Разгръщам старите си бележници. Попадам на недълъг текст от август 1984 г. В него съм нахвърлял впечатления от тридневно пътуване в Румъния.
1.
Още в най-ранното си детство съм бивал свидетел на разговори, в които се разказва за родното място на моите предци - мистичната Добруджа, където великата река Дунав, преди да се влее в Черно море, се разделяла на три. Там някъде се намирал голям град с име Тулица, а около него били селата, от които дошли повечето възрастни хора, които познавам. Наченеха ли разказите за изоставените там гробове мъжете изпадаха в мрачна меланхолия, а жените бършеха стичащите се по бузите им сълзи с ъглите на черните си забрадки. Ние, децата, спирахме с лудориите, умълчавахме се и гледахме да не изтървем нито дума от тъжната приказка за техния и на поколенията преди тях скиталчески живот.
Всеки такъв разговор превръщаше вечерите ми в леглото преди да заспя в трескаво бленуване. С ярки краски въображението ми рисуваше фантастични картини: бродех по зелените хълмове на Еникьой, Черна и Бештепе, засадени с варатика, кудрек и нохан[1]; седмици наред палех огън под ноемврийското небе, за да топля клетниците, водещи на юг стадата си добитък; наблюдавах на пристанището в Мачин как жени, деца и старци се тълпят преди да ги натоварят на изселническите шлепове; неочаквано се превръщах в младоженец , който се лута по улиците на Тулча, в напразни опити да купи чумбер[2] за годеницата си; пътувах по дунавските ръкави с кораб, озарен от сияен изгрев и се опивах от гледката на ширналия се пред очите ми простор; гребях в лодка по речните разливи, които не знаех къде начеват и свършват където започва хоризонта; провирах се между люлеещи се от вятъра тръстики крадешком, за да не подплаша двойка бели лебеди с грациозно извити шии и любовно докосващи се клюнове; тършувайки между папура ловях риба на балтата[3] с голи ръце и я хвърлях на брега, където люспите ѝ блесваха на слънцето като златни. Сутрин се събуждах и сънен, със затворени очи, преживявах всичко още веднъж, без да съм сигурен кое е било сън и кое измислица. Но с все по-затвърждаващо се убеждение, че някой ден ще превърна това мечтание в реалност.
Годините се търкаляха една подир друга. Колкото повече съзрявах толкова по интензивен ставаше животът ми и толкова по-рядко имах поводи да мисля за миналите си копнежи. И все пак денят, в който можех да осъществя детската си мечта дойде, малко неочаквано и с привкус на разочарование – суровата действителност, с която се сблъсках се оказа драстично различна от романтичните ми представи.
В москвича съм със съпругата си и нейните родители. След преселването им в България, преди повече от четиридесет години, те не бяха ходили в Черна. Но през цялото това време неведнъж са се връщали там, в мислите си. Питали са се какво е станало с оставените им в Румъния къщи и ниви, с тамошните роднини и съседи. Дали още си седи училището, в което са учили те и Панайот Станчов - Черна? Ще могат ли още веднъж да се насладят на красиво нагънатата добруджанска равнина, на тъмносиния хоризонт след залез и на гълчавата, идеща от събуждащото се село при изгрев? И ако в първите години след преселването са таили дълбоко в сърцата си копнеж да се върнат тази надежда с времето постепенно е избледняла и се е превърнала в примирение с неумолимата житейска реалност. Останала им е единствено утехата, ако успеят, преди да са си отишли от този свят, да прескочат за няколко дни там и запалят по свещичка на гробовете на предците си.
Багажникът на колата е пълен с хляб, сирене, кашкавал, салам, напитки и каква ли още не проза. Всичко това е да не обременяваме с присъствието си нашите домакини. От писмата, които сме си разменили с тях знаем, че след референдум румънците са се заели да ликвидират външния си дълг и поради това живеят в ограничения, стигащи на моменти до недоимък. Дежурният митничар на границата в Силистра казва, че с това, което сме повлекли с нас в Румъния може да се направи прилична сватба. Предупреждава ни, че гориво може да зареждаме само в градове като Констанца и Тулча, но на последната бензиностанция преди митницата аз вече съм се запасил с двадесет литрова туба и пълен до капачката резервоар. Изчислил съм, че това количество бензин ще ми стигне за отиване и връщане.
Избрал съм най-прекия маршрут към Черна. Минаваме през най-обикновени градчета и селца, в които живеят съвсем обикновени хора. Пътят е асфалтиран, но тесен, без маркировка. Пътни знаци почти липсват. На кръстовищата указателните табели са рядкост, ако нямаш карта е въпрос на шанс да улучиш вярната посока. От време на време спираме в населените места и за всеки случай проверяваме дали се движим правилно. Нашите възрастни спътници - баба Катерина и дядо Никола – не са забравили румънския език и могат да разговарят с първия срещнат.
Около 300 са километрите, които трябва да изминем в едната посока. Интересно ми е да установя, че наименованията на много села звучат съвсем по български – Остров, Липница, Расово. Не са малко тези с турски имена, но разбира се, преобладават румънските. Някъде на половината преход срещаме първото сериозно затруднение с ориентацията. Пътят е разкопан, движим се по насипан чакъл между грейдери, валяци, земекопни машини и работници. Румънците строят канал от завоя на Дунав при Черна вода към пристанището Констанца на Черно море, а мост на него още не е построен. Излизам от главния път, поемам по тясна уличка с едноетажни къщи, досущ като нашите. Пред една от тях виждам паркирана мръсно-червена дачия и мъж, който е пъхнал глава под капака на двигателното отделение. Той чува, че се приближаваме, изправя се и се взира се в номера на москвича. После се усмихва и преди някой от нас да е отворил уста пита на завален български:
– Убръкахти ли са?
С няколко изречения го моля да ни покаже пътя, но речникът на събеседника ми е недостатъчен за да разбере какво точно желая. Намесва се дядо Никола и казва на румънски, че отиваме към Тулча и търсим къде да пресечем канала. Човекът започва да обяснява, но после се сеща нещо и ни прави знак да почакаме. Връща се до возилото си, закрепя някаква туба близо до двигателя и пъха в нея маркуч, промушвайки го през капачката. После спуска капака и завърта стартера. Дачията се противи, трака недоволно с всичките си ламарини, ритмично притискан и отпускан педала на газта скърца под джапанката на собственика. Най-после ауспуха изстрелва облак черен дим, купчината румънски железа с френски дизайн спира да се тресе. Мъжът включва на скорост и ми маха да го следвам. Провираме се между постройки с прашни покриви и дървета с посивели листа, излизаме на временен път, след който следва понтон. Водачът ни спира пред него, слиза от дачията и с широк жест ни показва, че трябва да минем по плаващия мост. Благодарим му на български и на румънски. Пропълзяваме бавно през клатушкащото се метално съоръжение и продължаваме.
Слънцето вече е напекло здраво, вентилаторът вие на макс, но без климатик ефектът е почти нулев. Скоро достигаме околностите на Хърсово/Хършова, пот се лее от нас, успокоението е, че вече сме изминали три четвърти от пътя и след около час ще сме пристигнали. Споделям с жена ми Марина, че първото нещо, което ще направя в Черна е да се насладя на един хладен душ в родната къща на баба Катерина. Тя е писала писмо на сегашния собственик Нело и той е предупреден за нашата визита.
В Черна сме по обяд. Кривваме от асфалта, движим се по улички без настилка. Баба Катерина ми указва накъде да карам, но след всяка следваща пресечка става все по-неуверена. От преселването са минали четиридесет и четири години, тя твърди, че промените не са много, но все пак, за да сме сигурни, че ще стигнем без излишно блуждаене до родната ѝ къща се търсим помощ. Като магазинер в Черна нашият домакин Нело би трябвало да е известен на съселяните си. Нещо повече – тези, които питахме, не пропускаха да отбележат, че е един от най-заможните, влиятелни и уважавани хора в селището.
Спираме пред дома на този местен „велмоджа”. Нело е направил дървена порта, бетонна ограда и някои подобрения с къщата, които за баба Катерина са новост. Домакините ни посрещнаха сърдечно, поканиха ни да влезем. Зад съпругата на Нело срамежливо надничаха две къдрокоси момиченца на по три-четири години. Още на входа баба Катерина се просълзи. Щом влязохме в двора тя се огледа на всички страни и неочаквано се отправи към прихлупена стопанска постройка. Неволно всички тръгнахме подире ѝ. Тя влезе в помещение, в което имаше складирани нарязани дърва. Застана до каменната стена и ръцете ѝ се протегнаха към желязна халка, прикована към яслата. Едва успя да каже, че в този дам всичко си е както са го оставили, когато са тръгнали за България. Ползвали го за конюшня, в него баща ѝ отглеждал конете си, а на халката връзвал млада кобилка, която обичал да язди. Сълзите ѝ потекоха неудържимо, разхлипа се наложи дъщеря ѝ да я успокоява.
След тази трогателна сцена разтоварихме багажника с продуктите и подаръците. Възрастните подеха дълъг разговор на румънски. След като не владея този език, вместо да стоя безучастен, мога да оползотворя времето си по-добре – спомних си, че ще е хубаво да се изкъпя. Но не би! В Черна ползвали обществена баня и тези по къщите били рядкост. С голяма доза неудобство Нело ми предложи, макар две, неравностойни алтернативи - да се наплискам вода от кухненската мивка или да се измия на кладенеца. Избрах кладенеца. Все пак той беше второто непокътнато нещо в родната къща на баба Катерина след 1940 година. И двете предизвикаха у старата жена силен изблик на емоции, за мен бяха неподправен досег с минало, който го лиши от обаяние.
В късния следобед Нело отиде да отвори магазина, съпругата му се зае да приготвя вечерята. Баба Катерина и Марина останаха да ѝ помагат. Аз бях нетърпелив да разгледам селото и помолих дядо Никола да ме разведе. Не видях кой знае колко. Като във всяко село и тук хората се знаеха и веднага забелязваха пришълците. Оглеждаха ни любопитно, спираха ни, ръкуваха се, искаха да научат кои сме и от къде сме. Ако събеседникът се случеше възрастен след няколко разменени думи обикновено следваха радостни възклицания, повторно ръкостискане с прегръдка и покана от рода: „Ела да видиш къде живея”. По този повод, като човек, който сдържа чувствата си, вече в България, разказвайки преживяванията си, дядо Никола твърдеше на шега, че повече няма да ходи в Румъния „… защото там много целуват!”
След множество такива срещи и няколко кратки гостувания успяхме да стигнем до центъра на селото. Вече се беше свечерило. Нело ни въведе в магазина и обърна табелата Închis /Затворен/ с надписа навън. Изпод тезгяха извади зелена половин литрова бутилка и отвори за всеки по едно безалкохолно с ментов вкус. Шишето обикаляше от ръка на ръка, отпивахме от коняка и замезвахме със сирене. Аз нямаше как да участвам пълноценно в разговора и се заех да изучавам оскъдния асортимент на магазина. По някое време Нело погледна часовника си. Доколкото можах да разбера каза на дядо Никола, че е време за вечеря и не бива да караме жените да ни чакат. В платнена чанта, пълна с продукти, той пъхна нова бутилка коняк, а в друга - десетина швепса. По пътя към Нелови се заинтересувах какви са му децата. Чрез дядо Никола, в ролята му на преводач, научих, че двете момиченца у тях са негови внучки и дъщери на сина му. Той и съпругата му работели в Браила. Идват си в Черна през почивните дни. В техни приятели до автобусната спирка държат по чифт гумени ботуши. Завали ли дъжд да ходиш нормално извън единствено асфалтираната централна улица на Черна е невъзможно. Слизат от автобуса и нахлузват ботушите. И обратно – тръгват с ботушите, за да стигнат до спирката и ги заменят с градските обуща. Нело се надява скоро да се устроят с жилище в Браила и да приключат с принудителните ежеседмични пътувания.
Следващия ден сме канени на обяд у Пауна – най-добрата приятелка на баба Катерина от ученическите години. От сутринта запълваме времето с разходки из селото, отбиваме се и да видим къде се е родил дядо Никола. Спираме се пред малка къща с тревясал двор, наблюдаваме от далеч. Дядо Никола се умърлушва, едва го чувам да казва, че къщата и преди си е била стара, а сега е остаряла още повече: „Като мене… Ограда няма, няма ги овошките, няма я градинката с цветя. Няма засят дори един корен домати, сякаш тук живеят …” Тези, които живеят тук са ни забелязали, застават на вратата и гледат към нас. Мъж и жена на средна възраст, стоят един до друг, изглеждат точно така, както си ги представях преди да се покажат. Дядо Никола навярно си е помислил, че е видял достатъчно и след кратко колебание тръгва с поглед забит в земята без да каже повече нищо. Ние го следваме.
Стотина метра по-надолу по улицата вниманието ми привлича млада жена. Тя е на не повече от 25 години, в ръцете си държи бебе, дългата ѝ коса е привързана на тила. Облечена е с тънка басмена блузка и запретната над коленете фуста. До нея - гол до кръста - мъж с навити крачоли. Панталона му е изцапан с кал, в ръцете си държи маркуч и полива. Двамата, затънали до глезените, газят боси в харман от посипана с плява жълта пръст. Пред очите ми е младо румънско семейство, което си строи дом от омесена глина. Зад телената мрежа, ограждаща парцела им майстор калджия запълва с тази допотопна смес пролуките между дървен скелет, скрепен над каменните основи. Дядо Никола ми обяснява, че това е много стар и евтин градеж. Вместо да се ползват тухли или кирпичи се наслоява пласт мека глина – толкова дебел, че да не се свлича от собствената си тежест. Заглажда се отвън и отвътре и се оставя да се втвърди. Сламата се слага за спойка - да не се напука, когато изсъхне. После в дървената конструкция с прозорци и врати се реди втори пласт, трети пласт и така нататък докато се стигне до тавана и пòкрива. „Такива постройки си имат предимствата, - завършва дядо Никола - през лятото държат хладно, а през зимата топло, за разлика от панелния апартамент, в който ти живееш”. Съгласявам се с изводите му за строителните способи, а за себе си отбелязвам, че тази еко технология от времето на Христос е за утешение. И се питам – след толкова години има ли за какво преселците от Северна Добруджа да жалят? След кладенчовата баня, запуснатата родна къща на дядо Никола и архаичните усилия на това младо семейство за два дни в Румъния аз имам поне три причини да се гордея с принадлежността си към българската нация.
Някъде бях прочел: трябвало да изминат много години след 1878, за да повярват румънските управници, че могат да приобщят трайно към държавата си Северна Добруджа; затова инвестициите там били малко. Истинността на тази теза за внимателния наблюдател се потвърждава и през 80-те години на 20-ти век - очебийна е разлика между румънските земи по десния и левия бряг на Дунав.
Пауна ни очаква с нетърпение и щом ни вижда да приближаваме се втурва да ни посрещне. Наскоро е овдовяла, живее сама и видимо се радва на посещението ни. Пресичаме двор, пълен с кокошки, декорирали неедноцветно с курешки старателно изметената циментова пътека. Къщата е сгушена навътре в двора под короната на високо дърво и от улицата почти не се забелязва. Домакинята ни развежда навсякъде, показва ни всяко кътче от имота си. Двете възрастни жени не спират да приказват, припомнят си случки от общото минало, споделят събития от живота си след като са се разделили. Настроението им лъкатуши през радости и скърби – неравно, като преживяното. Разговорът не секва и по време на обяда - вкусна петел-яхния със зеленчуци, всичко от собствения двор на нашата любезна домакиня.
От дома на Пауна се насочваме към училището, където по няколко румънски класа са завършили баба Катерина и дядо Никола. В това училище преди тях е учил забравения у нас българин Панайот Панайотов Станчов, признат за един от големите поети на Румъния под псевдоним Панаит Черна. За жалост по това време училището е във ваканция, а по неизвестни причини е затворена и родната къща-музей на нежния лирик, починал в потресаваща бедност от туберколоза в Лайпциг само на 32 години. Без да губим повече време отпътуваме за Туркоя, за да посетим кумовете на дядо Никола.2.
Правя справка с картата. От Черна трябва да се отправим на северозапад към Браила. Предстои ни да изминем около 16 километра. Приблизително на две трети от разстоянието има отклонение за Туркоя. Движим се по двулентов път, тук-там покрай него растат млади орехови дървета, дъбове с широки корони и островърхи тополи. Редуват се стърнища, засети с царевица и слънчоглед ниви и заоблени възвишения, обрасли с ниски храсти – пейзаж, с нищо по-различен от този в познатата ни южнодобруджанска равнина.
Пътуването ни е самотно – рядко някого ще срещнем или ще ни застигне. Мисъл за кризисно време се мярка в съзнанието ми, но е толкова теоретично книжна и практически непозната, че бързо я забравям. Само движещият се пред нас автобус внася малко оживление. Той присветва с десен мигач. На сянка под заслонена спирка чакат няколко пътници. Те се качват, автобусът продължава към Мачин, ние завиваме наляво. След разклона Туркоя е съвсем близо, очертанията ѝ трептят в маранята пред нас. След няколко минути вече сме на централната улица. В късния следобед селото е в сянката на висок хълм, извисяващ се на запад. На върха му стърчи нещо като метална кула, но ние се оглеждаме за църквата с две кубета – тя е запечатания в детските спомени на дядо Никола ориентир.
Пресечката е застлана с невалиран сив чакъл, по която отстрани светлеят локви от застояла вода. Постройките са сякаш безразборно нахвърляни и улицата ги следва в капризни извивки. Спирам на тревата до четвъртата, последна къща, зад нея започва невисок хребет. Тя е с ламаринен покрив и би трябвало да е крайна точка на днешното ни пътуване. Отварям прозореца - безлюдно, тихо, никъде никакъв признак на живот. Поглеждам предпазливо към дядо Никола – да не би да сме се объркали? Той притеснено се завърта на седалката и слиза от колата. От към главния път се задава колоездач, ще попитаме него. Но не се налага - от къщата, пред която сме спрели, излиза висок мъж с почти бели коси. Следват го още трима възрастни и две деца. Високият мъж се спира на няколко крачки от дядо Никола, оглежда го от глава до пети, разтваря широко ръце и го сграбчва в обятията си. От късото му възклицание „Nicolae” и без преводач схващам, че е познал дядо Никола и това ми е достатъчно - на правилното място сме. Ако така я карам, докато се върнем в България ще съм научил този език! – минава през ума ми шеговита мисъл. Двамата мъже продължават да се потупват по гърбовете и да си бъбрят на румънски. Колоездачът, облечен със син дочен костюм и обут с гумени цървули, досущ като наш текезесар, се е облегнал на колелото си на десетина крачки от нас и се подсмихва съучастнически. Ние се омесваме с останалите посрещачи и повтаряме ритуала с прегръдките и целувките. Докато сваляме багажа, жена ми раздава лакомства на Джовани и Кармен – на възраст приблизително на нашите деца. Майка им Маричика ги наставлява как да благодарят. Аз заключвам москвича и тръгвам след останалите към входа на къщата. Бащата на двете отрочета с италиански имена, Христаки, се приближава към мен. Започваме интересен „разговор”. Въпреки оскъдния и на двамата жестомимичен речник уточняваме, че трябва да вкарам колата в двора, в противен случай е много вероятно сутринта да се окажа с празен резервоар. Докато вършим тези и други дреболии мръква. Мимоходом отбелязвам, че синът Христаки генетично не е взел нищо от снажната физика на баща си и миловидното лице на майка си.
Вечерта се разполагаме на дълга маса. Раздаваме приготвените подаръци, дядо Никола с достойнство връчва на стопанина на дома бутилка джиброва ракия, собствено производство. За аперитив пием по чаша цуйка - традиционен за северните ни съседи ниско алкохолен дестилат - наподобяваща по вкус и мирис нашенското патоки. След вечеря наблягаме тяхното купешко бяло вино и нашите колбаси. Настроението се приповдига, разговорите прескачат от отминалите спомени до злободневните теми и редките поводи за задоволство. Питам какъв е този висок хълм край селото. Мълчаливият досега Христаки изведнъж става словоохотлив. На хълма има стара мраморна кариера, казва той, елекрифицирана и стопанисвана в миналото от италианска фирма. Някои улици, даже в Букурещ, били с павета от тяхната кариера. Сега е национализирана и продължава да работи. Изплащайки външния си дълг, били принудени да правят икономии от всякакъв характер. Затова тяхната телевизия не излъчила мачовете от Световното първенство по футбол в Испания през 1982 г. Но младежите от Туркоя му намерили цаката! Извлекли на високия хълм няколко телевизори, вдигнали високи антени и уловили българския сигнал. Устроили си импровизирани студия, снабдили ги с необходимите напитки, гледали мачовете и се надсмивали над наложените им ограниченията от властите. Без да броим ефекта от виното, твърдеше после дядо Никола, докато превеждал думите на Христаки, видял как в изблик на патриотичен порив съм се приповдигал на стола и съм оглеждал всички с горделив поглед.
На следващия ден посещаваме Мачин. Христаки и Маричика са нашите гидове. Отиваме да видим апартамента, в който живеят, разхождаме се из градчето. Предобеда времето е приятно хладно и леко ветровито, нетипично за август. Може би се дължи на близостта на Дунав. На мен ми се ще да видя пристанището, откъдето преди години са тръгнали натоварените с преселници шлепове. Нашите водачи обаче упорито ни водят от магазин в магазин без нито ние, нито те да купуват каквото и да било. В един от търговските обекти съпругата ми се спира на щанда със стъклария, разглежда малко по-внимателно някакъв сервиз и ми показва флоралните инкрустации, с които е украсен. Излизаме отвън на тротоара, но сме с един по-малко. Христаки ни дава знак да почакаме. След малко Маричика идва с пъстър пакет и го подава на жена ми. Подарък от фамилията Мокану, за спомен и в знак на уважение - виненият сервиз, който преди минути сме разглеждали. С този жест тя разкрива и мистерията с принудителното ни мотаене по магазините.
Времето тече неумолимо. Същият ден до полунощ трябва да сме пресекли границата. Предстои ни не малко път, а трябва да се отбием и в Черна. Тръгваме от Мачин, дядо Никола, сякаш предугадил мъглявите ми догадки от снощи, разказва как се е появил на този свят Христаки и защо са го кръстили така. Родителите му се женят, но деца не се раждат. Мъчително дълги дни и нощи за двамата съпрузи Мокану. Няма и няма, цели десет години! Постепенно у тях се оформя подозрението, че причината е у мъжа. За да се потвърди или отхвърли като неоснователно те вземат съдбоносно решение. Като резултат от него, за всеобща изненада, недвусмислените признаци, че бебето е на път стават очевидни. Известно време след това изтерзаната жена ражда син. Наричат го Христаки[1]. Но дали мълвата за порочно зачатие, бродеща като зъл дух, има нещо общо с тайна, известна само на двамата съпрузи си остава загадката на Туркоя… Впрочем тази история си заслужава да бъде разказана отделно.
В Черна се сбогуваме с нашите познати. Мисията ми е към края си. Доволен съм, успях да помогна на мои близки да се върнат в годините на своята младост, да съпреживея емоциите им и осъществя отдавнашно свое намерение да видя родното им село. Не мога да пренебрегна и още едно, последно желание, както тя го определи, на баба Катерина: „Да се отбием за малко в църквата, да запаля свещичка за упокой на мъртвите и за здравето на живите”.
Спирам пред църквата. Баба Катерина слиза, прекръства се и се отправя към храма. С почернелите си стени църквата ми изглежда стара и неприветлива, отворената ѝ врата зее мрачно. Температурата вероятно е доста над тридесет градуса. Оглеждам се къде да паркирам, някъде на по-хладно. Подходящо ми се вижда място до съседната на църквата къща, под сянката на старо дърво, простряло клони над оградата. В тревата там виждам да червенеят дребни ябълки. Премествам колата, но задната ѝ половина пак остава на слънце. Гася горещия мотор, сваляме стъклата, отваряме прозорците и вратите и се молим на свечеряване жестокия пек да намалее.
Докато чакаме разгръщам пътната карта. На връщане ми се иска да минем по друг път, да видя колкото се може повече от Северна Добруджа. Избирам нов маршрут и се опитвам се да запомня подробностите. Наблизо проскърцват панти. Този дразнещ шум идва от към неприветливата църква. Може би баба Катерина се връща? Но не! Някой друг се приближава, застава до колата и сянката му пада върху картата. Повдигам глава – цялата облечена в черно, до мен мълчаливо стърчи старица, появила се сякаш от някаква древност. Лицето и е нагъсто осеяно с кафеникави петна и набръчкано като прегорял пергамент. С изкривените от артрит пръсти на едната си ръка тя се държи за вратата, с другата се подпира на бастуна си. От внезапната ѝ поява потта ми изстива и кожата ми настръхва.Тя се привежда напред, черните ѝ зеници се впиват в моите. Почти пъха главата си в купето, свивката над челото на черната ѝ забрадка ми заприличва на клюн. Оглежда ни изпитателно и отблизо един по един. Жена ми уплашено се свива на седалката. Периферното ми зрение отбелязва, че баба Катерина се връща от църквата. Вниманието на старицата веднага се насочва към нея. Тя изправя костеливата си снага и заслонява с длан пречещото ѝ слънце. С късогледите си очи проследява приближаването на баба Катерина и когато двете ги делят няколко крачки я посочва с бастуна си:
– Видяу въ приз протката! Чуу въ кат хуртувати и разбрау, чи сти ут Булгария. – Старицата се закашля. Вдига приестилката, за да прикрие устата си. След минута успокоява дишането си, оглежда се на всички страни. – И аз съм булгарка! Устанау туканка щото бяу женена за румънин… Вий ут куе село сти?
Това което чувам е толкова изумително, че ме прави безмълвен. Капсулован български език! Застинал в развитието си, опазен от чуждици! Не чувам ли думи, донесени по тези земи в началото на 19 век? Така ли са говорели заселилите се тук бегълци от Еленско, Котленско, Шуменско, от цяла Източна България? Това ли е словото на моите предци, дошли тук от Ямболския край? Така ли са говорили Иларион Макариополски, Георги Раковски, Добри Войников, Стефан Караджа?…
Родените в Черна дядо Никола и баба Катерина не се учудват и бързо включват на същата вълна:
– От Райнино сми, Исперишко.
– Тъй ли!? Ни думай! М'чи там аз имам брат. Той дали й жив?
– Кой той?
– Никола Съботинов.
– Той ли… Не ти ли писаа писмо? Бат Никола умря… бая години минаа от тогаз.
– Чакайти малко! Ей сига ши дода! - Старицата бърза към дома си, но се сеща нещо и размахва заканително бастуна си към мен. – Ей! Да ни земиш да тръгниш, ей!
Връща се, носи букетче цветя, увити в мокър вестник и нещо в подпъхнатата си на кръста престилка.
– Катерино, на тебе ги давам и на тебе заръчвам! Тури тез китки на гроба на бати! Тий ши увяхнат, ама нищо…
Наднича в колата. Бърка в престилката и подава на всеки по пет-шест неугледни ябълки, същите, като нападалите по земята, където сме спрели. „За из път…”. В престилката ѝ остават още. Тя се двоуми какво да ги прави, „Зими и тез!” и внезапно ги изсипва в скута ми.
– Благодаря! – казвам. – Трябва да тръгваме, да не ни глобят на границата.
Двете задни врати и тази вдясно от мен хлопват. Но старицата е застанала така, че да не мога да затворя своята. Посягам към контактния ключ и завъртам стартера. С едната си ръка тя хваща колонката на вратата, бастуна се свлича в краката ѝ - другата ръка се впива в облегалката зад гърба ми. Аз я поглеждам умолително, но тя не ме вижда, нейният поглед е зареян някъде отвъд мен. Декламира:
Булка връи приз гура зилена
Къто връи жално-милно плачи
Жално-милно плачи,
плачи и нарежда:
Въздъхва дълбоко и започва да пее:
Черней, горо, черней, сестро,
двама да чернейми,
ти за тойти листа, горо,
аз за мойто любе.
Тебе та е горо-сестро,
слана осланила, мене ма е
горо-сестро, мама оженила…
Едри сълзи се търкалят по съсухрените бузи.
…Твойте листи, горо-сестро,
пак щат да покарат,
мойта младост, горо-сестро
не ще са повърни.
Песента свършва. Ние не помръдваме. Мълчим, чува се само как двигателят боботи равномерно. „Ади! Останете си със здрави” – маха с ръка старицата и си тръгва.
Лек ветрец раздвижва клоните над главите ни. Няколко ябълки тупват върху колата и се търкулват встрани. Поглеждам ги. Дребни, кисели, червиви…- като живота на тази жена, в чийто дом всичко българско ще изчезне с нейната кончина. Потегляме. Довиждане, Черна!
Няма коментари:
Публикуване на коментар