През 1940 и 1941 г
година български шлепове извозват по Дунав хиляди преселци от Северна Добруджа.
Семейството на черненеца Георги Марков тръгва от пристанището на град Мачин в началото на ноември 1940 г., а това на Стоян Стефанов от село Бештепе - от
Тулча през месец май 1941 г. Стоварват ги в Тутракан, където изселническата
комисия изпраща Георги в Белица, а Стоян разпределя в Бреница, Силистренско.
Оземляват ги с „по пет декара земя на душа”, както казваше един мой сродник,
свидетел на тези събития. Георги обикалял по разни инстанции и довел нещата до
там да може да избира между две ниви – едната изорана, а другата - не.
Естествено, избрал изораната, но тя била в землището на съседното село Бреница и затова се преместил да живее там.
Стоян, който пристигнал в България през пролетта, получил своите
декари засети. Видял, че в съседство има безстопанствени площи, изорал ги и ги прибавил
към дадените му от държавата.
Селцето Брѐница /до 1942 година Кара Мехметлер/ е
Тутраканска община на границата между Силистренски и Разградски окръг. Макар
със същото име /разликата е само в мястото на ударението/ то няма нищо общо с
другата Бренѝца, Плевенско, в която „…
с вино карат воденица и животът там е същински рай”.
По времето преди и след
като съм се родил Тутраканската Бреница била много далеч от рая и песен в
пределите ѝ се чувала рядко. Докато новопристигналите бреничани отново търсели
мястото си в старата родина и се опитвали да направят живота си по-добър
нещастията ги следвали на всяка крачка.
Най-малкото дете на Георги паднало в кладенец и се потрошило от глава до
пети, а най-големия син на Стоян едва оцелял, след като върху него се срутила
пръстилницата за жълта глина.
Водата от няколкото селски
кладенци хората ползвали за битови нужди и водопой на животните. Единствената чешма в селото, с
годна за пиене и готвене вода, точела скъпернически тънка като конец струя и то
само след дъждовни години. От съседния казан за дестилация на ферментирали
плодове по-бързо можело да се напълни медник с ракия, отколкото кофа с вода от
чучура на чешмата. За по-големи количества хората натоварвали каруците си с
дървени каци, бъчви, бъкели, ведра, гюмове и всякакви други съдове и ходели на
кладенците в Белица. Но и там водата не била в изобилие – тънкият пласт на дъното не позволявал кофата да се напълни
с потапяне. Било нужно да са най-малко двама души. Един оставал горе да борави
с геранилото, другият слизал в дълбините
на иззидания с дялан камък кладенец с канче или кратунка. Да черпиш вода по този начин било пипкава, мъчна и изтощителна
работа.
Георги Марков бил вече
на преклонна възраст и задомил пет от седемте си деца. При него останали да
живеят само двама от синовете му. По-малкият, Кольо, придържайки се към
патриархалните порядки, изчакал да свърши усилната полска работа и през късната есен на 1949 година пратил сватове за
Кръстина - трета по ред от петте деца Стоян Стефанов. Когато се оженили двамата били по на 18 години.
Родителите им поканили най-близките роднини и комшии и им направили скромна
сватба. Стоян, който се занимавал с овцевъдство, принесъл в жертва угоено шиле, което съпругата
му Марина опекла на пещ. Георги ходил с впрегнат в кутик[1] тек
кон[2] до
Кубрат да купи вино с десетлитрова плетена дамаджана. Жена му пък се отсрамила
с шише ракия от дренки, което донесла преди девет години от Черна. С венчавката
двете фамилии официализирали родството си. Младата булка Кръстина отишла да
живее при свекър и свекърва, която също се казвала Кръстина. От този брак, през
октомври 1950 година, се ражда моя милост. Нарекли ме Димитър, както се е
казвал кръстника. Такава била тогава традицията, благодарение на която
димитровците в рода сме трима - имам двама първи братовчеди съименици, кръстени
от същия човек. Докато бяхме деца и се случеше да ни видят заедно с нас се
шегуваха, че трима димитровци правели едно магаре.
Както се вижда родил съм се точно в средата на 20 век. Ако съм ви заприличал на изкопаемо, за да добавя още архаичен мирис, ще подчертая, че освен през миналия век аз съм се родил и през предишното хилядолетие.
Докато живял в Бреница
дядо Георги трудно се примирявал с недостига на вода. По характер той си падал непокорник
и неведнъж предприемал действия, които не се нравели на близките му и особено
на баба Кръстина. В същото време не давал да се изрече и дума насреща му – не
позволявал много-много да му се противоречи. Но за да отиде да живее на друго
място трябвало да продаде нивите си, а купувач така и не се намирал. Когато
започнала колективизацията дядо оценил момента като подходящ и дал нивите,
животните и инвентара си на ТКЗС-то в Бреница. На седемдесет и три години
натоварил покъщнина, жена, двама синове, снаха и внуче и тръгнал. Това станало
на Тодоров ден - 18 март 1951 година. Аз съм бил бебе на пет месеца и половина.
Пристигнали в Райнино, където била изпратена с мъжа си след преселването от
Румъния доведената му дъщеря Марийка. В това село имало прокопан 198
метров кладенец с монтирана помпа и живущите в него не страдали от
безводие.
Спомените ми от Бреница
са бледи като отдавнашен сън и от времето, когато са ме водили на гости
при родителите на майка ми. Да съм бил
четири-пет годишен, до Бреница тогава нямаше шосе и тези пътувания ставаха по
черни пътища, по които срещахме и други като нас – в каруци с впрегнати коне, волове,
магарета и дори крави. Движехме се през
гори и поляни, минавахме покрай големи блокове с полезащитни пояси, засети с
жито, слънчоглед и царевица, спускахме се в долове и изкачвахме хълмове. Сутрин
росата пъстрееше по тревата и се стичаше на капки в корените ѝ. Веднъж слънцето
ме галеше с топлите си лъчи, друг път се криеше и беше студено. Понякога над
потъмнелия хоризонт просветваше светкавица, отекваше гръмотевичен тътен или
величествено се издигаше пълна луна. Случваше се да излезе вятър, който да ни замеря с дъждовни камшици или да гони по небето причудливи
облаци.
Тези пътувания си бяха
истински приключения и аз ги очаквах с трепет. Бях жаден да наблюдавам поразителните чудеса на околната природа. Изострените
ми сетива ме потапяха в пъстролика смесица от боязън, любопитство, възторг и още
сто неща. Това правеше загадката на детския ми свят още по-мистериозна. Дни
наред след това живеех с досега, аромата, вкуса и емоцията на всеки детайл от
пътешествието.
Щом я достигнем, винаги
пресичахме Бреница от единия до другия край по главната улица и аз всеки път се
захласвах в една малка дървена къща с ламаринен покрив. Свикнал със зеленясалите
керемиди на прихлупени постройки, плевни и сайванти, с покриви от слама, за мен
къщата с ламаринения покрив беше необикновена гледка и си остана неразгадана
мистификация. Следях я докато я изгубя от поглед, взирах се напрегнато, но не се
мярна в нея жив човек ни веднъж! Въпреки това бях убеден, че там има някой, крие се да не го видя и стаен наднича зад
прозорците. Може би подсъзнателно съм свързвал къщицата с някакъв персонаж от
приказките, които баба Кръстина понякога ми разказваше. А може тя да е била
най-обикновена барака в която някой е съхранявал земеделските си сечива, а
после е отишъл да живее другаде. Защото къщицата изведнъж изчезна и аз се питах дали изобщо някога
е съществувала.
Щом стигнехме края на
селото обраслата с трева улица правеше широк завой и пътуването ни приключваше
пред дома на Дядо Стоян и баба Марина. От
тук нататък помня само високата дървена порта и желязната халка на вратичката. Какво е имало зад тях, какъв е бил дворът и този
им дом? Това ми се губи, макар да съм нощувал
в него неведнъж. Казвам в този дом, защото после дядо и баба построиха нови,
тухлени къщи в противоположния край на селото и за четиримата си синове и живяха
с най-малкия, Илия. Но това е значително по-късно - бях ученик в прогимназията.
От Белица до Бреница прокараха шосе. Когато го видях за пръв път то светлееше
между черните угари с валираната си повърхност от варовик и ми заприлича на
бяла река. Веднъж дневно по него пътуваше автобус от Тутракан.
Мама и тате ходеха на
работа, дядо Георги беше зает да прави яби[3] и
кошници от лозина[4]
и леска. Грижата за двамата ми братя оставаше на баба, но тя се разболя, уморяваше
се бързо и през повечето време лежеше. Аз бях баткото, баба ме чакаше да се
върна от училище, да си науча уроците и да ѝ помагам да се справи с техните
лудории. В бордея до старата джанка подскачаха няколко големи и десетина малки
зайчета, за които имах задължението да се грижа. Реших, че щом съм натоварен с
толкова отговорности семейството ми би трябвало да счита, че съм достатъчно пораснал.
През една ваканция убедих мама и тате да гостувам в Бреница на дядо Стоян, баба
Марина и братовчедите, пътувайки сам. Не се получи толкова лесно, колкото си го
представях, но си беше вълнуваща преживелица.
С подготовката ми се
зае дядо Георги. Спечели тази привилегия, защото финансира пътуването с две
банкноти от пенсията си – едната от един, а другата от два лева. И както си му
беше обичай не позволи на никого да му се меси. Вечерта, преди да тръгна, той ми
заобяснява надълго и на широко всички подробности. На другата сутрин мама поиска
да ме придружи до автобусната спирка. Оцених
този ѝ добронамерен жест като снизходителност. Не исках никой да подкопава
порасналото ми самочувствие, казах ѝ, че всичко ми е ясно и я разубедих да не го прави. Качих се в
автобуса и чак като потеглихме увереността ми леко се поразклати. Слязох в
Свещари, където трябваше да се прехвърля на друг автобус. „В него ще си купиш билет за Инджекьой.” – припомних
си инструкциите на дядо. Дойде автобуса за Тутракан, качих се и седнах на
първата попаднала ми седалка. Кондукторът, облечен в сини дрехи, с фуражка на главата и с кожена
чанта през рамото, се придвижваше в коридора от човек на човек, обслужвайки
току-що качилите се пътници. Стигна до
мен, опря гръб на облегалката отсреща и пита: „Ти, младеж, за къде си?”. „Искам
един билет за Инджекьой.” – опитвам се да звуча наперено и му подавам
банкнотата от един лев. „За къде, за къде?! – прави се той на неразбиращ,
повдига вежди и се подхилква. – Да не си объркал рейса?” Сърцето ми ще изкочи
през гърлото. Възрастен мъж зад мен се намесва: „За Преславци иска билет момчето, Инжекьой е старото име на Преславци.”
„Аха!” – къса ми билета кондукторът,
взема подаденият му лев и ми връща ресто.
Спирката за Преславци е
на главния път. От нея до селото няма и километър, изминавам това разстояние в
компанията на слезлите с мен няколко човека. Оказва се, че те всички са от
Преславци и аз трябва да продължа сам. След още тридесетина минути ходене
стигам до центъра на Белица и намирам автобусната
спирка. Придвижването до тук и чакането в Свещари ми е отнело повече от три
часа, наближава обяд, а с него и идването на автобуса, който ще ме отведе в
Бреница.
Попадне ли в
добруджанско село непознат човек, особено пък недорасляк като мен, какъвто
тогава бях, няма как да остане незабелязан. Все ще се намери кой да го спре, да
го разпита от кога е тук, какво чака, търси ли някого, защо го търси и какво ли
още не. Така стана и с мен – докато
автобусът ми дойде трябваше да обяснявам на две жени и един старец как се
казвам, откъде съм, къде отивам, /Аха! Знам го дядо ти Стоян”./, защо отивам, какви са ми те, колко време ще остана при тях
и т. н.
При следващите ми
гостувания рядко ми се налагаше да ползвам автобуса от Белица за Бреница, защото вече знаех, че ако продължа
пеш все някой камион, каруца или мотор ще ме застигне и ще ме вземе. Задължително
следваха въпроси. Аз отговарях при кого отивам - назовавах името на някой от
роднините си и това стигаше. Неизменно следваше утвърдителното: „Аха! Знам го,
качвай се”. Веднъж даже пътувах седнал върху багажника на мъжко колело. Различното
на мъжките от дамаските колелета тогава беше, че мъжките бяха отпред с висока рамка
от седалката до кормилото, докато такава на дамските липсваше и на жените не им
се налагаше да запрятат полите си, когато ги яхнат.
По равното и по нанадолнищата бай Трифон въртеше педалите и натискаше контрата. Докато стигнем подножието на поредната височина той така се задъхваше, че гърдите му произвеждаха звуци като ковашки мях, които излизаха от носа и устата му със свистене. Седнал зад него аз му пречех да протегне крак назад, както обикновено се слизаше от мъжко колело. Та искам да кажа, че той нямаше избор. Стискаше кормилото с ръце, свиваше дългия си крак отпред, коляното му опираше в брадата. Петата му всеки път закачаше рамката, колелото започваше да криволичи, ние се клатушкахме несигурно и всеки път бяхме на косъм да се изтъркаляме на шосето. Като стъпи на земята бай Трифон убиваше с няколко притичващи крачки инерцията. Това му действие се озвучаваше от постепенно затихващото шляпане на разхлабените му сандали. Аз бързах да скоча от багажника, а той захвърляше колелото в канавката. Звънецът му дрънчеше неистово, а разхлабените му калници вибрираха сърдито в низкия регистър. Жал ми ставаше и за човека и за превозното средство. Улавях го за кормилото, изправях го и го тиках нагоре по баира докато изляза на равното. По този начин се отблагодарявах на едва дишащия колоездач за сторената ми добрина и без думи му казвах, че съжалявам за причиненото неудобство. В това време този благодетелен превозвач, седнал по турски на банкета, допушваше поредната си цигара.
От бай Трифон знам, че пътя
между Белица и Бреница бил дълъг седем километра и по него имало седем равни места, седем нанадолнища и седем
нанагорнища. Всеки път, изминавайки го с колелото си, той сверявал точния им брой по изпушените цигари - за да може
да изкачи поредната височина той набирал сила с дима от един серт[5]. „Този
път е даден за размисъл на човеците, на човеците – повтаряше той – от Бреница”.
Никой не можел да разбере какво чудно нещо
е животът, докато се движи по равното. Всеки човек трябва да направи поне седем слизания и седем изкачвания,
иначе не струва и пукната пара.
През повече от времето,
прекарано с бай Трифон, тикащ колелото или седнал зад него на багажника аз бях с
изплезен от умора език и хич не ми се слушаше за неговите седмици. На връщане
от Бреница пък, след няколко дни, забравих какво той ми приказваше и ни веднъж
не ми мина през ума да проверя дали е прав.
Бяха времена, когато да
видиш пешеходци по пътищата между селата не учудваше никого. Ако бъдат застигнати от някой с превоз
той се чувстваше длъжен да ги вземе. И
нито първите, нито втория се страхуваха, че нещо лошо може да им се случи. През
следващата лятна ваканция се хванах да работя в лозарската бригада към ТКЗС.
Тате добави към спечелените от мен пари още толкова и аз станах горд собственик
на съветски велосипед „Украйна”. Първото ми по-дълго пътешествие беше до Бреница.
Но пак не се сетих да проверя дали пътят между Белица и Бреница минава по седем
хълма.
Част втора може да прочетете тук:
https://razkazidk.blogspot.com/
Димитър Колев
[1] Двуколка
[2] Един кон
[3] Дървена вила.
[4] Катерлива лиана, повет.
[5] Турцизъм. През 50-те и в началото на 60-те години на 20-ти век ТКЗС възмездяват част от положения труд на кооператорите си в натура – брашно, олио,варива, зърно, фуражи и др. На желаещите давали неопаковани, на късове, два вида цигари – серт /твърди/ и яваш /меки/.
Няма коментари:
Публикуване на коментар