По идея на Ф. Карагьоз
– Ще тръгваме ли?
Марина обви ръце около врата
му и потърка буза в неговата. Генади въздъхна и отвърна на ласката с нещо като
полуцелувка, притискайки кичур коса върху устните си. После кликна върху
червеното правоъгълниче, затвори файла и изгаси лаптопа. Надигна се с неохота –
никак не му се тръгваше!
Този файл е третия поред, с
който се занимава в последните месеци, с надежда да се измъкне от творческата
дупка, в която беше попаднал. Изглежда, че и от този филмов сценарий нищо няма
да излезе, но за да е напълно сигурен, все пак ще трябва да стигне до края,
нали! Вместо да довърши прочита Марина му предлага дълго пътуване, на стотици
километри от София, някъде из Делиормана.
Пред нея никога няма да го изрече гласно, но му е трудно да разбере провинциалните
нрави.
Марина получи покана да
присъства на перлена сватба в родното си
село. Заяви, че е благодарна на прогимназиалния си учител по литература за
много неща, иска непременно да се отзове на поканата му и упорито притиска Генади
да отидат. Да отидат и двамата! Той трябва
да признае, че в тази ѝ настойчивост има загриженост и желание да го откъсне от
безплодното му ежедневие, които прикрива зад твърдението, че много са ѝ нужни
режисьорските му умения – наумила си е да заснеме видеоклип на тържеството и да
го подари на любимия си учител.
Е, какво пък… Ден-два почивка
ще му се отразят добре. Ще се опита да потуши недоволството си, да спре да се мръщи
и да оцени по достойнство добрите ѝ намерения.
Обядваха набързо, хвърлиха
две чанти в багажника на колата и тръгнаха. Отне им повече от час да се
измъкнат от софийския трафик и още толкова, докато минат отсечките с ремонтни
дейности по магистралата, за да могат да се движат с нормална скорост. Около Севлиево
заредиха гориво, пиха кафе и си размениха местата. Марина седна на шофьорското
място, запали и плавно потегли. Равномерното боботене на двигателя унесе Генади и той започна да дреме. Събуди се след
час от трополенето на колелата по неравния асфалт, когато отбиха от главния път
на разклонението за Стражица.
– Мисля си как точно да го
направя, този клип…
– Не го мисли толкова, ще стане! –
размърда се на седалката Генади. – Нали съм с теб! Ти не можеш да влияеш на
действието. Снимаш и толкова! После, като го монтираме, ще видим… Къде сме сега?
– Ами… ще трябва да изминем още стотина километра.
Пристигнаха след залез. Селото кротко потъваше в здрача
между два хълма. Говеда, овце и кози се връщаха от пàша, призивно звънтяха с хлопатарите си и вдигаха
облаци прах. На няколко пъти Марина спираше колата и търпеливо чакаше. Улицата се оглася от човешка глъч, мучене и блеене на агнета и ярета. Пастирът, подпрян на тоягата си,
застава пред стадото, излезлите пред къщите стопани заделят добитъка и го натирват в дворовете си. В очите
на Генади тези сцени изглеждаха като епизоди от непознат филмов пасторал.
– Карам направо към тържеството.
В ярко осветената зала на читалището вече имаше хора. По отрупаните с чинии, бутилки, чаши и прибори маси, застлани с бели покривки, имаше риба, хайвер, миди, скариди. Сред тази подредба погледът привличаха подноси с печено месо и огромна торта, украсена с огърлица от бели бонбони – дражета, наподобяващи морски перли. Звучеше приятна музика. Стилно облечена жена наставляваше младеж с папийонка и микрофон. „Тук личи стилът на професионалисти, вероятно фирма за организиране на събития!” – помисли си Генади.
Появата им събра любопитни погледи. Да ги посрещне към тях се отправи възрастна двойка. В нея Генади разпозна юбилярите, макар никога да не беше ги виждал. Марина включи камерата и започна да снима. Младежът с папийонката притича, учителят пое подадения му микрофон и се обърна с лице към множеството. Оркестърът спря да свири, разговорите секнаха, в залата стана тихо като в храм.
– Уважаеми гости! – прозвуча дълбокият глас на учителя. – Моля да приветствате Генади и Марина, една от стотиците ми ученички, с която много се гордея. Имената и на двамата може да срещнете, като режисьор и монтажист в няколко филма, които повечето от вас навярно са гледали.
Присъстващите ги аплодираха и се изредиха да се ръкуват. Генади се почувства като на знаменитост. Настаниха ги на централно разположена маса. Стилно облечената жена се приближи до юбиляра и пошушна нещо в ухото му. Марина продължаваше да снима.
– Напомнят ми, че няма причина да се бавим повече – изправи се учителят. – Добре дошли, дами и господа! Вместо да държа дълга реч ще ви разкажа накратко една любовна история.
Всички знаете, че съм роден в най-красивия черноморски град. Преди много-много време завърших образованието си. Назначиха ме за учител във вашето село. Дойдох по разпределение, за срок от три години. Наскоро с изумление осъзнах, че са станали тридесет. Вашето село се превърна и в мое. Продължавам да съм тук, така ще бъде и занапред. Цялото това преобразяване нямаше как да се случи, ако не беше Айлин.
Пристигнах с автобуса. Ще си отслужа, заричах се, разпределението и ще се върна в големия град. Носех всичките си притежания – малко куфарче с багаж и една китара. Имах всичко, от което се нуждая. Наех квартира. Никога не бях идвал тук. Предстоеше ми да опозная селото с неговите жители, училището, с неговите ученици и техните родители и да търся мястото си сред тях. След работа младежите се събираха в читалището. Посещаваха представления, гледаха кино, участваха в самодейни състави, организираха вечеринки. Няколко месеца след моето пристигане аз и китарата ми вече бяхме част от тази общност.
Една вечер седим на пейките в градинката до площада. Изнизаха се неусетно часове в приятни разговори, закачки и забавления. Към полунощ, преди да се разделим, подех любима моя песен, която всички харесваха и слушаха с удоволствие. Изсвирих интродукцията, поех дълбоко въздух и си останах с отворена уста. Вместо мен запя Айлин. Но не с познатите ми думи. Беше съвършено нов текст! Така прилягаше на мелодията, че ми се стори нейно естествено продължение. Приятният и прочувствен глас глъхнеше и се извисяваше, обгръщаше ме, проникваше в мен и ме стопляше. Стомахът ми отмаля, сърцето ми се разтуптя, главата ми пламна.
Айлин беше написала този текст за мен! Изглежда останалите също са го разбрали и когато песента свърши на пейката бяхме само двамата. Тя беше свела глава, по бузите ѝ се стичаха сълзи като перли. Аз взех една от тях, скътах я дълбоко в душата си и застанах пред нея на колене. Искаше ми се да ѝ кажа колко много я обичам, но бях загубил способността си да говоря. За миг очите ни се срещнаха и си казаха всичко. Тя обви главата ми с длани и я притисна към гърдите си. После се изправихме, аз я целунах, хванах я за ръка и я поведох. Не попита къде отиваме. Стигнахме до моята квартира. Отворих входната врата, тя не се поколеба и влезе. От тогава сме неразделни. Всяка година, на този ден, двамата добавяме към огърлицата на щастие си един бисер. Получи се, ето това – колие от тридесет бели перли. – Учителят го вдигна така, че всички да го видят. – Бижу, което сега ще поставя на бялата шия на Айлин.
Последва взрив от ръкопляскания. Учителят се поклони с благодарност и вдигна ръка:
– Казват, че перлите живеят петдесет години. Пожелавам си след двадесет години тази огърлица да стане още по-красива. И ви каня да отпразнуваме заедно нашата златна сватба!
Приятна обстановка, подаръци за юбилярите, храна и напитки в изобилие, музика, танци. Тържеството беше в разгара си. Подпрял брада с длан Генади се беше втренчил в някаква точка пред себе си и не забеляза кога Марина остави камерата и седна до него.
– Ехей! Къде се отнесе?
– От тази история ще излезе страхотен филм!
– Знам! Защо мислиш съм те довела тук?
– Тогава ще ми уговориш среща с тези хора. – наведе се към нея Генади. – Искам този текст! Искам тази песен!
– Няколко месеца след като пристига, в селото трудно можело да се намери девойка, която да не е влюбена в младия литератор. Добре облечен, млад, строен, винаги обръснат, учител – коя жена, в обкръжението на полевъди, овчари, каруцари и трактористи не би въздъхнала с копнеж подир него, даже и да е омъжена. Айлин не прави изключение. Впрочем, между тях отдавна прехвърчат стрелите на Купидон, но никой от двамата не прави първата стъпка да разкрие чувствата си. До онази нощ – взривно, изпепеляващо и необратимо!
Предишната вечер в киносалона
прожектирали филм с Джейн Сиймор. Случило се така, че местата им били съседни. Изгаряща
от близостта и вдъхновена от съдбата на героинята на Джейн Сиймор Айлин
написала въпросния текст. Изпяла го на всеослушание само един път – тогава! И
никога повече! Конкуренцията била сломена!
Разбрах коя е мелодията. Мисля да я използвам в клипа. Но текста – никой вече не го помни, освен Айлин, разбира се. А тя няма да го даде…
– Откъде си толкова сигурна?
– Сигурна съм, защото вече
говорих с тях. Айлин ме попита защо искам текста. Може да направим филм и да
го използваме, отвърнах. Знаеш ли какво ми отговори? „Не!” Веднага и без да се
замисли, ясно и високо: „Не!” И преди да попитам защо тя ме изпревари: ”Защото
в остатъка от живота си ще се чувствам ограбена!”
Сгреших, като споменах, че филмът
ще се гледа от хиляди хора, че тези няколко
строфи могат да им донесат солидно възнаграждение,
че... „Слава, пари, известност? – прекъсна ме тя. – Никога няма да изтъргувам това,
което съгради основите на целият ни живот и ни направи щастливи за такива преходни
неща!”
– Какво ще правим тогава?
Поредното фиаско… - оклюма се Генади.
– Не бързай! Моят любим
учител посочи изход: „Възможно ли е да направите филм, в който се говори за някакво
стихотворение, но без да се разкрива конкретния текст. Текстът да си остане загадка и след края на филма?
Ще ви съдействаме, с каквото трябва.” И Айлин се съгласи!
– Признавам, че идеята му е
блестяща. Отивам да им благодаря.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар