Там където селото свършва започва Крушака. Минеш ли през тази тревиста местност, осеяна с диви круши навлизаш в гора от стари дъбове и ниски храсти.
В края на гората се мярка човек. Той излиза на открито и накуцвайки тръгва към селото. Зад него ситни рошаво кученце. Мъжът държи в едната си ръка гега, а в другата стиска дълга върлина, чаталеста в единия край. Тук-там по нея са останали тънки израстъци с по няколко потрепващи на вятъра листа. Пътят криволичи между крушите, достига плетищата в края на селото и се спуска покрай тях. Човекът спира до една от къщите. Тази е неговата. Направил си е вратичка към Крушака, влиза през нея. Кученцето се шмугва между краката му и той завързва портичката с телта.
Човекът и кученцето прекосяват градината и излизат на двора. Той сяда на дръвника - стар пън, сложен до оградата към улицата. Вади от джоба си ножка, оглежда дряновицата и започва да дялка. „Ще стане хубава гега!” – казва на кученцето. Острието пълзи по повърхността, заглажда неравностите и навива дългите трески от кафеникава кора и бяла дървесина на спирали, които се лепят по колената му. На две-три крачки пред него, седнало на задницата си, кученцето внимателно следи всяко негово движение.
Над стареца се извисява голямо дърво. Круша, но тази дивачка е облагородена още като е била малка фиданка. Стволът ѝ от едната страна подпира плета, от другата - камарата с вършина. Половината корона е над двора, другата половина се е разпростряла над улицата. Едрите круши жълтеят примамливо отдалеко. Дървото е родовито, клоните отвън са обрулени, но тези вътре не са обрани. Мине ли от тук човек или животно рядко устоява на изкушението да опита сладостта им.
С Пешо сме се вкопчили като две гарджета на един клон точно над главата на дялкащия гегата си старец. Стараем се с нищо да не издадем присъствието си, треперим и мълчим. Джобовете на късите ми панталони и пазвата на Пешо са пълни със сочни плодове. Обрали сме прахоляка от листата на дървото и сме почернели като нарисуваните в учебника по география африканчета. Пешо стиска в длан нахапана круша, бузата му е издута, но не смее нито да предъвче, нито да преглътне. От устата му се стича капка сладък сок и чертае по брадата му мръсна вадичка. Той се облизва и внимателно се извърта към улицата. Ако се доберем до нея ще се отървем, но как да стигнем до там? Вместо отговор на този важен въпрос на главата ни се стоварва още една беда - немирната Пешова коза се е отвързала и бърза към бъзака.
С Пешо сме в един клас, приятели сме и се уговорихме след часовете да отида у тях. Върнах се вкъщи, захвърлих чантата с учебниците, грабнах от шкафа комат хляб с парче сирене и се изхлузих тихичко, да не ме усетят нашите. Намирам Пешо и козата на тяхната улица в окрайнините на селото. Тримата тръгваме към Крушака. Тук няма шосе, босите ни нозе газят горещата пепел в коловозите, издълбани от колелата на каруците. Пешо има две сестри и брат, по-малки от него. Освен да си учи уроците той дава своя принос за семейното благополучие, като се грижи бялата им коза да е винаги сита. Пешовия баща е измайсторил за козата кожен юлар със синджир, за да е лесно на Пешо да я води на паша. Сега тя потропва с копитца зад нас, издебва ни като забавим крачка и се сили към цъфналия покрай плетовете бъзак. Пешо не я оставя, дърпа синджира:
– Млякото ѝ ще стане горчиво – обяснява ми. Откъсва стиска пача трева и я пъха под носа на козата. Тя я помирисва, прибира я в устата си с розовите си бърни и дъвче доволна подаръка.
Стигаме до портата на Кърлигата. За него разправяха, че на младини въдил черни прасета с четинест гребен на гърба. „Не се уморяваше да тича подире им по цял ден и живееше сам, като вълк единак!” Ходил все брадясал и облечен с едни и същи дрехи. Мъжете гледали да си нямат вземане-даване с него. Жените, като се разминат, се кръстели и си плюели в пазвите, сякаш са срещнали дявола. По-голямо зло от кой да е друг не бил сторил, но хората се страхували. Повече от кривака с кука, който винаги бил с него. Не бил посягал на никого, но можеш ли се сети какво и кога ще му хрумне на такъв чешит? Не се знаеше откъде е дошъл, бил ли е женен, има ли деца. Още като се появил една старица го нарекла шашкънин и такъв си останал за всички. Никой от селото не помни да е подирен за нещо от Кърлигата, но и него никой не го търсил. Срещнеш го, кажеш „Добър ден!”, както си му е редът, а Кърлигата не отваря уста, само те погледне и куцук-куцук – отмине. Туй му бил поздрава! „Сега нещо я окъса, остаря, не чува добре. Уж малко поумня, ама пак си е дивак и саможивец!”
Веднъж, много отдавна Пешовия дядо хвърлил мерника на голям орех, чиито клони размествали керемидите на къщата му. Ще го пробвам, рекъл си, може да се е очовечил. И помолил комшията си, младия тогава Кърлига, да му помага. Той пък взел, че се съгласил. Дошъл, запретнал ръкави и започнал. През всичкото време не проронил и една дума, а Пешовия дядо едва смогвал на темпото. Отсекли те ореха и го разпарчатосали с джагата[2]. Взели да търкалят и подреждат трупите на сушина да съхнат, тях Пешовия дядо искал да набичи на дъски, за да ремонтира покрива си. Едно дебело дърво се изметнало и притиснало краката на Кърлигата. Той отскочил настрани, изръмжал и продължил да работи. На Пешовия дядо и през ум не му минало, че кракът на помагача му е счупен, помислил, че ръмжи, както ръмжали преди това и двамата, намествайки тежките трупи. Като приключили работа Пешовия дядо го поканил на почерпка, но Кърлигата поклатил глава и си тръгнал накуцвайки, без да каже нищо. Дали е ходил някъде да го лекуват никой не разбрал, но оттогава Кърлигата куца. И единствено на Пешовия дядо кимал с глава за поздрав, като се срещнат.
Наблюдавал съм този странен човек много пъти. Под киптара[3] си винаги е препасан с червен пояс, а без черния овчи калпак не съм го видял ни веднъж. От възрастните съм чувал да го наричат Кърлига и никога не съм се замислял дали това е прякор или е истинското му име. Чуех ли „Кърлига” в съзнанието ми всеки път се оформяше един и същ образ - стар човек с един крив крак и димиени[4] гащи върви някъде в мъглата пред мен и куца. Мина ли по тази улица още от далеч краката ми отмаляват, непреодолимо любопитство ме тегли към неговата призрачно изглеждаща къща и аз непременно спирам, за да разбера дали стопанинът ѝ не е някъде наблизо. Така правя и този път.
Пешо връзва козата на отсрещната ограда и идва при мен. Завираме носове в две пролуки на плета и надничаме. Дворът е пуст, не се чува и рошавото кученце, което придружава всеки минаващ по улицата с тънкото си гласче. На измазаната с жълта глина стена са окачени десетина-дванадесет геги – като на изложба. Дълги и къси, дебели и тънки, украсени с овчи и свински, кучешки или змийски глави. Тихо е, напрягам слуха си, тъпанчетата ми вибрират, ушите ми писват, но не долавям никакъв шум. И тогава, съвсем неочаквано, зад нас нещо каза: „ТУП!” и като че ли някой ни замери с шепа горещ пясък. Козата издрънча със синджира, двамата с Пешо се обърнахме ококорени.
Едра, жълто-кехлибарена круша, беше паднала от дървото, беше се разбила на земята и станала на пихтия, парченца от нея се бяха разхвърчали и налепили по нас. Избърсахме голите си крака с прашните пети, сърдечния ни ритъм се нормализира, спогледахме се с Петър – тази, смачканата, вече не става за ядене! Повдигнахме очи и видяхме, там горе, много и една от друга по-хубави круши. От гледката устите ни се напълниха със слюнка. Като че някой ни даде знак, едновременно се покачихме на плета, а от него - на крушата. Късаме и ядем като невидели, аз пълня джобовете си, Петър ги пуска в пазвата си. Така сме се увлекли , че сме ослепели за всичко друго. Кога Кърлигата е дошъл с кученцето си, кога е седнал на дръвника – не сме разбрали. Сега той седи долу и си дялка, ние висим над главата му. „Докога ще издържим така?” - не смеем и да се почешем! А да се почешем става все по-належащо - освен нас любители на узрели чужди круши се оказват и някакви едри мравки.
Те пълзят по крушата в две противоположни посоки, спират до нас, чудят ни се на ума и отминават. Но след малко редицата на идващите отдолу взе да става все по-плътна. Изглежда решиха, че сме им врагове и ни нападнаха. Заизкачваха се на пълчища по краката ни, пъхаха се под панталоните и ризките и впиваха жестоко челюсти на най-интимни места. Борим се с тази напаст така, че хем да облекчим страданията си, хем долу да не ни усетят. Старецът не чува добре, но въпреки старанието ни рошльото разбра, че идещият отгоре шум не е само от вятъра. Помръдна уши, вдигна глава и като ни видя на секундата се превърна злобна, ръмжаща, подскачаща и лаеща до припадък рошава топка. На места лаят прерастваше във вой и достигаше фалцетни височини.
Кърлигата ни видя, очите ни се срещнаха и в тях прочетох безкрайно удивление. Той хвана чисто новата си гега за тънкия край и протегна куката ѝ към нас, може би се колебаеше върху кого от двамата да я изпробва. Пешо отстъпи заднешком и опря гръб на дебел клон. Козата на улицата изблея, той я проследи с поглед и видя, че се е разположила сред бъзака и лакомо нагъва горчивите листа.
– Ца! Махни се от там! – Козата не го удостои с внимание и продължи да лапа. – Пешо забрави за грозящата го долу опасност. Хвана се за един клон и провеси крака към плета. – Майчице-е! Млякото ще стане горчиво-о-о… - изплака той, стъпи върху плета и се накани да скочи на пътя.
– Гиди с тебе багабонтин! – доближи се до него Кърлигата и го заклещи за крака с гегата.
Пешо рита, но куката се впива още по здраво над глезена му. С навирена опашка кученцето се къса от лай, изправя се на задните си крака и се мъчи да го захапе. Ризата на Пешо се повдига, оголва гърба и крушите от пазвата му се изсипват отвън. С няколко игриви подскока козата стига до тях и ги подмята. Кърлигата оставя Пешо, тътрузи крака, клатушка се като окуцял паток и излиза на улицата. С все сила стоварва гегата върху гърба на козата. От болка добичето обърква посоките, влита през отворената вратичка в двора на мъчителя си и врещи до небесата. Рошавият храбрец сменя регистъра - лаят му преминава в страхливо скимтене и се завира под вършината.
Двамата с Петър се възползваме от суматохата. Улавяме козата за синджира, в луд бяг почти я влачим подире си и спираме едва когато сме се отдалечили на безопасно разстояние. Там тримата се обръщаме и гледаме как Кърлигата, изцедил последните си сили, е останал сам на мястото на полесражението и как, подпрян на плета, диша на пресекулки. Далеч от обсега на гегата му аз демонстративно пускам крушите в краката си и обръщам джобовете си с хастара навън. Козата подушва една, въздъхва дълбоко и, съвсем правилно, отказа да я изяде. Петър разкопча ризката си и показа, че под нея няма нищо.
Не знам дали кривокракият дявол разбра мълчаливо отправеното му послание. Тримата продължихме към Крушака с надеждата, че човекът в него ще си мълчи.
Димитър Колев
Няма коментари:
Публикуване на коментар