По спомени на Илияна Иванова от Дончево, Добричко
Стоил завъртя ключа и натисна дръжката на бравата. Вратата се
отвори със скърцане. Ще трябва да я смаже тази пущина, пак скърца. Но звукът този
път сякаш беше по-различен. Приличаше на скимтене и идеше не от пантите, а някъде
отстрани. И скимтене да е, какво чудно има, Стожер да не е село без кучета? Сукалчета са сигурно,
изръсила ги е наблизо майка им, хукнала е рано-рано да търси нещо за ядене, а
те гладни, чакат да се върне и да ги накърми.
Преди да прекрачи прага Стоил се сети за табелата. От два-три
дена се кани да я окачи над входа и все не му остава време. С големите си
червени букви „ХОРЕМАГ”[1] тя прилича повече на
лозунг, отколкото на фирмен надпис, но нейсе, рита ли се срещу ръжен? През
живота на Стоил бяха минали всякакви управници – либерали и демократи, прогресисти
и радикалисти, българи и румъни, безенесари и независими… И като погледне човек
назад на всички повече им е жилото, отколкото меда. Сега на власт са комунистите,
назначиха го кръчмар и му дадоха да разбере, че ако иска дъщеря му да завърши
гимназията в Добрич ще трябва да ходи напред с левия крак.
Пак се чу онуй скимтене откъм струпаните отвън дървените
каси. И тогава го видя. До стената на
хоремага лежеше човек. Разчорлена коса, почерняло
от мръсотия лице, червена ризка с изпокъсани копчета, разпрани крачоли, боси крака със
засъхнала между пръстите кал – десет-дванайсет
годишен хлапак.
Изведнъж момчето ококори очи, изправи се и понечи да избяга,
но се спъна и падна. Стоил се наведе, хвана го за кокалестите рамене и му помогна
да стане. На бой беше колкото малкият му син, но слабо, едва се крепеше на
краката си, клатушкаше се като лист, подухван от вятъра. Стискаше зъби, но не
удържа, процеждащите се в клепките сълзи се затъркаляха по бузите му. На Стоил
му стана жал, нещо грапаво мина през гърдите му, закашля се.
– Ела! Не се бой. – Хвана го през кръста и го въведе в
хоремага. Настани го на един стол и му даде вода.
– Как се казваш, момче? От къде си?
– Димитър Вълканов ми е името. От Дончево съм.
– Аха, ясно! От Дончево ли идеш, Митко?
– Не, от Варна.
– Как? От Варна! Чакай малко! Ако си Вълкановия син от
Дончево защо ще идваш от Варна!? Аз познавам баща ти! А тебе май съм те виждал да
играете с едно момиченце покрай черквата
в Дончево... Вашта къща е наблизо до черквата, нали?
– Наблизо е! Пък туй момиченце е дъщерята на поп Танас, казва
се Дарчето…
– Видя ли! Ние с тебе ще излезе, че се знаем. А-а! Виж ти, щях да забравя! Като спомена поп Танас… Ами
той ши идва днеска в Стожер, с двуколката. Имал кръщавка, като свърши да те
пратя да си идеш с него на Дончево, а?
Митко подпря длани на стола и се размърда неспокойно, после сведе
глава, но не каза нищо.
– Добре де, ши видим… Сега…
ти трябва да си гладен! Що ли питам? Я върви на чешмата да са измийш…
Стоил отряза комат хляб, напълни чиния с лещена чорба и ги
сложи пред момчето. То отхапа голям залък и сграбчи лъжицата. Изтънелите му
бузи се издуха и от двете страни.
– Полека, не бързай! От кога не си ял?
– От вчера сутринта… В сиропиталището.
–Сиропиталището ли? И какво дириш там?
– Пратиха ме! Как да ти кажа – тя е дълга…
– Нищо, разказвай.
– Аз съм се родил в Румъния, в татювото село, Асърлък. Като
ги подфирдили да ги изселват тати натварил колкото багаж сварил и тръгнали. На
каруцата мама се качила с мене на ръце, аз съм бил на четри месеца, двамата ми
братя и кака Яна вървели отзад пеш. Стигнали в Дончево, дали им къщата, дето
сме сега, ама тя била без прозорци. Мама не я помня, през зимата се разболяла и се поминала.
– Сега нямаш ли майка?
– Имам, ама тя не е истинска. Мене ме отгледа кака Яна, тя ми
е като майка… На другата година ли, на по-другата ли тате повторил, довел жена от
друго село с две дъщери – Сия и Флора. Те ме пратиха в сиропиталището.
– Що пък те?
– Ми те! Чувам ги една вечер да се разправят. Малък съм бил,
слаб съм бил, не можел съм да работя, бил съм само едно гладно гърло. Кака Сия каза,
че имала познат, дето можел да ме уреди в сиропиталището. Там на училище щял
съм да ходя и занаят съм щял да науча. Тате мълчи, кака Яна не дава. Ще го
уморите, вика, какво лошо ви е направил, че той яде колкото едно врабче! Добре
че беше тя, иначе още тогава щяха да ме пратят, бях ей такъв, седем-осем
годишен. Добре, но кака Яна и бат Иван се венчаха, после се ожениха двамата ми
братя, аз останах сам с доведените си сестри. Те ме пратиха.
– Колко време изкара там?
– Колко… един месец няма! Избягах. Уж съм сред хора, ама съм
сам. Там, в дома, са все сираци – един без баща, друг без майка, някои ни бащи имат,
ни майки. Пък аз уж майка имам, и баща имам, пък… Избягах! Зеленчуковата
градина на сиропиталището беше близо до шосето, дето води за Толбухин. По табелата
разбрах. Вчера сутринта ни пратиха да
берем домати. Берем ние, а мене очите ми все в табелата. Казах на момчето до
мен, че отивам по малка нужда. Мушнах се в храсталака, огледах се и хукнах. Бягах
докато ми свърши въздуха. После по пътя, по пътя… цял ден и цяла нощ. Видя ли да
се задава някой – лягам в треволаците отстрани да се скрия. Тука стигнах по
тъмно, седнах да си почина и съм заспал на щайгите.
– Сега какво ще правим?
– Не знам. Във Варна – сам, у нас – сам! Май никъде ни ма
искат… Накъде да хващам акъла ми не стига, ама в сиропиталището няма да се
върна!
– Митко, ти са наяж и стой тука. Аз пък ши видя поп Танас, да му кажа да та вземе. Божи
човек е той, знае кое е добро за теб, с баща ти ши поприказва, тебе ши напъти. Чакай
ма тука!
Стоил тръгна да търси свещеника, но той още не беше пристигнал
в Стожер. „Нищо, ще го намеря по-късно. Що пък – мина му през ума – да не го
заведа аз в Дончево? Хем ще се видим с баща му, хем ще разбера какво мисли да
прави с момчето си.”
Стоил си отиде у тях, обиколи всички стаи, прерови навсякъде,
накрая отвори и раклата. В нея намери платнена торба, в която жена му беше
прибрала отеснелите дрехи на децата им. Извади чифт панталони, разгъна
измачкана риза: „Ръкавите може да са му дълги, нищо, ши ги запретне, ама панталоните
ши са му по мярка!”
Тръгна към хоремага с
дрехите под мишница и отдалеко разбра, че нещо не е наред. Вратата зееше
отворена, масата беше като облизана –
нямаше ни една трохичка, празната чиния и лъжицата си бяха там, но Митко беше изчезнал. „Уплашил се е да не го
върнем в сиропиталището. Не трябваше да споменавам за попа…”
– Да ми претеглиш едно кило захар, съм дошла. – чу Стоил зад
гърба си. Беше гласът на старата Тачовица.
– Ши ти претегля… Я кажи, като идеше насам не срещна ли едно момче с червена ризка? – попита я той.
– Видях го, ама не разбрах чие е. Аз и не довиждам твърде, но то, и гащите
му съдрани, като ме видя обиколи, обиколи и офейка, сякаш някой го гони.
Яна се събуди рано, още по тъмно, и стана от леглото тихо,
да не събуди мъжа си. Тригодишния им син Данчо промърмори нещо в съня си, завъртя
се на една страна и изрита завивката. Яна я придърпа над оголените му крачета и
излезе навън. Вчера меси хляб, снощи го опече и в топлата още пещ сложи да се сушат
две тави с нацепени кайсии. Махна капака
на пещта и взе дървената лопата. Придърпа едната тава и като бръкна в пещта за другата
в краката ѝ се търкулна дребна, недозряла ябълка. „Ти пък откъде се взе! – зачуди
се Яна. – Ние в двора си ябълка нямаме!” Стори ѝ се, че падна отгоре, откъм
отдушника на пещта. Остави лопатата, пристъпи и надникна отстрани. Сърцето ѝ подскочи, качи се в гърлото и
задумка в ушите ѝ като тъпан. Два боси крака, с черни като въглени пети,
стърчаха изпод стара черга, метната върху пещта. На другия край, над чергата, Яна разпозна сгушено
в яката на червена ризка лицето на малкото
си братче.
– Мите! Акъла ми изкара, какиното!
Митко измъкна ръка изпод чергата и я протегна към сестра
си. Разтвори длан, в нея имаше шепа киселици.
– За Данчо ги нося. Намерих ги, като идвах насам, под едно
дърво в гората, на Вълчата поляна.
Яна се разплака, пусна киселиците в джоба на престилката си и
го притисна към сърцето си.
– Како Яно, нали няма да ме върнете в сиропиталището?
– Няма, Мите, няма… Ела, да влезем вкъщи.
[1] ХОРЕМАГ – ХОтел, РЕсторант и МАГазин на едно място, заведение, характерно за селата в България през 50-те години на 20 век.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар