След преселването си в
Райнино дядо Георги за година време се местил няколко пъти от къща на къща,
докато купи имот от някой си Апостол, до
гьола в северната част на селото. След
по-силен дъжд, тинестата вода се вдигаше, минаваше зад плета и заливаше част от градината със
зеленчуци. Къщата беше иззидана с кирпич[1]
и измазана отвън с жълта глина, омесена с конски фашкии. Вътре мазилката беше
от същата глина, но забъркана с мекина[2] и
после варосана няколко пъти да побелее. Построена на най-високото, почти по
средата на оградения с пръти парцел тя имаше две стаи. Ако идваш от улицата минаваш през вратника
или портичката, направени от окастрени
пръти, пресичаш предния двор и стигаш пред къщата. От входната врата се влизаше
в едната стая, в която живеехме всичките
пет човека от семейството – аз с родителите си, баба и дядо. Стаята имаше един
прозорец на юг, през който се виждаше напуканият ствол на стара джанка. В
горещините търсехме прохладната ѝ сянка и се освежавахме с възкиселите ѝ плодове.
Под нея лятно време дядо Георги дялаше сапове за брадви и търнокопи, с които
съселяните ни си набавяха дърва за печките, а преди гроздобер плетеше кошници.
Тази стая беше едновременно кухня, всекидневна и спалня. Пръстеният под беше застлан с рогозки от царевична шума. До по-късата стена,
вляво от входа, имаше зидана от червени тухли печка с чугунена плита[3].
Интериора допълваха един нар, два кревата, газена лампа, кандило, два-три стола
с облегалки. Като тръгнах на училище единият от тях доста години ми служи вярно
за ученическо бюро. Хранехме се на софра, мама и баба сядаха направо на пода, а
ние, мъжете! - на трикраки столчета. В средата на стаята оставаше място колкото
да се разминаваме.
По тясна пролука,
образувана между креватите се отиваше до зелената врата на „новата стая”. В
нея имаше легла със завивки, маса и
няколко стола. Над масата, с два гвоздея, забити в меката кирпичена стена, беше окачен пешкирник с обла пръчка, върху
която за декорация висеше вафлена кърпа. На
тясната поставка пред огледалото имаше игленик, гранчета с бял и черен
конец, костен гребен, химически молив,
цилиндрична кутийка и някакви дреболии, с неизвестно за мен предназначение. От
двете страни, върху орнаментно стъкло с червени цветя, бяха наредени стари
снимки, правени в Румъния. Зад вратата имаше дървена ракла. Нейният капак беше
застлан с домашно тъкана дамаска. Вътре, внимателно сгънати и посипани с
нафталин, мама съхраняваше някакви пакети, увити в бяло платно. По-късно разбрах, че това са две напълно
комплектовани добруджански носии – една за мъж и една за жена. На дъното два
ката нови дрехи, загърнати в американ, очакваха
да пременят за последен път дядо и баба.
В ранни сутрини съм
виждал как мама отмята завивката, боса и със спусната коса, взема дрехите си и отива в „новата стая”. Пристъпва тихо и гледа свенливо
в краката си, както аз правех, когато се
срамувам. Въздухът покрай нея се раздвижва и до ноздрите ми достига познатото
от прегръдките ѝ ухание. Бялата риза прошумолява и тя се скрива зад зелената
врата. Един по един стават и излизат навън баба, дядо и тате. Само аз съм в
леглото, сънят ме унася. Но искам да остана буден, за да видя как зелената
врата ще се открехне и в пролуката ѝ ще
се покаже мама. Тогава, през тясната цепка на
стиснатите ми клепки, тя ще е
съвсем различна – облечена, с поруменяло лице и коса, сплетена в две плитки. Ще
се надвеси над мен, ще ме гледа от упор, докато прихна. После, аз ще се разсмея
на глас, звънко и неудържимо, а тя ще ме грабне с топлите си ръце и ще ме
притисне към гърдите си.
Зелената врата на
„новата стая” възприемах като вход към някаква друга реалност. Със свежия си
цвят тя се открояваше сред непретенциозната мебелировка и посивелите от дим
стени. В първите няколко години от
живота ми в тази сиромашка къща аз бях убеден, че „новата стая” притежава магическата сила да преобразява
хората, като ги прави по-красиви и по-добри. Защо иначе, като ни дойдеха гости,
всички те и ние с тях, облечени с чисти дрехи, се хранехме в „новата стая”?
Тате имаше трима братя и три сестри, мама – четирима братя. Сигурно затова
столовете не достигаха. Премествахме
масата до поставените перпендикулярно едно на друго легла, за да могат да се
ползват за сядане. За повече удобство подлагахме
на гостите възглавници. Ако въпреки това местата пак не достигаха правехме пейки с широка дъска, сложена на два стола и
постлана с домашна черга. Гостите се настаняваха, а дядо се обръщаше към мама:
„Булка, донеси сега да се почерпим и хапнем каквото дал господ”.
На Сирни Заговезни баба
клечеше пред пещта с камара царевични стъбла и насечена вършина. Мама точеше кори
за баница, поръсваше ги с много сирене и ги надипляше. След това ги заливаше с
яйца, разбити в мляко и ги редеше в опалената пещ. Вечерта къщата се напълваше
с чичовци, вуйчовци, сваковци, стринки, лели, вуйни, братовчеди и братовчедки.
Редяха се на върволица пред баба и дядо, целуваха ръка и искаха прошка. По
някое време мама донасяше тавите с гореща баница и започваше голямото лапане.
Възрастните се гощаваха на масата в „новата стая”, а ние – на софрата в другата
стая. После при нас идваше дядо и
връзваше парче бяла халва да виси от
тавана на червен конец. Със сключени отзад ръце се бутахме и вдигахме врява до
бога. Усмивка, каквато виждах едва няколко пъти в годината, беше застинала на лицето на дядо. Той следеше
да не нарушаваме правилата и предупреждаваше с бастуна си всеки, който се
опита да хитрува.
Тези необикновени
вечери се превръщаха в празници, сравними със сбора и Гергьов ден. Тогава
обичайното за делничните дни „каквото дал господ” от някаква постна чорбица се
превръщаше в апетитна яхния или печено с ориз и булгур. Аз можех да си припомня
вкуса на червената лимонада от шише с порцеланова запушалка и не подозирах, че
кокошките в курника или агнетата в кошарата са намалели с една бройка. Ако
някой останеше да нощува, за него мама постилаше в „новата стая”, като освен на
леглата на някои от гостите се налагаше да спят на пода.
Къщата беше без
сундурма[4]
и покрита със слама, която се обновяваше
всяка година след жътва. Обувките си събувахме отвън, пред вратата. Ако
внезапно завали и не сварим да ги приберем вътре, трябваше да ги редим вътре, подпрени
на тухлената печка да съхнат. Едно лято, преди да тръгна на училище, баща ми
събра пет-шест човека да му помагат. Махнаха сламата и прогнилите мертеци и направиха
на къщата нов покрив със стари турски керемиди. Удължиха и стряхата над
входната врата. После вдигнаха пристройка - предверие с пещ и една стая, където се настаниха да живеят отделно от нас
баба и дядо.
Пред дома ни имаше поляна с коларски път по средата. Тя беше и
улица, и територия за игри на хлапетиите от махалата. Зад къщата имахме плевня,
обор и кочина от дебели дъски. В обора отглеждахме дребна крава с остри като
шила рога и сиво магаре, зестра от дядо Стоян. В един пролетен ден, когато от
недоимък сламената му дажба беше силно ограничена, то се изхитри да изяде
междинната ограда от слънчогледови стъбла. Всички кокошки, водени от двата
непрекъснато враждуващи петли, начаса се
прехвърлиха в градината и опустушиха до зрънце лехата със засят от баба
слънчоглед. Дядо Георги беше майсторил тази ограда и аз се питах какво ли
наказание ще се стовари на главата на
беладжиите. За мое удивление вечерта вместо укори с камшика, магаренцето
получи порция хубаво сено. Донесе го дядо
отнякъде, на рамо, в изплетения от дрянови шлипки[5]
кош. Но пък в тенджерата на тухлената печка се озова черния петел със златисти
пера по гърдите. Възможно е в съдбите на опростеното магаре и злощастния петел
да се е намесил някой светия, защото нея неделя баба и дядо ходиха на църква. А
може между всички събития от онзи мартенски ден да няма никаква връзка. За това
аз няма как да съм сигурен – кой ще седне да ми обяснява на мен мотивите за
постъпките си… Но съм сигурен, че тогава месо на софрата си слагахме само по празници и понякога в неделя.
От задния двор се
излизаше на необитаемо място, едната страна на което опираше на пътя покрай
гьола. Беше обрасло с бъзак и магарешки бодил, висок човешки бой – усойно
място, което детското ми въображение населваше с фантастични чудовища. Аз се
страхувах да го доближа, но съм виждал как по-големите момчета вадеха от
сенчестите му дебри яйца. За тези яйца често възникваха разправии на тема чия е
провинилата се птица и чие е правото да ги притежава. Обикновено спорът
завършваше миролюбиво пред магазина на потребителната кооперация. Там
босоногата банда, с овесени през вратовете прашки разпределяше шепата бонбони,
получени от магазинера срещу предаденото яйце.
През деня в гьола
блаженстваха патки и юрдечки. Плуваха на ята, браздяха неподвижната вода на
вълни, които се разширяваха клиновидно зад тях и се губеха към брега. Друг път
се гмуркаха със стърчащи над водата опашки или се гонеха, пляскайки с крила.
Понякога патоци от различни ята изпъваха
шии, съскаха като змии един срещу друг, влизаха в ожесточени двубои и се
скубеха безмилостно под тревожното крякане на патешките им хареми. В такива
битки наоколо хвърчаха пера, а вятърът
разнасяше нежен пух, окачваше го по тръните и го събираше на бели ивици във
водата близо до брега.
По някаква си тяхна
причина имаше вечери, когато от гьола излизаха пълчища пъпчиви жаби. С подскоци
те пресичаха прашния път, тръгваха по поляната пред нас, влизаха в градината и
се разхождаха между цветята пред къщата. Квакането им понякога се чуваше току
до вратата, аз лежах на леглото в тъмното и не знаех дали са отвън или са се
промушили в стаята.
Един ден, по залез
слънце, пред вратника спряха две текезесарски каруци, натоварени с камък. Тате
беше купил дворно място и започна да събира материали за нова къща. Излязохме
да ги посрещнем. Всички, кой колкото може, се включихме в разтоварването и доста
се уморихме. Баба си легна рано, легнахме и ние. Дядо задряма на трикракото столче, подпрян на
стената до печката. Лежа си в леглото, а приличащата на нахапана ябълка луна
осветява клоните на джанката и наднича към мен през прозореца на стаята. Жабите
пак се чуваха да квакат, но този път някак си по-приглушено, сякаш се бояха да
не прогонят сребристото очарование на нощта. За миг си представих как са
разперили крака в топлата вода, а на повърхността блещукат стотиците двойки на изпъкналите
им очи. Те предпазливо надуват бузи, многоустият им хор ме подема и полека-лека ме пренася в
покоите на Морфей[6].
И тогава, някъде в окрайнините на селото, някой запя. Беше песен, която чувах за пръв път, но толкова красива, че ме омая:
Ясен месец веч изгрява
над зелената гора.
в цяла Странджа…
Напрегнах
слух, взрях се в прозореца. Май че жабите от гьола млъкнаха и също се
заслушаха. Клоните на джанката леко се раздвижиха, листата потрепнаха и
погълнаха следващите думи на песента.
Мелодията заглъхна и се изгуби в далечината. Ушите ми писнаха от възцарилата се
тишина.
Когато
тръгнах на училище, чух как говорят учителите и прочетох първите си книги осъзнах,
че вкъщи и по улиците на Райнино се говорят три езика - български, турски и
румънски. Три езика, отдалечени от литературните си образци, под формата на три
взаимно проникнали се диалекта. Езикът на преселците от Северна Добруджа беше
консервиран български от предосвобожденската епоха, а този на дошлите от
благоевградско – с характерните особености на югозападните говори; мюсюлманите
от уста миллет говореха трудно разбираем
и за турците турски; румънският език е бил официален в Северна Добруджа след
1878, а в Южна е най-малкото административен между 1913 и 1940 година. /Кьосе
Абди – Райнино, 27 години е било в пределите на Румъния./ Другоселец би се удивил:
в някакво забутано и никому неизвестно селце вижда двама мъже да общуват на турски; към тях се приближава трети,
поздравява ги с bună seara и те обръщат на румънски; след малко тримата започват
да спорят разпалено, но вече на български.
Когато се обсъжда нещо, което децата не бива да чуват, възрастните го правят на румънски. С приятеля си Сюлейман, който
знаеше малко български, дядо Георги говореше на турски, а със сват си Злати,
свекъра на дъщеря му Марийка, си припомняха младините на румънски.
След като
селото беше електрифицирано по стълбовете опънаха допълнително още две жици и
на няколко възлови места в селото закачиха приличащи на големи фунии
високоговорители. Скъпите радиоапарати тогава не бяха по джоба на всеки и
хората масово си накупуваха радиоточки. Тази малка бакелитова кутийка казваше
колко е часа, от нея можеше да се чуе какво става из България и по света. Кога
ще раздават парцелите за бостани, в кой ден идва подвижното кино, кой косил от
текезесарската люцерна, какви са глобите за недекларирано вино, кога ще е
репетицията на самодейците към читалището… И още сума неща правеше „клюкарчето”
- така умилително хората наричаха радиоточката. Тя ги събуждаше сутрин в зори,
говореше им, свиреше и пееше и ако не я спрат не млъкваше до късно вечерта. „Порасна
му работата!” – казваха за Пешо Николининия,
завеждащ селският радиовъзел. Той инсталираше радиоточките по домовете,
четеше съобщенията по микрофона, правеше литературно музикалните програми с
ученици от училището, а през останалото време всички точки в селото неуморно излъчваха
програмата на радио София.
Понрави му
се на дядо Георги тази чудесия, чуеше ли народна музика сядаше под точката да
слуша. Две от дъщерите му също живееха в Райнино и след като баба почина той започна да ги
посещава все по-често. Връща се веднъж у нас, размахва бастуна срещу тате и
недоволства: „Тъз точка да я смениш! Донкинта по цял ден народни песни пее, пък
нашта – едни опери само от нея…”
Когато
Гагарин излетя ни изкараха от класните стаи, съобщиха ни голямата новина и ни
освободиха да си ходим. Аз тичам у нас, захвърлям книгите и тетрадките и виждам
дядо седнал под точката. „Дядо, чу ли? Гагарин обиколи земята с космически кораб!
– декламирам възторжено чутото в училище и подскачам покрай него. – Директорът
на училището каза, че скоро човек ще стъпи на луната!”. „Застани! И стига си
врещял! Ще стъпи… - кръсти се дядо – Ще разсърдите вие господа, ама няма да съм
жив…”.
Дядо се оказа
пророк само за втората половина от предсказанието си. Но макар от тогава да са
изтекли толкова години не е късно да се окаже прав и за неговата първа част.
През същата
тази Гагаринова пролет тате реши, че е готов да строи и започна градежа на новата
къща. Парцела беше през няколко къщи по-нагоре от нас. Там вече бяха пренесени
камъните за основите. Приготвените с ръчна преса тухли чакаха зидарите - готови, изпечени, в копторите
на празното място зад старата къща. Фасонираните греди и дъски бяха повдигнати над земята с трупчета и подредени с
напречници паралелепипедно да не се кривят. Строителната бригада към ТКЗС
построи новата къща с три стаи и един коридор за едно лято. Част от трудодните
на мама и тате, изработени в кооперативното стопанство, бяха прехвърлени на
майсторите – този беше единият от начините да се плати. Но да се измаже и обзаведе,
„за да сме и ние наред с хората” бяха нужни още четири години. Най-после се
нанесохме. Дядо Георги поживя в отредената му, ухаеща на прясна вар, стая малко
повече от година. На осемдесет и шест, роден през 1878 г., той предприе
последното си пътуване и се настани във вечното си жилище. Аз вече бях средношколец в
шинел с метални копчета и с петлици и носех шапка с емблемата на селско-стопанското
училище в село /тогава/ Завет.
Завърших
тригодишния курс, взех си зрелостните и държавните изпити. Вече бях подел
осемнадесетата си година, притежавах диплом за средно образование с
квалификация в животновъдството. Но преди да предприема каквото и да е друго ми
предстоеше казарма. Имаше възможност да я отсроча с четири-пет години само в случай,
че стана студент. Тогава ще служа само
шест месеца и то като библиотекар, писар в щаба или нещо подобно – с такава
привилегия се ползваха завършилите висше образование. В Завет се справях с учебния
материал без особени трудности и това ми даде самочувствие. Реших да уча физика
производствен профил в Софийския университет. В коя да е книжарница тогава можеше
да се купи комплект документи за кандидатстване. Попълваш, пращаш ги по пощата
и след няколко дни ти връщат едни картончета, на които е записано къде и кога
ще са приемните изпити. И тогава се появи проблемът с имената.
В
кръщелното свидетелство на баща ми от Румъния пишеше, че се казва Николае и че
се е родил в село Еникьой /Михаил Когалничано/, Тулчанско. В българския си паспорт
фигурираше като Никола Георгиев Марков. Естествено, аз също бях Николов
Георгиев. Но никой не се обръщаше към тате с кръщелното му име – за всичките му
близки и познати той си беше Кольо. Както аз бях Димитър само понякога и само в
училище, а през останалото време ту Митко, ту Митьо. По късно интерпретациите
на името ми се обогатиха с Мито, Митата,
Митак и Дими. За собствено удивление едва
пред пенсия разбрах, че Димовците са ми адаши, обаче Димо никой не ме е наричал. Официално
аз навсякъде фигурирах като Димитър.
През 60-те години на
миналия век имаше някаква подмяна на лични документи и в новия си паспорт тате го
записали Кольо. Дойде време и аз да си правя паспорт и в него, естествено,
станах Колев Георгиев, противно на
издаваните ми до този момент документи, където бях Николов Георгиев. Бъркотията
става още по-пълна с добавка от двамата ми братя. Средният, кръстен на дядо
Георги избра да е Марков, а малкият, Стоян, реши, че Колев му е достатъчно. Получи
се така, че трима кръвни братя с едни и същи родители носят три различни
фамилии – Георгиев, Марков и Колев. Който не ни познава трудно би се досетил,
че сме братя. Без предварителни договорки,
непредумишлено, но с общи усилия, сътворихме
нещо като между съзаклятници. И да бяхме желали едва ли можехме да измислим по-заплетена
интрига, достойна за сюжет на детективски роман.
На приемната комисия в
университета, обаче, не ѝ отнело много време да ме разконспирира – с
картончетата, удостоверяващи, че документите ми са приети по пощата пристигна и
една бележка. Искаха да представя допълнително Удостоверение за идентичност на имената – че това
в паспорта и другото, в зрелостното
свидетелство, са на едно и също лице. Такова удостоверение те получиха, но на
мен нещо не ми се получи с изпитите. Стана като в онова стихотворение на Асен
Босев:
Но
се наредиха двойки,
двойки
— десетина бройки
като
наниз от пипер.
Е, моите не бяха десет
– само две, но равнозначни на
стопроцентов провал. Гарантирано, в армията не ми мърдаха поне две години. Август
1968 година за мен си остана знаменателен с две събития: първото, че се явих на изпити, когато София беше
домакин на IX Световен
фестивал на младежта и студентите и второто, че катастрофирах по пътя към мечтите.
През септември получих повиквателна и с нея
ме озари прозрение, че поставените цели не се постигат само с ентусиазъм ала „на
гол тумбак чифте пищови”. Получих две, а
след казармата още няколко години време за размишления и самооценка. В този
период настъпиха съществени промени в живота ми, които мога да обобщя в едно
изречение, отговарящо на въпроса кой бях тогава: „ Роден в Бреница, жител на Райнино, живея в село Раковски,
работя в Разград и очаквам син”.
Част 1 може да прочетете тук:
https://razkazidk.blogspot.com/2021/11/blog-post_18.html
Димитър Колев
[1] Неизпечена тухла от глина, омесена със слама.
[2] Много ситна слама от житни класове.
[3] Плоча
[4] Повдигнато, покрито място пред добружанските къщи.
[5] Тънки, еластични пръчки.
[6] Древногръцки бог на сънищата
Няма коментари:
Публикуване на коментар