Седят две баби на пейката и сладко си приказват. Изведнъж по-възрастната се
пляска с длани по колената и скача.
– Въх, Станке! Да тръгвам, чи моюу Злати ей сига ши си доди.
Да се каже за натежалата с годините баба Жела, че скача е малко пресилено,
но с жестове и мимики тя се старае да изглежда точно така. Станка не се
впечатлява, познава съседката си отдавна
- тя от мома си е преструвана:
– Ми чи той си иди! Ей го нà, задава се отдолу!
– Въх, въх, въх! Шамару муй веки на страната ми – продължава с превземките
си баба Жела.
Със забързани крачки и клатушкаща се походка тя стига до тях, отваря широко
портата и застава отстрани като часови на пост. Дядо Злати седи върху натоварената с вършина
каруца, проследява със задоволство
действията на тантурестата си половинка, но като минава покрай нея се прави, че не
я забелязва. Спира каруцата в двора до камарата с дърва. Разпряга кобилата, води
я в дама и я връзва на яслата. Баба Жела затваря портата и започва да разтоварва
вършината.
– Мъйни са от-от там! Не са фащай
дет не тий ра-работа. Слагай соф-фрата!
– Ей сегинка, Злате. Аз реках да помогна, ама щом казваш…
Баба Жела тътрузи крака, подпетените ѝ терлици вдигат облачета прах. Влиза вкъщи, бави се там някое време и се показва на вратата с
кратунка вода и парче домашен сапун. Дядо Злати е минал пред къщата и чака под
ябълката. Баба Жела му полива да се
измие. Той натрива сапуна, оглежда го намусен и го тика в ръцете на жена си:
– Ти ли го пп-рай? Дръж! От него фа-файда няма! Сичката ти р-работа такава.
Той взема от рамото ѝ позахабена вафлена кърпа, избърсва се и влиза в
пишника. Баба Жела подтичва подире му. Пътьом хваща подпряната на стената софра
и я слага на пода. До пещта висят закачени на куки няколко калайдисани медника.
От полицата над тях тя взема дълбока купа и се надвесва над чугунената тенджера
на огнището, в която къкри обяда. С голяма дървена лъжица бута превезлото
настрани и сипва. Поднася паницата на вече
настанилия се на трикрако столче дядо Злати. Той сваля калпака си, извърта запотената
си глава, очите му я жегват и баба Жела бързо мести чинията на отсрещната
страна на софрата за себе си. Отива пак до полицата, сваля от нея очукан съд с
бъбрековидна форма, пълни го и го слага пред дядо Злати. Той се прекръства, пресяга
за опукана на плитата люта чушка и я натрошава в димящата супа. Бърка с
лъжицата да изстине, духа с присвити устни и предпазливо, да не се опари, опитва.
– Ил-лядо пъти съм ти ка-азал – ши сипваш чор-бата в канче-то на Дарко! Ама
не ти увир-ра главата, щото е кат тоз-тоз алумин – почуква дядо Злати с
тенекиената си лъжица по войнишкото канче. – Ей нà, пак си прес-солила чор-бата!
– Не ва, Злате! Как щяло… Ей с тез три пръста зимаф сол и я пуснаф в
чувена – показва баба Жела.
– Сега п-пък - с три пръста! Квай тъз сол, ма, Жел-ло? Онзи ден, бобу б-беше
безсолен, пък ти ми разправяше, че с-с-с шепата си турила… Ши зема аз бастуна,
ама де да-да да видим!
– Ади сига – бастуна… Може от алумина да е!
– Ал-лумина… Жело, що ма п-прайш на будала, мо? От туй канче…
– Какво от туй канче, кажи де, кажи! – Заплахата с бастуна баба Жела знае, че
е само на думи, но по навик предпочита да се прави на уплашена. „Разкажи пак,
разкажи, дано даде бог да ти олекне…” кани го тя на ум
Баба Жела е слушала тази история стотици пъти, докато живееха в Румъния. Запомнила
е всичко с най-малките подробности, с които дядо Злати обича да изпъстря
разказа си. Слуша я тази негова преживелица и тука, откакто ги изселиха в
България, вече двайсетина години. Но нека разказва, нека! Тя ще изтърпи, ще я
чуе още веднъж. Може пък Злати довечера да спи без да сънува кошмари. И да спре
да заеква. Такъв се върна от фронта. Данко ли вика на сън, Дарко ли? - не
му се разбира, от заекването. Почне ли да разказва за канчето на Дарко
заекването го няма – приказката му гладка и едни такива думи реди… купешки,
сякаш не е Злати, а друг човек. Чудна работа! Какво ли става в побелялата му
глава?
–Злате-е, Злате! – клати се напред-назад баба Жела и сякаш се смалява. – Измина
сума ти време от тогава, а ти, Злате, не забравяш и не забравяш…
– С-сякаш ти си заб-равила, че нашия
Дан-ко ос-с-стана в Румъния! Ни та л-ли виждам как са кр-рийш и си бър-шиш съл-зите…
– А онова, дето го преживях в Европейската война - то не се забравя! Докато
ни мобилизират румънците през август 1916 г., ти знаеш, от Мачин и балтата[1] по-далеко
не бях ходил. Събраха ни в Тулча, до там с Данко бяхме заедно. В Тулча се
загубихме, него го пратиха на друго място. Нас ни облякоха в униформи,
раздадоха ни австрийски манлихери с дълги щикове и ни пратиха на един кораб.
Тогава за пръв път видях такъв кораб – канонерка. Качвам се аз на кораба и
какво виждам? Данко! Подпрян на едно
оръдие и ми се усмихва. Сърцето ми се разтупка, рекох си – като сме двамата, ще му е по-леко на
сина. Пък като отидох до него излезе съвсем
друг човек - хърватина Дарко от Бело село. Ама тъй си мязат с нашия Данко ти
казвам, и имената им си приличат …
– Разправяй, ама и яж, чи ши ти истини чорбата…
– По Дунава, по Дунава и стигнахме Тутракан. В Тутракан ни стовариха на
пети септември, на разсъмване, и веднага ни вкараха в окопите. Имаше там и
други добруджанци, имаше румънци, руснаци, сърби и татари от кюстендженските села.
Докато заемем позиция и българите нападнаха. Гърмяха с артилерията си, спираха,
после пак почваха. Цял ден тъй. Надвечер засилиха стрелбата, оръдията им ни
засипаха със снаряди и ни принудиха да се заврем в окопите като мишки в дупките
си. Тогава те минаха през бодливата тел отпреде ни. Хукнаха към нас, крещяха като
луди, стреляха с пушките и ни подгониха с щиковете си. Ние го ударихме на бяг и
се изпокрихме кой къде свари. С Дарко залегнахме в една яма от снаряд,
ослушваме се и се молим да не ни намерят българите. Гледам си аз паласката и чак тогава разбрах, че не съм изгърмял ни
един патрон. Сетне се чу българската тръба да свири отбой и наоколо утихна.
Поизправихме се с Дарко, оглеждаме се – наблизо няма никой, смрачава се. И
хубаво, иначе щяха да ни избият.
Докато нашите началници ни съберат, докато се успокоим и дремнем малко, то
съмна. Дойде готвача с една бака чорба. Сипва той в канчетата, аз тръгнах към
Дарко, който вече беше седнал и сърбаше на двайсетина метра от мен. Тогава пак се
чу българската тръба, ама този път за атака и оръдията им ни зачесаха. Един снаряд ли,
граната ли беше, се взриви до Дарко. Нищо не остана от Дарко, разхвърча се из
въздуха… Канчето му издрънча в краката ми. „Дарко! Дарко…” – изревах аз, ама
няма го Дарко… Българите сякаш от земята
изникнаха и ни насметоха. Аз захвърлих чорбата и грабнах манлихерата. Изкочи
отпреде ми едно младо момче, българче. Бре, викам си, ши ма убий. И не разбрах
как съм го намушил със щика. Както се беше засилило падна връз мене в окопа и ме
събори. Бутнах го настрана, застанах на колене до него и треперя, ченето ми трака.
Българчето, годините му не ще да са повече от на нашия Данко, изблещило очи,
краката му рият земята и нещо бърбори. Курката отпред почервенява, кръвта му
тече и се смесва с пръста. Дожаля ми… Надвесих се над него и питам: „Кой си ти?
От къде си?” „Данко съм аз – прошепна. – От Е-е… съм” – не довърши и издъхна. Ангели
небесни! Данко му името! Като на моя син! Разтреперих се още по-силно, сърцето
ми ще се пукне. Исусе Христе! Аз, българин по род и по душа, да дигна ръка на туй
младо българче! Като тръгнал навремето за Бесарабия моят прадядо Данко оставил
в Еленско двама братя. Да не излезе, че с туй момче сме една кръв и аз съм го
убил! Да пази господ … „Пр-ро-клета во-война!”
Покрай мене трещи, земята ври, изгаря в пламъци, засипва ни с горещи буци пръст, от пушилката
и дима не може да се диша. Един плаче, друг псува, трети се моли. Мирише на
кръв и на смърт. А българите идат и нямат спиране. Прегазиха ни с конете си! Виждам
как нашите хвърлят пушките, вдигат ръце и се предават. Аз се обърнах, хукнах и
се спрях чак на Дунава. На брега
пет-шест войници от нашата рота дърпат в реката
една лодка. „Пр-ро-клета во-война!” – изкрещях пак. Чак тогава видях, че вместо
манлихерата стискам в ръката си канчето на Дарко. Скочих в лодката и така
отървах кожата.
– Не си изяде чорбата, не ти хареса май… Да ти дам една кръстачка, от
сабалешните, искаш ли?
– Н-нищо ѝ няма на чор-рба-та. На-я-дах са. Ши полегна мал-лко.
– Ами почини си! Аз пък шида да разтоваря каруцата. Е-х! Ако Данко не са
беше оженил за румънката... Сига седим тука с тебе, сами като кукувици, караме
се за щяло и нещяло и не знам дали ши доди ден барем един път да си видя внуците
…
[1] balta - езеро
Няма коментари:
Публикуване на коментар