Трансформация

Да живееш в периферията на областния град си има своите предимства. Например, че можеш да наблюдаваш живота в пъстроликото Лудогорие от терасата на апартамента си.

Пролетта се е разлудяла докъдето поглед стига. През поляната зад околовръстния път момиче върви към полето. Високо, стройно,  със  синя панделка, вплетена в дългата коса. Русите кичури се пилеят по изправения гръб и налетите гърди. Под тънката талия и стегнатия ханш червената  рокля очертава контурите на съблазнително оформени бедра. Момичето достига цъфналата в бяло  акациева горичка. Диша дълбоко, опива се от любовния аромат на готовите за оплождане цветове и жуженето на пчелите в тях. Излиза на пътя до жълтата нива с цъфнала рапица и се оглежда.

Господи, какво момиче! Красиво създание от разцъфтяла пролет!

В другия край на акациевата горичка крачи младеж. Той излиза на пътя, спира и  засенчва очите си с длан. Забелязва момичето и се втурва към него.  Разкопчаната риза се издува и се крепи само на двете му рамене. Момичето го вижда и също хуква. Косите му се веят, синята панделка се развързва и пада в тревата, червената рокля се вдига и открива коленете. Всеки удар на сърцата ускорява устрема им и ги приближава един към друг. В неудържим порив младежът разтваря ръце, момичето се хвърля в прегръдката му и впива устни в неговите. После се хващат за ръце. Вървят без път,  достигат самотно дърво, зеленеещо сред златистото поле и се изгубват от погледа ми.

Да живееш в периферията на областния град си има своите предимства. Например, ако от  южната тераса се радвам на природни пейзажи през северната мога да наблюдавам урбанизирания живот на съгражданите си. От нея виждам светлини и сенки,  многоетажни блокове, магазини и заведения, улици с тротоари и забързани хорски  потоци, светофари и автомобили, фирмени надписи и реклами… Чувам градския шум и… как една гугутка пее в разлистената бреза под прозореца на кухнята ми:

– Гу-гу-у-гу, гу-гу-у-гу…

По точно пее той, а тя усърдно достроява рехавия им дом от тънки клонки.  На тази бреза двете птици се топлеха цяла зима, като се гушеха една в друга. Запалвам цигара, за каквото всъщност съм дошъл, но не искам с присъствието си да смущавам гугутките и отивам пак на южната тераса.

Допушвам цигарата и обхождам полето с очи. Там е безлюдно, вятърът леко поклаща клоните на самотното дърво и бразди жълтата повърхност на рапичната нива. Местя поглед и забелязвам двамата да се връщат. Вървят по поляната до акациевата горичка. Той е гол до кръста, стиска в дланта си бялата риза и се усмихва. Момичето е разтворило ръце, маха с тях като с криле, подскача щастливо покрай него и се смее на висок глас. В изражението му има нещо загадъчно, което се опитвам да разгадая. Най-после мистерията ми се изяснява.

Преди час видях към полето да отива девойка, сега от там се връща жена!

Двойката пресича околовръстния път и се изгубва между блоковете. Аз отивам в кухнята, заставам до прозореца и се наслаждавам на двете гугутки. Тя лежи в гнездото върху две бели яйца, а той продължава да пее.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права