Милионер

Спирам преди т-образното кръстовище, за да дам предимство на върволица завиващи тежкотоварни камиони. Те се изнизват покрай мен с ръмжене, облъхват ме с горещ дъх, пропит с дизелов мирис и ме принуждават да затворя прозореца. „Личи, че съм в Лудогорието” – мисля си, докато гледам натоварените дъбови трупи. Затварям очи и камионите ми заприличват на огромни чудовища с  ненаситна паст, които безмилостно опустошават прочутите в този край луди гори.

„След петдесет метра завийте надясно!” – припомня маршрута ми приятен женски глас от телефона. И без джипиес-а знам, че пътят ми е надясно. Но надписът на табела, сочещ в противоположна посока ме кара да се колебая. Отбивам вдясно и изгасям двигателя. Погледът ми остава отправен в табелата отсреща. „Туп-туп, туп-туп, туп-туп…” – бие пулсът ми в слепоочията. Веднага се усеща, че климатикът е спрян. Едри капки пот избиват по челото, стичат се между клепките и парят в очите ми. Топли вадички пъплят по врата като гъсеници, дразнят кожата и мокрят ризата на гърба ми. „Завийте надясно!” – не спира да ме наставлява  приятния глас. Аз свалям пристягащата ме вратовръзка, изключвам досадната машинка и завивам наляво.

Слънцето продължава да припича безмилостно, След десетина минути пристигам. Асфалтовият път свършва на площада. Ако продължа направо след още една пресечка на главната улица щях да зърна къщата. Където и да се намирам частица от мен продължава да броди из нея, но не мога да свикна с мисълта, че сега се обитава от други хора. Ще трябва да устоя на носталгичния порив да я посетя и да укротя лудешкият бяг на спомените. Нужно ли е да се подлагам отново на изпитания? Така или иначе миналото не мога нито да върна, нито да променя! Правя широк завой на площада и паркирам срещу читалището.

Вдясно от мен е помпата. Възрастни хора, които са израснали тук и помнят границата южно от селото разказват, че помпата била построена със застъпничеството на румънския крал Карол II. Той тръгнал със свита за лятната си резиденция в Балчик и пътьом се отбил на лов в гората Ири Хисар. Минавайки през селото спрели да напоят конете. Можели да избират от няколко кладенеца, но благородните животни не пожелали да пият от водата на нито един от тях. Този епизод внесъл горчив привкус в иначе приятното пътуване на Карол II. Той дал нужните разпореждания и през 1938 година бил завършен дълбок 198 метра сондаж и монтирани съоръжения на мощна помпа, такава, каквато се ползва за извличане на нефт от петролните кладенци. Селото станало разпознаваемо с високата дървена кула, чийто връх двойка бели щъркели харесали, за да си направят гнездо. Дали защото кралски нозе са стъпвали тук или защото почитаните птици са избрали да отглеждат малките си, това място се превърнало в център на селото. На площада направили кметство, поща, магазин, автобусна спирка, църква, читалище. Тук хората започнали да се срещат и да общуват, да очакват и да изпращат гостите си, да споделят радостите и неволите си, да давят мъката си с вино и ракия в кръчмата.

В този ранен следобед по улиците не се вижда никой. Площадът е пуст, малкото останали жители на селото са се изпокрили от жегата. Младите фиданки от детството ми в градинката пред читалището са се превърнали във величествени дървета.

Като изникнал от земята под един бор там се надига човек. Гледа към мен, не излиза на открито, наднича между клоните. „Добре, щом искаш, ще си поиграем на криеница!” – казвам си. Оставям колата и тръгвам към наредените до оградата на читалището пейки. Наблюдавам го с периферното си зрение и се преструвам, че не съм го забелязал. Но той повече не се крие, навежда се, изтърсва полепналите по крачолите му борови иглички и оправя каскета си. Аз сядам в края на една от пейките, запалвам цигара и слагам кутията до себе си. Чувам стъпките му, но не се обръщам. Той застава на другия край на пейката, подпира се с  ръка на седалището ѝ, по старчески внимателно сяда на педя от кутията с цигари. Под козирката на каскета лъщи потното му чело, сивкави кичури коса се спускат над ушите. Носи дочена курка и панталон, чийто цвят е трудно да се определи. Очите му са присвити, около тях се диплят ситни бръчици, гледа пред себе си. Хилаво човече на неопределима възраст с обути на бос крак гумени цървули. Голобрадото му лице ми напомня, че в миналото това село носело името на някакво кьосе на име Апти. Той преднамерено дълго се взира в колата. После, ме поглежда в упор и изтърсва:

– Здравей ва, голтак!

Очевидно ме счита за случайно попаднал тук другоселец. Думите му не звучат никак любезно, интонацията е подчертано пренебрежителна. А изражението на лицето му е такова, сякаш ми прави комплимент и аз трябва да му благодаря. Отпуска ръката си на пейката и, уж случайно, дланта му попада върху кутията с цигари:

– Опа-а-а!  Туй тука цигарки ли са? – прави се на изненадан. – Да си прикадим душичките, а?

Аз повдигам рамене. Той вади две цигари. Едната мушка в сплъстената коса, където би трябвало да е ухото му. Другата помирисва, после я плъзва по изплезения си език. Облизва се, устните му потрепват от нетърпение. „Тъй става по-мека” – шепне. Връща кутията на пейката и намества запалката върху нея, както си беше. Вади от джоба си кибрит, разтърсва го, за да чуя тракащите вътре клечки. Пъха филтъра в устата си, придържа цигарата с два пръста и мълчаливо се навежда към мен. Това е знак, че ми иска огънче и аз му подавам. „Паф-паф-паф…„ допира цигарата си до моята. Между лицата ни се издигат синкави облачета. Цигарата му се разпалва. Той опъва дълбоко, после разтърсва още веднъж кибритената кутийка и я пъха в джоба си, което трябва да означава: „Видя ли, излишни разходи не правя!”

– Аз съм Данчо Милионера. Ти си кой?

Вече съм наясно, че е Данчо, че се опитва да прикрие уязвимостта си и неприсъщата му безцеремонност започва да ме забавлява. Но какво се е случило, че Стипцата, както всички го наричат, сега се перчи с прякор Милионера.

Назовавам само малкото си име и чакам да видя как ще реагира. По очаквания начин - не пита повече, извръща се и ме оглежда от горе до долу.

– Не те познавам… - промърморва

Обяснявам, че съм израснал в това село, казвам кои са родителите ми. Той клати глава:

– Помня баща ти и майка ти, но тебе съм забравил.

Но аз не го бях забравил.

Познах го по начина по който си изпроси цигара и по болезнената му пестеливост. Не беше беден, но живееше и се държеше като просяк. Преди години, даже хлапетии с жълто около устата, го наричаха Данчо, а беше на възрастта на родителите им. Данчо – заради дребния му ръст и кьосавото лице, заради това, че понасяше задявките и издевателствата им. „Данчо, я кажи, кога ще дойдат американците?” – крещяха подире му един през друг. Някои се престрашаваха и го подръпваха за курката: „Ей, Стипцо!” На лицето му се появяваше нещо като усмивка, не роптаеше и чакаше търпеливо да го оставят на мира.

Запомнил съм го да живее със сестра си, но тя се ожени в друго село и той остана сам. Беше каруцар в текезесето. Върне се от работа, разпрегне конете и отива на площада. Сяда на някоя пейка и гледа кой идва и кой заминава с автобуса. Ще се спре някой зевзек до него и ще попита:

– Данчо, американците ли чакаш?

– Тях чакам.

Попитаха ли го какво чака, та с часове виси на площада два бяха неизменните му отговори:”Американците чакам. Да ми върнат дядовата керемидарница” и „Американците чакам. Да ми върнат земята, дето я взе текезесето”. Тези , едни и същи, упорито повтаряни думи, всеки път предизвикваха съжаление и иронични усмивки. Върху главата на Данчо от всички страни се посипваха подигравки. Той не се обиждаше, започваше да се смее ведно с присъстващите и не ставаше ясно шегува ли се или си вярва. На няколко пъти кварталния милиционер искаше да го привика в канцеларията си, но винаги се намираше някой да го разубеди: „Не се впрягай, Павлов! Безобиден е. Не виждаш ли колко му е ума? Това са празни приказки. Данчо, освен че е стипца е и малко чалнат”.

Като му омръзне да виси по пейките Данчо влизаше в кръчмата. От вратата оглежда кой е вътре и от там избира към кого да се присламчи. Обикновено това е някоя по-шумна групичка. Слуша какво се говори и върти глава от човек на човек като лалугер. Усмихне ли се някой и той се усмихва, намръщи ли се – и Данчо се мръщи, стане ли напечено свива се на стола си и кротува. Скарат ли се – той се изхлузва незабелязано и търси друга компания. Извади ли някой цигари Данчо и той посяга. И е такъв смирен и благовиден, че е невъзможно да му откажеш. Взема една от чуждите цигари, вади кибрита, който винаги носи със себе си, но не драска. Чака някой друг да го направи. След което размахва кутийката: „Ето, не че нямам кибрит…” От тук насетне оставените върху масата цигари Данчо счита за общи. От чуждите пуши колкото смогне, но свои – никой не помни да си е купувал.

В хоремага с кръчмар Танас Пощара има установена традиция. Първото си питие поръчваш на тезгяха и сядаш. Местният етикет изисква който тръгне отново да поръчва, да предложи на останалите от масата още по едно. Компанията може да увеличава броя си, но рядко се разтуря, преди всеки от членовете ѝ „да си мине от реда” като почерпи останалите. С тези неписани правила Данчо е по-наясно от всеки друг. Рано или късно на масата, която си е избрал, някой ще изпразни чашата си и като тръгне да си поръчва ще пита кой какво пие. Това е мигът, който Данчо очаква. Неговият отговор, както всеки път, ще бъде:

– Какот дадеш…

Ще сложи онази смирена и блага усмивка, ще скочи пъргаво и докато черпещият плаща Данчо ще сервира на всеки. Пробвали са го с лимонада, дори с чаша вода. Не се сърди, чука се наред с всички и с нищо не показва да е недоволен. Не един и двама са тези, които са го черпили, но няма такъв, който Данчо да е черпил.

Допушваме цигарите. Данчо пуска фаса на плочките и го смачква с гумения си цървул. Аз ставам да хвърля моя в кошчето, той ме гледа насмешливо:

– Ти в чужбина ли си ги научил тия работи?

– Защо? Ти в чужбина ходил ли си?

– Не съм… За какво ми е?  Седиш и чакаш! Те, чужбината и родината, сами идват. При тате чужбината два пъти е идвала. Аз съм се родил в чужбина, пък от тук не съм мръднал и цял живот съм живял в България… Седиш и чакаш!

Бях чувал какви ли не интерпретации на исторически събития, но сред тях не открих съперничеща на тази по оригиналност. Преведено на разбираем език този невзрачен човечец, на когото и селските кучетата се подиграват, ми казваше, че се е родил в това село, когато е било в границите на Румъния и през 1940 година при него е дошла България.

– Ами сега кого чакаш? – нетърпелив съм да чуя какво ще отговори.

– Сега чакам руснаците.

– Руснаците ли? Нали искаше да дойдат американците… Те не стигнаха ли до тук?

– А, стигнаха! Нали затова сега ми викат Данчо Милионера…

– Я ела да те почерпя нещо и да ми разкажеш – кимам с глава към заведението, което тук гальовно наричат барчето.

Данчо Милионера се надига от пейката. Двамата прекосяваме площада, виждам го, че бърза да ме изпревари. Намалявам крачка и го пропускам да влезе пред мен. Сядаме на една маса. Към нас, с чаша в ръка, веднага се нанади един от постоянното присъствие в барчето.

– Какво ще пиеш – питам Данчо.

Тук изненади няма, получавам очаквания отговор:

– Какот дадеш…

Когато започва приватизацията Данчо се оказва единствен наследник на малкото предприятие на дядо си Йордан Григоров за производство на тухли и керемиди в местността Излаза, близо до река Царасар. Всъщност на това, което е останало от него – земята. Докато е в Румъния керемидарницата запада, след 1940 за няколко години се съвзема, но после на власт идват комунистите и я национализират. Правят от нея свинарник. Данчо много настоявал да стане свиневъд. Но работата била тежка, не като за неговата физика и го назначили пазач. Той веднага се преместил да живее в свинарника и със седмици не се връщал в къщата си. Хората се почудили-почудили какво толкова го влече там и го оставили да прави каквото ще. Когато работниците си отидат Данчо грабвал кирката и по цяла нощ обикалял между сградите. Не след дълго текезесарите закрили свинарника и сградите били разрушени. Данчо станал каруцар, но на сгода ли е не пропускал пак да се порови из развалините на свинарника. Носел кирката постоянно със себе си, на дъното на каруцата.

– Взеха да връщат земята. На времето тате имаше към двесте декара земя. С нея влезе в текезесето. Върнаха ми я. Ама какво да я правя? Сам човек съм, ни инвентар имам, ни работен добитък, ни машина. Ши тревяса, пък земицата убава… Навъдиха се едни дето искат да я работят, ама го усукват и не казват колко дават. Ще видим, казват, като приберем урожая Аз исках да им я дам на изполица, както едно време, пък те ми се смеят, не щат. Викам си – ши я продам. Първом продадох нивата до големия дъб, по пътя за Шишманово…

Върнали му и земята, дето била керемидарницата. Тънка, каменлива, негодна за обработка земя, с времето превърната в пасище. Но за учудване на всички Данчо купил от горското дървени колове и я оградил с бодлива тел. Събрал от съборените свинарници разпилените по поляната тухли, струпал малка стаичка, сковал си легло и маса и се преместил. Заживял пак, както едно време в свинарника, на мястото където била керемидарницата на дядо му Йордан.

Овчарите, които пасели стадата си по Излаза го виждали как по цял ден снове и рови с кирката из камънаците. Но вече не смеели да му се подиграват – от цялото село той единствен познал, че ще дойдат американците.– Данчо, я разкажи на господина за тенекията – намесва се в разговора присъединилия се към нас посетител. Той ми намига и приближава чашата към моята да се чукнем и се преструва на учуден, че е празна. Поръчвам и на него.

– Какво да разказвам. Богатството е пепел. Стискаш го в шепата си, а то изтича между пръстите ти…

Него ден някои видели Данчо да препуска запотените коне като луд по пътя откъм Излаза и да се изгубва някъде към дома си. Вечерта го нямало сред чакащите кибици на рейсовата спирка, където свикнали да го виждат. На следващата сутрин, малко преди автобуса да пристигне, той дошъл. Бил облечен както обикновено, но за всеобщо удивление на краката му вместо гумените цървули се мъдрели чисто нови чепици. В ръцете си стискал голям вързоп, завързан с червена дамаска и без да се спира при никого направо се качил в автобуса. Настанил се по средата на двойната седалка до вратата, сложил бохчата в скута си и сключил пръсти отгоре на възлите. Не се поместил да стори другимо място до себе си, макар да имало правостоящи. Слязъл на автогарата в Исперих и от там тръгнал пеш да търси ДСК. Портиерът на банката отказал да го пусне с такъв съмнителен багаж. Данчо му казал, че носи пари и напирал да влезе „…преди някой айдук да ги грабне”. Портиерът извикал шефа на охраната, той надникнал предпазливо във вързопа, попитал това-онова и завел Данчо в кабинета на директора. Директорът изгледал недоволно охранителя и се обърнал сърдито към Данчо:

– Казвай, че имам работа.

Данчо изтипосал товара си на бюрото на директора и развързал бохчата. Банковият началник не можел да повярва – пред очите му цъфнала стара, надупчена от ръжда тенекия от сирене.

– Тук има над един милион пари, ама са от онези, старите. Дошъл съм да ги сменя – пояснил Данчо на слисания банкер.

Като дядо си Керемедчи Йордан, който починал през 1946 година, Данчо нямал вяра на банките. Искал само да му обменят дядовото имане и да си ходи. Че в тенекията има спастрени над един милион в български банкноти Данчо знаел от баща си, който цял живот ги търсил, но нямал късмет  и се поминал без да ги намери.

– Отвори, да ги видим! – едва се съвзел директорът. Думите му прозвучали повече като шепот.

Данчо махнал капака. Замирисало на мухъл. В отвора на тенекията видели парче прогнил плат. Отметнали го, но докато го докоснат и той се разкапал. Под него имало наредени банкноти. Данчо взел една синкава пачка с купюри от 500 лева с образа на цар Симеон II. Посегнал да я сложи в протегнатата ръка на директора. В същия миг, точно като в приказките за прокълнатите съкровища, пачката се раздробила на малки парченца, които се посипали по лъскавата повърхност на бюрото. Шефът на охраната отскочил назад като попарен, директорът на банката започнал припряно да се кръсти. На Данчо му се доплакало, пак бръкнал в тенекията, но докато ги докосне навързаните с книжен канап на снопчета пари се превръщали на прах.

– И втори път станах милионер. Продадъх всичките двесте и кусур декари земя, която ми върна текеесето. И тъй и тъй не мога да я работя, годините ми и те не са малко, ще пукна, викам си, утре-вдругиден и какво? Ще се офайдоса държавата. Пък с нея ние отдавна не се имаме много… Ще я продам, мющерии много. Продадох я на един тукашен арендатор. Нашта земя е убава, скъпа, добра цена взех. Надиплих пак милиончето… И какво? Сега пак съм си аз. Ей ме нà, виж! – същия голтак като преди. Ама нямам ни керемидарницата, ни дядовото имане, ни татювите ниви.

– Защо така, какво стана с милиончето?

– Милиончето от земята през две хилядната година стана на хилядарка. Ти, сиромах да прокопса виждал ли си?

Викам собственика на барчето да налее на събеседниците ми по още едно.

– Не, не! Сега редът е мой. Аз ще почерпя! Нали съм милионер…Още едно кафе ще пиеш ли, или нещо безалкохолно?

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права