тикна ги той в ръцете на шофьора си. – Елате,
да влезем вкъщи, Гергана ще се зарадва да ви види. И двамата помним доброто, което сторихте за нас навремето и сме
Ви безкрайно благодарни.
– Разкажи ми… Как живееш, с какво друго се занимаваш?
– Започнах като снабдител. Взех малък заем и си купих кола
на старо. В първите години след 1989 хората се юрнаха да стават търговци. Превърнаха
гаражите си в работилници, бръснарници, баничарници, но най-вече в магазинчета.
Аз се заех да снабдявам някои от тях със стока. Махнах задните седалки на
голфа. Салами от Силистра, дрехи от Димитровград, домашни потреби от Одрин…
Каквото се търси аз го намирам и го доставям. Студ или пек, дъжд или сняг – няма
спиране! Знаете, упорит съм като магаре. Плюс това обикаляме с жената и
продаваме по пазари и битаци, които тогава бяха много популярни. Печалбата –
при Гергана. Тя следи всеки лев да се реинвестира и да не се хаби нито стотинка.
Баща ми видя, че бизнеса ми потръгна, имаше малко спестени
пари и ми ги даде. С тях купих лекотоварен бус, разширих дейността. После взех този
парцел. Преустроих старата къща в него и я превърнах в цех за кисело мляко. Суровината
изкупувах от частни стопани. Постепенно за тях стана неизгодно да произвеждат
мляко, закрих цеха, направих фурна. Наех човек, майстор, работил в хлебозавода.
От тогава снабдявам с хляб няколко магазина в града и десетина села наоколо. С
фурната нещата са стабилни, хората се нуждаят от хляб ежедневно, благодарение
на хляба вдигнах тази къща. Терен има достатъчно. Живот и здраве, ще направя по
един етаж за двамата си сина.
– Колко са големи?
– Единият е на седемнадесет, другият на петнадесет години…
Моят съсед, който досега мълчаливо слушаше, каза:
– Извинявайте, господине, като ваш абсолютно случаен, при
това съвсем непознат гост, дано не определите намесата ми в разговора Ви като
нетактичност... От разказа Ви разбирам колко Ви е било трудно, с колко неприятности
е трябвало да се справяте и какви
препятствия е трябвало да преодолявате. И ще си позволя да попитам… какви
качества трябва да притежава човек в наше време, за да успее?
– И вие сте учител, нали така… – обърна се Васил към него.
– Да! И не мисля да сменям професията си! Но ще ми е
интересно да узная откровеното Ви мнение.
– Добре... Тогава ще съм директен! Забелязахте ли по какъв
начин зададохте въпроса си? Защо е нужна толкова увъртяна сложност? Според мен не
съществува универсална формула. Ще откриете стотици книги, които обясняват как
се прави успешен бизнес. Аз не съм чувал някой да е забогатял, следвайки тези съвети, освен авторите на тези произведения. Хората са
с толкова разнообразни характери, условията, в които работят за всеки са толкова
различни... Никой никого не може да повтори буквално, колкото и да го иска,
всеки стига до възхода и провала по свой собствен път. Баща ми се опита, майка
ми и тя се пробва, не успяха, а преди се справяха добре. Сега и двамата се
оказаха съвършено неподготвени.
Подобен въпрос ми зададе мой приятел, който завърши
педагогика и сега е учител. Заявих му от упор, че от него бизнесмен не става и
го посъветвах да си седи в училище. „Защо?” – засегна се той. Защото, казвам
му, ти много четеш. Ако някой ти предложи изгодна сделка ти ще изровиш пет довода как тази работа не може да стане,
защото еди кой си закон, наредба и т. н. те ограничават. Контрагентът ти мисли
единствено как да се докопа до печалбата, преследва я упорито и докато ти се
колебаеш той си намира друг, не толкова начетен партньор. Вие, учителите сте
друга категория, с друг морал, възпитание и поведение, падате си малко
идеалисти и сигурно не ви е лесно да живеете в днешния грубо материалистичен
свят.
Направих фурната, мина известно време, появи се един костюмар,
от данъчните. Не си подал, вика, декларация, ще те глобим. Колко трябва да
платя? Ами като попълните декларацията… Не
те питам за декларацията, на тебе колко да платя? Защо на мен!? Защото ти ще я
попълниш, кажи си цената!
Имам двама сина. Големият много се учи, само петици и
шестици получава. Английски говори свободно. Скоро ще завърши, ще го пратя да
следва, където пожелае. Малкият, обаче, ще стане човек! В него ми е надеждата
да расте семейния бизнес. Възложил съм му да се оправя с магазина и той го
прави по добре и от дядо си!
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар