През 1918 година в Райнино /тогава Кьосе Абди/ около 300 къщи са на казълбаши. Казълбашите са мнозинство, най-богатите са казълбаши, кмета еказълбашина Хюсмен. Възгордяват се казълбашите, държат се надменно с всички останали. Повечето българи не могат да понесат повторното присъединяване на Южна Добруджа към Румъния и се изселват в България, най-много във Вазово. По-късно турчеещите се казълбаши се изселват в Турция, най-вече в Синджан, сега квартал на Анкара. Райнино обезлюдяло. В него останали семействата на няколко месни жители, между които това на Христо Петров, Васил Йорданов и дошлите от Тутракан Тодораки Енев и Стоян Кръстев. 50-60 фамилии капсулираните уста миллет по него време живеят в Аша маале и в махалата до гьола на Крушака /отдавна заличени/.
Където и да се намират райнинци разказват със страхопочитание една
история, случила се в селото след края на Първата световна война.
Маджурин
NB! Имената
на героите в разказа са променени!
В една ранна сутрин в края на май 1918 година един брадясал мъж, с препасана около кръста войнишка куртка, излезе от храсталака покрай Дунав, точно срещу остров Косуй. Той се огледа, извади позагубила цвета си носна кърпа и опипа нещо, завързано в единия ѝ ъгъл. „ Да не взема да ги загубя…” – помисли си и прибра кърпата в джоба си. Наведе се, изчисти позеленелите си от лепка колене и реши да заобиколи селото. Хубаво, че е с тези високи обуща, иначе краката му щяха да са подгизнали от росата. „Ще те оставя на брега до Пожарево – каза лодкарят от Олтеница. – От там нататък се оправяй сам! Ето, в тази торбичка има малко хляб и риба”
Мъжът метна торбичката на рамо и тръгна. Откакто го взеха войник от Райнино минаха цели три години, ни веднъж не беше се вясвал отсам Дунава. Ако не му мине котка път след ден, два най-много, ще се върне, откъдето беше тръгнал. За да не обърка пътя ще върви все на юг. Пролет е, ще се води по слънцето, то вече взе да припича здраво, от мокрите му крачоли се вдигаше пара. С това, което може да намери по къра, и което е в торбичката на рамото му, няма да остане гладен. Вода пък ще пие от някоя чешма или кладенец.
Той се отби от пътя и нагази в житен посев. В ноздрите го удари миризма на препърлена земя. Бучка пръст се строши под кожената му подметка, под нея се подаде прашно облаче. Едва стигаха до коленете му тънките пшеничени стъбла. Между тях розовееше къклица, тук-там поклащаше красивите си цветове синя метличина. Мъжът се наведе, откъсна няколко осилести класа и ги стри. Издуха плявата от дланта си, изсипа хилавите зърна в устата си и ги сдъвка. Свежият им сок се смеси със слюнка и се превърна в млечно-восъчна каша. Беше забравил този вкус от детството си.
Ставаше все по-горещо. Мъжът излезе от окелевялата нива и погледна към селото. Окрайнините на Пожарево потрепваха от маранята. От двора на сгушена между дървета къща излезе каруца с два коня. Мъжът продължи пътя си. Скоро впрягът с потропващите в тръс коне го настигна.
– Добър ти ден, войниче! – Старецът в каруцата свали от главата си островърх калпак и избърса потта от челото си. Зад него надничаше дребна женица с подаващи се под черния чумбер сиви коси. Беше седнала върху куп сгънати черги, от козинявия чувал до нея се подаваха гранчета вълнена прежда. – Накъде си тръгнал?
– Прибирам се на село. Демобилизираха ни. Свърши се, най-после, войната.
– Лошо нещо е войната! И аз съм ѝ ял попарата…
– А вие, дядо, накъде сте тръгнали?
– Към Главиница сме решили да наобиколим. Имаме там зет и дъщеря. При нас дъжд не е валял от пролетта. Ни жито, ни ръж, ни мамул – нищо не удържа, всичко изсъхна. Глад ни гони! Бабата ме подкокороса, та взехме де постелка, де прежда, де шаяк… Ще видим!
– Може пък да се намери там човек, да ги разменим за някой чувал жито, дъщерята вика, че при тях миналото лято станало – допълни старата жена.
– В Главиница ли, казваш? Че аз съм от него край!
– Не думай! Качвай се тогава!
Старецът се помести да направи място. Младият мъж пъргаво подскочи и седна до стареца отпред на дъската.
– Дий, кончета! Разправяй сега, кой си, откъде си.
– Името ми е Борис. Казах, че съм от този край, ама… хем съм от тука, хем не съм. Дойдохме тук от Лозенградско. Селото ни се казваше Маджури. На два пъти го гориха. Първия път, през 1903-та, бях необлизан момчурляк с жълто около устата, но помня! Дигнаха се бащите ни на бунт, да ни освобождават. След погрома на въстанието турците подпалиха всичките 120 къщи в селото, малко от тях останаха читави.
След десет години къщи си направихме нови, но нали помниш, българската войска превзе Одрин. Ние помислихме, че вече сме свободни. Младежите от село се писаха доброволци, сред тях беше брат ми. От тогава му изгубих дирите. Мене не ме взеха, нямал съм навършени години… После турците си върнаха Одрин и ни подфирдиха. „Отивайте си в България – викат – нямате повече работа тука”. Палиха ни за втори път, не ни дадоха този път да гасим. Къщата ни горе гори с пламъци до небето, отдолу мучи добитъка. Една кобилка имахме, гледаше я тате за зестра на сестрата. Пожарът я свари вързана в дама, чуваме как се дърпа, мъчи се да скъса юлара. Втурна се тате да я спасява. Бави се вътре що се бави, показаха се на вратата и… къщата се срути отгоре им. Затрупа ги. Изровихме ги от пепелището, на въглен станали. Кобилката със свити крака до тате, а той стиска синджира…
– Бре! – възкликна стареца – И после …
– … После село Маджури изчезна. Много хора избиха турците, други изгоряха в къщите си, трети погинаха по бежанските пътища на Тракия. Оцелелите взехме каквото изровихме от покъщнината и тръгнахме към България. Откъдето минем се издигат пушеци, мирише на пожарища. Пъплим едвам-едвам, сред нас има от пеленачета до старци с бастуни. Омесени сме хора, животни, каруци. Войници наблюдават от далеч някой да не се върне. Наближат ли ни – скупчваме се едни в други като стадо. Навлязохме в една гора. Нападна ни тайфа башибозуци, разбягахме се кой къде види. Избиват ни и грабят, за един пръстен ръка отсичат, окото им не мигва. Не знам дали си чувал, башибозук, преведено от турски, значи повредена глава. Те са сбирнак, повредени са не само главите им, туй са зверове без сърца, милост нямат за нищо. Аскера гледа отстрани и не се меси. Разпирдушиниха ни в тази гора, изгубихме се с мама и сестра ми. Живи ли са, не са ли – хабер нямам до днес…
– Намъчил си се и ти, Борко… – обади се зад гърба му старицата. – Никой ли близък не ти остана?
– Остана… – Гласът на мъжа затрепера, погледна встрани, да не забележат напиращите му сълзи и продължи. – Имаше на село една мома, с година по-голяма от мене. Хич и през ум не ми е минавало да я задявам. В онази гора, като ни нападнаха башибозуците… Бягам аз от един с ей такива мустаки. Той язди кон, извадил ятагана, гонят ме, ама не ме застигнат, пречат им клоните. Гората се сгъсти, аз се вра приведен из храсталака, онзи изостана още. Спускам се към един дол и из един път – пред мене Неда! Наднича зад едно дърво, сукмана ѝ скъсан, бялите ѝ рамена лъщят... Някъде отзад изцвили кон. Спогледахме се с Неда, хванахме се за ръце и побягнахме. Колко сме бягали не знам, спънах се, забих нос в земята, повлякох и нея. Пред очите ми – дупка, като хралупа, в корените на стар дъб. Наоколо има камари пръст, някои по-пресни, други утъпкани. Кой пък ще тръгне да копае из тез пущинаци, не прилича да е бил човек? Бурсук, сетих се, тук е ровил бурсук! Събрах няколко коджака миналогодишна шума. Побутнах Неда, тя се свря в коренаците на дъба, мушнах се и аз до нея, краката ми опират в слабините ми, един огън пламна там… По главите ни се сипе пръст… Придърпах с ръце сухите листа, остана пред очите ми само тясна пролука. През нея видях как чалмалията, дето ни гони, спря наблизо, озърна се. Неда ме притисна към гърдите си, цялата се тресеше, от страх ще да е било, и мен ме беше страх, не смеех да шавна, сърцето ми задумка в главата. Най-сетне конят на османлията се размърда, спуснаха се двамата в ниското и се скриха между дърветата. С Неда поседяхме така, ослушвахме се, нищо не чухме и се пуснахме. Излязохме от скривалището си и тръгнахме надолу. Там нагазихме в малко поточе. Напихме се с вода, наплискахме си лицата и се успокоихме…
В онази гора изгубих близките си, но се намерихме с Неда.
– Виж ти, виж ти! – клати глава старецът. – Тук има божия промисъл! – А как стигна до тук, та ходиш сега по нашия край?
– Как ли? Дълго е за разправяне… Искахме да заживеем с Неда далеч от затритото ни село, от изгорените ни къщи, от озлочестените ни сестри, от гробовете на избитите… Искахме да сме далеч, за да забравим, да не можем да си спомним и … да не можем да се върнем. Прекосихме цяла България. Райнино беше най-далечното място, до което стигнахме. Райнино беше селото, в което с Неда си направихме дом. – Ха-ха! – изтръгна мъжът от гърлото си звуци, наподобяващи смях. – И докато се настаним, цинцарите дойдоха! От Маджури избягахме от турците, в Райнино налетяхме на румънците…
Стигнаха в голямото село Главиница.
– Сполай ви, добри хора, че ме взехте, да не трамбовам пеш – благодари Борис. Преди да се разделят той хвана ръката на старицата и каза:
– Бабо Върбанице! Одеве, като ме нарече Борко. Само дето не се разревах! Толкова отдавна не бях го чувал… Борко са ме наричали само двама души – мама и Неда.
Младият мъж помаха за довиждане и тръгна. Беше минало пладне. Спомни си, че е идвал в Главиница веднъж, два часа и нещо му отне пътя до тука. Пресметна, че докато се мръкне ще стигне в Райнино. Ще мине през Подлес. Той забърза и след малко навлезе в гората. Усети прохладата и спомените го връхлетяха…
Беше същата гора, тогава още не знаеше, че тази гора се нарича Ири Хисар. Пътуваха през нея, но от другата ѝ страна, откъм Вазово. Никой не го изрече, но и двамата с Неда си мислеха колко прилича тази гора на другата, до Одрин, в която се намериха. Ще кажеш, че са същите дъбове, примесени с глог, бряст и дрян, по който се катери повет.
Минаха покрай няколко бостана, оградени с вършина. Личи, че нивите са взети от гората, на места още стърчаха пъновете на отсечените дървета. От Вазово до тук да са вървели около час и гората пред тях изведнъж свърши. Спряха се пред ограда от преплетени пръти, зад нея имаше градина, засята с картофи, чушки и боб, усукал стъбла на високи върлини. Неда гледаше висящите като гроздове шушулки, не беше виждала толкова едър боб. В градината имаше възрастна жена, с метната на главата забрадка. Беше облечена с дълга кенарена риза и син елек. Под ризата се подаваха бели крачоли, терлиците си беше захвърлила встрани и копаеше боса.
– Добър ден, стрино! – поздрави Борис. – Да ни упътиш как да намерим кметството. Казаха ни, че имало във вашето село празни къщи. Искаме да се заселим тука.
Жената продължи да копае, сякаш не го е чула. После се подпря на мотиката и попита:
– Турски знаеш ли? Кажи, каквото имаш да казваш на турски!
– Ей там, надолу – посочи с ръка тя, след като Борис повтори молбата си на турски, – има една поляна. На поляната стърчи висок стълб. До стълба има ниска постройка с дъсчена сундурма. Там е кмета Хюсмен! – Жената огледа налятата фигура на Неда, червената кърпа, завързана на врата ѝ, русата коса, сплетена на плитка и продължи да копае. – Лесно ще го намерите, ама побързайте, щото Хюсмен по обед е свикнал да подремва.
Кметът седеше на сундурмата и ги видя още като наближиха. Покани ги в канцеларията си и като разбра за какво са дошли пита Борис, гледа Неда:
– Откъде си?
– Отдалече сме, господине. – отговаря Борис. Маджури се казва
селото ни, към Одрин е чак. Но вече го няма, никой не живее там, всички ни
прогониха.
– Аха, село Маджури,…маджури[1]
сте, значи! А тази каква ти е? Сестра?
Неда се сви на стола като ударена. Борис се обърка и не
знаеше какво да каже.
– Тебе питам, маджурино!
Борис улови нечистия поглед на кмета и каза твърдо:
– Жена ми е!
Очите на Неда блеснаха признателно.
Да се срещнат облечени с потури и чалми мъже по тези гористи краища не беше рядкост и Борис и Неда не се учудиха. Но чалма с висящи шест платнени ивици за тях беше нещо ново. „Шест ивици…Е, може пък такъв да е обичая тук, на казълбашите” – помисли си Борис.
– Жена, казваш? Хубаво, хубаво… – измърмори кмета под носа си. Внезапно той се наведе напред и гласът му се заби в ушите на Борис. – Какво гледаш? Не си ли виждал чалма! – После се укроти. – Аха, лентите гледаш!
Облегна се, погледна към Неда, впери очи в червената ѝ забрадка и поде надменно:
– Ленти като ленти! Ти само гледай, маджурино! Един ден на
главата ми ще се веят дванайсет такива! Питаш защо? За да разбереш ще трябва да
ти разкажа за Али ибн Абу
Талиб и последователите му. Но има време. Ставайте! Сега ще ви
заведа в къщата, където ще живеете.
Прекосиха цялото село и завиха в последната пресечка, повървяха
още малко и влязоха в буренясал двор в окрайнините.
– От тази страна на улицата никой не живее. А къщата бучи
празна повече от година. Чорбаджията ѝ, и той като вас, маджурин. Запиля се
някъде към Шумен. Може да се върне, може и да не се върне!
– Тогава на кого ще плащаме? – попита Борис.
– На никого нищо… може да не плащате! –Хюсмен плъзна похотлив
поглед по снагата на Неда. – Дръжте имота да не се руши! Засега – това! После
ще видим… Живейте и ме споменавайте!
Хюсмен си отиде, те влязоха в къщата и цял следобед не
посмяха да похванат нищо. Късмет ли беше туй тяхното, та тъй бърже кметът ги
прие и настани? Или пък криеше зли помисли и ще чака сгода…
Огледаха къщата отвън. Вътре изглеждаше тъй, сякаш стопаните вчера
са си тръгнали, само дето беше потънала в прах. Обиколиха двора, надникнаха
през оградата – жива душа нийде не видяха. Надвечер Неда премете една стая,
обра паяжините и изтупа постелките. Борис се хвана да ѝ помага. Прекараха
първата нощ без да мигнат.
На сутринта Неда се разшета из къщата. Борис се захвана да чисти
двора. Събра сума ти треволяк и стари боклуци, струпа ги на камара и ги запали.
Един човек от отсрещната страна на улицата веднага довтаса:
– Ти трябва да си маджурина! Хюсмен ми поръча... Е, додах да
видя кой пали огън тука…
Мина се година. Стегнаха къщата, изораха градината, засяха я.
Кметът сякаш не се сещаше за тях, не ги навести ни веднъж и те забравиха страховете си. Като срещне
Хюсмен из селото Борис го канеше, искаше да го почерпи и да му благодари, но Хюсмен
махаше с ръка: „ Остави!”
С Неда живееха в сговор. Мина още една година, мина се и трета.
В Райнино дойдоха чиновници от околията в Тутракан. Кметът разправя, че изготвяли
списъци на младите мъже от селото, годни за военна служба. Румъния влязла във войната
на страната на Австро-Унгария и щели да правят мобилизация. Случвало се е и
преди, но сега Борис забеляза, че Неда ходи умислена. Сметна, че е защото може
да го вземат войник и ще остане сама.
Нея вечер седнаха на софрата, той наряза хляба и почна да се
храни. Тя отпусна ръце в скута си и сълзите ѝ потекоха.
– Какво има, да не си болна?
– Борко, Борко… Голям грях правим! И господ ще ни накаже! Да
намериш попа и да му кажеш да ни венчае!
– Да му кажа, ама как!? – замисли се Борис. …Как ще му кажа,
че толкоз време вече живеем като мъж и жена, пък не сме женени? Ще ни прокълне!
– Не знам, не знам…
– Яж сега! Ще разпитам къде наоколо има манастир. Ще се венчаем!
В манастир и при свещеник, където никой не ни познава. Сигурно си права! Може пък
като се изповядаме и се венчаем господ да ни прости …
Но не свариха да намерят манастир. На следващия ден в дома на
Борис и Неда дойде кмета Хюсмен:
– Маджурино! – рече Хюсмен. –Ти си един от мобилизираните, утре
ще дойдат да ви вземат.
Неда не издържа острия поглед на Хюсмен и се прибра в къщи.
Борис не забеляза смущението на жена си, през туй време броеше лентите по
чалмата на Хюсмен. Вече не са шест, осем
са!
... Мобилизирали Борис. Той владеел добре български, турски и румънски език, затуй го направили преводач. Три години по-късно войната свършила, Борис наел един лодкар от Олтеница и слязъл на другия бряг на Дунав при Пожарево.
От Пожарево тръгнал към Райнино. Минал през Ири Хисар, прекосил
Крушака напреки, без да дири път, бързал.
Притъмняло вече, но той успял да различи в здрачината къщата, в която Неда го
очаквала. Опипал за последно джоба на куртката, за да се увери, че носната
кърпа с възелчето си е там. Влязъл през вратника, направил две-три крачки, огледал
се – дворът бил запуснат, обзела го неясна тревога.
В прозореца на пишника просветнало пламъче, после жълтакавата светлина се усилила
и откроила зад пердето силует на жена със спусната коса. Безпокойството на
Борис се усилило. Преди Неда разплитала косата си късно вечер, преди лягане,
сега било твърде рано за спане. Почукал тихо на стъклото:
– Недо! Аз съм, Борко! Да не се уплашиш…
– Борко! Ти? –възкликнала Неда невярващо. – Я се наведи, да
те видя!
Неда повдигнала газената лампа. Взряла се в брадясалото лице
отвън, разглеждала го дълго, най-после го познала и отишла да му отключи.
– Боро, миличък! – увиснала на врата му. – Завърна се
най-после! Да знаеш как съм те чакала… Всички те бяха отписали! Не чакай,
казваха ми, досега щом не се е върнал, няма и да се върне… Не го чакай!
Той бръкнал в джоба си, развързал възела на носната кърпа и
извадил красиви сребърни обици:
– За теб ги купих, Недо! От Кюстенджа!
Очаквал да се зарадва, но тя се изсхлузила от прегръдката му и
се разридала:
– Ще ми простиш ли?
– Но какво е станало! Какво има да ти прощавам?
Неда се обърнала и отишла в другата стая. Вдигнала резбования капак на дървената ракла и извадила
червената кърпа, която винаги слагала на врата си, щом излезе сред хора. Той я поел,
разгънал я и му призляло. Сякаш някой с нож го пробол в сърцето.
– Всичко си беше наред, докато мобилизираните не взеха да се връщат.
Днес един, утре друг, войната свършила, казват. Който е оцелял – връща се! Един
с рана, друг без пръсти, трети с един крак – идат си! А тебе, Борко, те няма!
Какво ли не ми мина през ума! Да не би да са те затрили… Облякох се един ден и
слязох надолу. Хем, викам си, до магазина ще ида, хем може да науча някоя
новина…Пред магазина няколко мъже си приказват. Аз ги поздравих и влязох. През
отворената врата чувам отвън гласа на кмета Хюсмен:
– …Аз съм от челебиите! Още Селим І Явуз ни е пратил нас тука, да крепим властта на
султана! Така вече 400 години управляваме …
Взех си солта и тръгнах. Като ме видяха да излизам, мъжете
отвън млъкнаха. Хюсмен се извъртя към мен. „Ех, ще ми паднеш ти на мене един
ден, да знаеш…” – чух го да казва. Думите ме удариха в гърба. Лошите му очи сякаш
подпалиха червената кърпа на врата ми. Затичах се и спрях чак като стигнах у нас. От тогава една
буца заседна в гърлото ми. Не смея да замръкна. Причуват ми се стъпки, причува
ми се как някой чука на прозореца или дебне по двора. Сама кураж си давах – може
пък да съм сънувала … Завивам се през глава – не съмва и не съмва! Една нощ…
– Стига! Не казвай повече нищо! Капнал съм от път, постилай и
да лягаме!
Две седмици след завръщането на Борис в Райнино пристигнал околийския
управител от Тутракан. До обяд новината, че са уволнили кмета Хюсмен обходи
цялото село. Бил се превърнал в дерибей, почнал да своеволничи, отпуснал му края,
разбеснял се, жените на мобилизираните пропищели от него.
Разсилният дойде у Борисови:
– Ела, маджурино! Околийският каза да дойдеш в кметството.
Борис не знаел какво да мисли – когато властта те търси
никога не е за хубаво. Тутраканския големец го посрещнал с въпрос още от
вратата:
– Ти ли си Борис Маджурина?
– Аз съм…
– И в армията си бил преводач?
– Тъй вярно! … Да, да, преводач бях…
– От утре ставаш кмет на това село! Ето ти заповедта за
назначение. Подпиши тук!
Мисъл, като светкавица, минала през главата на Борис маджурина.
Не се противил, подписал веднага. На следващия ден се разположил на кметския
стол.
Бил кмет на Райнино само три дена.
Първия ден влязъл и никой не го видял да излиза от канцеларията. Надвечер хората почнали да се връщат от къра. Борис пратил разсилния да пресрещне Ахмед Каскътлъ и Хаккъ Фетов и да ги доведе. Като ги довел Маджурина ги вкарал в кметството и казал на разсилния:
– За днес от тебе друго не ща! Отивай си, но утре рано-рано те искам тук.
Маджурина, Ахмед и Хаккъ се заключили и докато мръкне не си показали носа навън. После отишли в дюкяна на Христо, изпили по три юзчета ракия и си тръгнали.
На втория ден маджурина отишъл в кметството още по тъмно. Отвънка го чакали Ахмед и Хаккъ. Борис им отключил канцеларията и тримата влезли вътре. Точно по изгрев слънце се появил разсилния.
– Закъсняваш! – скарал му се Борис. – Тичай у Хюсмен! Доведи го тука, без него да не идваш!
Чул Хюсмен Хюсеинов от разсилния какво иска новият кмет, мушнал длани в пояса си и тръгнал наперен. Видял маджурина да го чака отвън на сундурмата и се наежил още повече. Борис се изправил и с широк жест го пуснал пред себе си. Щом Хюсмен влязъл в канцеларията вратата зад него се тръшнала. Тримата го съборили на пода, завързали му ръцете, запушили му устата и му свалили гащите. Ахмед седнал на главата му, а Хакъ му разтворил краката. Маджуринът извадил нож, посегнал към чатала на Хюсмен и с един замах го скопил.
Хюсмен се разквичал като прасе. Ахмед и Хаккъ го грабнали и го извлекли на пътеката пред кметството, плюли по веднъж в сурата му и го оставили да се гърчи като червей. Разсилния през всичкото това време седял на сундурмата, чувал тупурдията вътре, видял как захвърлили Хюсмен отвънка и треперел от страх. Когато тримата си тръгнали той приклекнал до заклания, под него имало локва кръв. Хюсмен потръпнал още веднъж и спрял да мърда. Разсилния покрил слабините му със захвърлената до него чалма и хукнал из селото, крещейки: „Аллах! Убиха Юсмена! Аллах! Убиха Юсмена…” Духнал лек ветрец и развял 11 платнени ленти, пришити към чалмата на Хюсмен. Една от тях била червена, от кърпата на Неда.
На третия ден в Райнино дошъл
отряд джандари и турили край на кметуването на новия управник. Никой не научил цялото
име на Борис, в спомените си всички райнинци го наричали Борис Маджурина. Него, Ахмед и Хакъ отвели нанякъде.
След време се чуло, че румънския съд в Силистра ги осъдил на по 12 години
затвор за предумишлено убийство.
[1] Маджури – бежанци, изселници.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар