Слез от гърдите ми, Хаджи!

Петък е. Рано-рано Осман, синът на Рашид, обикаля покрай къщите на четиримата братя и не може да удържи шейтаните, които се гонят в главата му. Всеки петък, още по тъмно, той се изхлузва от кревата, върти се покрай оградата им и дебне.  Не убягва нищо от окото му. Сега пък и кладенец! За една седмица  и оградата прекроили!   Гневът се надига в гърдите му на талази. Десницата му хваща дръжката на ножа, втъкнат на кръста. Зли искри прехвърчат от очите и му и се блъскат в навитото на кладенчовата макара въже. Краката сякаш сами се подземат и аха-а Осман да прескочи дувара и ги почне наред. Но какво са виновни другите?  Хаджи Ахмед  му трябва на него! Ама а  де… Сто пъти досега Хаджията му пада на сгода, сто пъти оня го погледне и на Осман куража отлита като перце, духнато от вятъра.

Осман поглежда на изток - скоро ще се развидели и селото ще се събуди. Време е да се прибира. След малко, по този път ще тръгнат хора. Осман ще е с тях. И няма да се намери покрай него такъв, който да не погледне  злорадо четирите къщи – това Осман отдавна го е прочел в очите им и го е чул с ушите си. Правоверните отиват в джамията да се молят за опрощение на греховете си. Грях ли е завистта? А отмъщението? Осман и той  ще моли милост от Аллах, макар да не знае това, дето се бие в главата му какво е.

Четири улици обграждат от четирите страни имота на Хаджи Ахмед и синовете му. Опасва го висока, измазана с жълта пръст ограда от кирпич, покрита с керемиди. Тук-там са оставени отвори, през които ханъмите надничат навън да видят кой минава по пътя. С керемиди са покрити и стрехите над четирите порти  - по една на всяка от четирите улици. Портите са от тежки дъбови талпи, украсени с ковашки пирони. Крепят се на здраво забити в земята диреци с железни панти. Навремето един от предците на Хаджи Ахмед служил като спахия и за верността си към султана бил възнаграден с правото да събира от селото хак. Бил пестелив човек и каквото добил предал на наследниците си със заръка да го пазят и множат. От баща на син състоянието растяло, докато стигне до Хаджи Ахмед. Не че Хаджи Ахмед е стоял със скръстени ръце – току-тъй и на готово не се става най-заможния и почитан човек в околията!

И тази сутрин, както си беше открай време, Хаджи Ахмед стана рано. Той остави жена си да шета из къщата, нахлузи калеврите и излезе на двора. Чак сега се сети, че е петък. Закъснял е! – ако е бил тук Рашидовия син отдавна си е отишъл. Студена тръпка мина по гърба на Хаджи Ахмед.

Бялата  му риза виси неопасана над гащите, лек ветрец роши изтънялата като памук коса. Зад него изтракват съдини – бременната му снаха се е разшавала. Хаджи Ахмед чува как жена му я съветва много да не се напряга, а да хапне от зелените джанки, че детето да се роди зеленооко. Най-малкия от четирите му сина, също е станал, следи как ратаят вдига  налягалите под навеса говеда и го наставлява. Селото отвсякъде е заобиколено  с гора, трева в нея – бол! Нищо, че нивите са оградени, говедаринът трябва да си отваря очите. Ще се промуши някое биче през плета, ще тръгнат подире му хайванчетата, ще изпасат посева и после не можеш се оправи със стопанина. Или пък някое теле ще се отлъчи, ще влезе в гората, а там шарят  не само сърни и зайци, а гадини всякакви. Иди го търси! Най-много да видиш как чакалите разнасят оглозганите от вълците кости. Преди време, като се беше захванал да ги въди, в гората се загуби една млада свиня. Хаджи Ахмед я беше отписал, но след няколко месеца сама се появи, дойде до портата и взе да квичи. Той я пусна, тя едва свари да влезе и се просна насред двора. Опраси му осем прасенца, три от които на жълто-черни ивици и с четинести гребени по гърба.

Хаджи Ахмед мина в градината и надникна между овошките към другите три къщи. Между тях огради нямаше, виждаха се отъпкани пътеки, по които братята и снахите си комшулуваха. В големия му дом се родиха четири момчета и четири момичета. Дъщерите са му кръв, свидни са му, но той знае, че ще отраснат  и по чужди къщи ще се пръснат. С друго око гледаше Хаджи Ахмед на синовете си – те ще продължат рода и наследниците им ще носят неговото име. Името и джинса той пазеше ревниво да не окаля, а синовете си държеше изкъсо и не им даваше много-много да си разиграват коня. На четиримата построи нови къщи по на два ката, за дъщерите приготви каквото се полага. Залисан по цял ден от работа не усети как годините му се натрупаха. Отрасна и се изпожени челядта му, двамата с жена му  остаряха - приведоха се, взеха да недовиждат и им беше все по-трудно да разпознават трийсетината си и кусур внуци.

Изпроводиха говедарина и затвориха портата, синът му влезе у тях, а Хаджи Ахмед остана отвън и седна на пейката до оградата. Повдигнатия от животните облак прахоляк бавно се утаяваше.  От изток, над сламените покриви на отсрещните къщи, блеснаха първите лъчи. Хаджи Ахмед заслони с длан очите си и се извърна към кладенеца. Сложено върху каменната зидария новото ведро от черничеви дъски жълтееше на слънцето. Копаха този дълбок кладенец  в двора му цял месец – земята тук е плодовита, но  не дава как да е водата си. Когато всичко беше готово Хаджи Ахмед поиска дюлгерите да направят улук и да преместят оградата така, че кладенецът да остане отвън, на улицата.

Докато не се беше хванал със свинете цялата фамилия се трудеше по нивите заедно и в голям сговор. За всеки от тях Ахмед намираше работа и въртеше стопанството си с вещина. Почти всичката си прехрана добиваха сами. Оряха с един чифт биволи и пет чифта волове. За продан сееха жито и тютюн. За жътва, за бране и низане на тютюна наемаше надничари. Всяка пролет сам  изплиташе с червен конец гривите на двата бели жребеца,  накичваше ги със синци и пискюли и ги впрягаше в изрисуваната каруца. Отиваше на панаира в Тутракан да купи цървули, кафе, захар, басма и други потреби. От памучно платно ушиваше на всичките си работници бели ризи и с тях ги пращаше на работа: „Нека се знае, че туй са аргати на Ахмед!” От келешлък ли го прави или от добро сърце? - хората не мислеха едно и също. На два хармана с двайсетина кобили вършееха снопите и отвяваха на вятъра зърното с лопати. После идваше ред на най-сладкото. Цялото село се стичаше да гледа и да се диви. От дома му през селото и до гората Ири Хисар се проточваше керван от конски и волски впрягове. Ахмед следеше всичко да е наред и мед капеше на сърцето му. Вечерта в кръчмата разправяха, че докато пълнели чували пред хамбарите му, първите каруци вече разтоварвали на пристанището в Тутракан.

Но дяволът не спи! Малко му се видяха на Ахмед кайметата, които диплеше всяка година от продажбите.  Дойде от Разград някакъв инспектор по земеделието и каза , че държавата се нуждаела  от свинско месо и ще го  купува  на гарантирано добра цена. Пусна онзи мухата, тя бръмча, бръмча, направи си гнездо и снесе под калпака на Ахмед. Накрая яйцето се измъти – чорбаджи Ахмед  се улови да гледа прасета. За има-няма две години много пара напечели, но изгуби уважението на мюсюлманите. Търси го на скелята в Тутракан един касапин от Силистра и пита: „Да сте виждали тъдява Ахмед Домузчията от Райнино?” И тъй си отиде – Домузчията! За един мюсюлманин по-скверна обида от тази няма! Как се маха такава  плюнка от челото!? Ама кой да е виновен - в дяволиите, които вършим за  богатство и власт лакомията взема връх и човек оглупява. Да се обръщат към теб с  Хаджи е мехлем за душата, ама зад гърба ти не забравят да залепят Домузчи. Ако не беше се наел с тези пущини нямаше така да се освѝни, но нямаше и Мека да види. И оня, Рашидовия син, сега нямаше да обикаля и да го  дебне… Иди разбери кога какво човек губи и какво печели!

Остави Ахмед свинете и се зае да чисти името си. Чул беше, че Рашид се кани да ходи на поклонение в Мека и си търси другар. И е прав – много път е туй, не е за сам човек,  може да те ограбят, че и да те убият. Пари, виж, ще трябват. За парите Ахмед не мисли - има достатъчно за него си, че и на Рашид да даде... Но баш с Рашид ли да тръгне? С него навремето се счепкаха кой да вземе едно парче земя за бахча по-близо до реката  и стигнаха до бой. Де на майтап, де наистина, Ахмед го зашлеви по врата, Рашид му отвърна с юмрук в слабините. И добре, че ги разтърваха, иначе не се знае какво щеше да стане. От тогава се гледат накриво. Няколко пъти на петъчната молитва в джамията се случиха един до друг и ходжата си помисли, че може да ги помири, но се убеди, че омразата е по-силна от тях. Хубаво  ще е сега да се сдобрят, щом са се нагърбили с  такова богоугодно дело, ама де да видим!

Напълни Ахмед плоското шише с ракия, пъхна в джоба си два суджука и отиде на крака у Рашид. Посрещна го Рашид  наострен, но като чу за какво идва омекна. Почерпиха се и се разприказваха. За  хаджилъка се разбраха бързо – да не повярваш! Пресметнаха тъй, че да са в Мека през седмицата на хаджа. Дадоха си дума да забравят миналото. Върна се в дома си  Ахмед, но остана да го човърка отвътре едно съмнение – много бързо се съгласи Рашид! Дали му е простил или се преструва, пък да има друго на ума си? Трябва да е на щрек!

Готвиха се за пътуването цяла зима. Щом се запролети - тръгнаха, всеки с по два охранени коня. Единият за езда, другият - с натоварен самар, да им носи багажа. Половината село се извървя да ги изпраща. Не се чу нищо за тях повече от година.

В края на зимата, когато снеговете почнаха да се топят, от двамата се върна един. Отслабнал, с дълга брада, окъсан, черен като кюмюрджия.  Гледаш и не можеш го позна – туй Ахмед Домузчията ли е или не е? Мълвата веднага плъзна из селото. Преди Ахмед да свари да се умие и преоблече булката на Рашид, с половин дузина деца, наловили се по фустата ѝ, нахълта да пита къде е мъжът ѝ. „Не знам къде е… Рашид…” - започна късия си разказ той. Стигнали   Мека по живо по здраво и навреме, както го били намислили. Започнало петдневното поклонение. А там хора - същински мравуняк, човек до човек. Обиколили седем пъти храма Кааба, пили вода от свещения извор, изкачили планината Арафат,  хвърляли камъни по дявола. Като тичали в тръс към хълмовете Ал-Сафа и Ал-Маруа един от поклонниците се спънал. Идващите отзад напират, едва не го прегазили. Ахмед спрял и му помогнал да се вдигне. В това време тълпата повлякла Рашид, той  продължил да тича и после Ахмед, колкото и да го търсил, не можал да го открие. Тъй се загубили в калабълъка и повече не се намерили. Мислел, че като се върне  може да завари  Рашид в селото. Пък щом досега не си е дошъл… може и да си дойде. Кой знае?

Само че Рашидица не хванала вяра. Попитала: „Ти, Ахмед ага, като хвърля камъни в Мека да убиеш рогатия, успя ли да убиеш дявола в тебе?” Големият ѝ син, Осман, надничал зад майка си с очи черни като въглени, а в ушите на Ахмед бодял като остро шило глас: „Слез от гърдите ми, Хаджи!”

Хаджи Ахмед пак поглежда към кладенеца. Е-ех! Ще си отиде и той от този свят по божия ред, но сигурно още не се е наплатил и затова Аллах не го прибира при себе си. С какво име ще го запомнят хората? Докато беше Ахмед - млад беше, и на почит. С прякора Домузчи стана кепазе! Хаджилъка… хубаво, ама много не помогна. Дано поне с този кладенец хората го запомнят с добро! Ще трябва да каже на сина си да напълни догоре улука  и ведрото да остави пълно. Види се днес ще е горещ ден, ще мине я животно, я човек – нека пийне прясна вода!

Хаджи Ахмед рече да се изправи, но дрезгав грак го натисна към пейката. Това е същият  гарван, който забелязва да обикаля покрай кладенеца трети ден поред. Той е! Кацнал е на ръба на ведрото, но не посяга да пие вода, а го гледа с черното си, като на Рашидовия син око, сякаш иска да му проговори.

Хаджи Ахмед застива леко приведен, подпрян с двете си ръце на пейката. Сетне главата му натежава, повлича го напред и той се свлича на земята. Болката го пронизва напреки, разкъсва гърдите му. Той иска да помаха с лявата си ръка за помощ, но тя не го слуша. Поглежда бялата си риза над сърцето и се чуди, че не е почервеняла. Невидима тежест притиска дробовете му, гони последните му глътки  въздух. Отваря широко уста, от нея излизат хрипове. „Слез от гърдите ми, Хаджи!” – процежда между зъбите си. Остава проснат на една страна, студената пот наедрява и се стича по челото му в пръста.

Намери го малкият му син. Хвана го под мишниците и се опита да го изправи, но Хаджи Ахмед не можеше да стои на краката си. Повдигна го, преметна ръката му през врата си и докато тътреха крака към  къщата Хаджи Ахмед продължаваше да бъбри: ”Слез от гърдите ми, Хаджи! Слез от гърдите ми, Хаджи … ”

Цяла седмица той лежа ни жив, ни умрял. Изредиха се да го видят всичките му близки, минаха да го навестят комшии, приятели и познати от близо и далеч. През тези седем-осем дни жена му будува покрай него неотлъчно. Когато все пак ѝ се налагаше да излезе  държеше непременно да я замести най-малкия ѝ син. Понякога Хаджи Ахмед  като че ли се свестяваше, устните му помръдваха, искаше да каже нещо, но глас вече  не се чуваше, само един шепот. Започнеше ли да шепне, жена му слагаше ръка на устата му и казваше: „ Бълнува… Не го слушайте! Болен човек...”

Рано сутринта, докато обикаляше покрай оградата, Осман видя един черен гарван да грачи протяжно на покрива на Хаджи Ахмедовата къща. Когато тръгна към джамията за петъчната молитва разбра, че всемъдрия  Аллах е свършил това, което Рашидовия син не можа да направи толкова години.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права