На дъното

 

Талигата с два коня и седнал на капрата пътник се изкачи на високото и свърна от шосето. Хрущенето на валирания камък под металните шини на колелата се замени с мекото потропване на конските копита по влажната земя. Черния път минаваше покрай тухлена постройка, в чиито прозорци мъждукаше светлина, а отвътре долиташе глъч. „Туй ще да е кръчмата, за която ми разправяше комшията: „До шосето - близо, а под нея е селото” – припомни си пътникът. Погледна зад себе си и каза:

– Айде, Кольо! Потрай още малко, стигнахме...

Талигата се заспуска към мержелеещото се в дола село. Тънък ветрец прошумоля в царевичната нива отдясно с  избледнелите от сухота листа. Макар да беше притъмняло тук-там по стъблата  можеха да се различат жълтите върхове на узрели мамули. Откъм кръчмата  вятърът довя свирня на гъдулка, подир нея някой запя с дрезгав глас. Пред талигата  окъснял човек водеше за оглавника  юница. От  време на време добичето се навеждаше и посягаше да откскубне от наболата след онзидешния дъжд трева.  Синджира в ръката на дребничкият стопанин дрънваше, той спираше да изчака стоката си и гальовно я гълчеше: „Пущина гладна, не наяла се!” Пътникът опъна поводите и спря.

– Туй ли е селото Царев дол, друже?

– Туй е! Нашето село по кръчмата ще го познаеш. Турена е настрани и на най-лично място, да се вижда отвсякъде. Като църква. То затъ, някои за такава я имат. На свечеряване срещам един нашенец и го питам накъде така по мръкнало. На черквата отивам, вика, Миале, да се конкам. И ми се  хили насреща безбожника – негодува Миал и се кръсти. – А тебе чий вятър те довя насам? Не си тъдявашен, май. По талигата си личи – такива талиги ний тука нямаме!

– А-а, тукашен съм вѐке. През две села и третото е нашто, Бреница. Ама инак си прав – от преселците съм! Изселиха ни от румънската Добруджа преди осем години. А съм дошъл тука по принуда. Имало при вас един дядо Киро. Момчето ми се потроши, та го търся да помогне. Да ма упътиш как да намеря тоз човек.

– Дядо Киро ли? Лесна работа! Ако търсеше някой друг щях да те пратя в кръчмата, но дядо Киро в кръчмата не стъпва. Одеве го видях да се връща с бабичката си от гроздобер. Лесно ще го намериш. Карай по този път, все надолу – сочи с ръка Миал. – Няма да отбиваш! Прекосяваш селото, стигаш накрая и си пред дядо Киро. Последната къща от лявата страна е негова. Вратника му е нов, скован от обелени липови пръти. Ще помогне той – как иначе… Карай, не се бави!

– Сполай ти, Миале! – благодари пътникът и се обърна към сина си. – Дръж се Кольо, потърпи още малко, татювото…

От каруцата се чу тихо охкане. Камшика изплющя над ушите на конете. Миал  пристъпи към каруцата и се надигна на пръсти - на дъното, постлано с дебел слой сено лежеше млад човек завит с черга. Талигата потегли и скоро черния ѝ силует се изгуби в мрачината.

– Ей, преселецо! Не каза как ти е името!

– Ако имаш път към Бреница търси Бъчваря, тъй ме знаят  – долетя от тъмното.

Без да спира конете Бъчваря се наведе и измъкна от сеното между краката си ветроупорен фенер. Подпря го на коляното си, запали фитила и след като спусна стъклото го закачи на предната климия. „Нека се знае, че никому не мислим злото и не скитосваме посред нощѝте за хайдутлук.” – каза Бъчваря повече на себе си, отколкото на притихналия зад него Кольо. Покрай плетовете и из  дворовете на къщите, които се редяха от двете страни на дола, още шаваха хора. Мъже подвикваха по добитъка, жени прибираха улисаните в игри из пепелаците босоноги деца. Кучешки лай посрещаше и изпращаше пътниците по целия път. „Че е дол – дол е, ама чак пък царев… - чудеше се Бъчваря. – Който е измислил името на селото е нямал очи за сиромашилъка”.

Вратникът от липови пръти изведнъж се бялна пред тях. Зад него -  обширен двор и продълговата къща със сундурма. Под пристроен до къщата сайвант имаше волска кола с натоварена каца. На светлината на газена лампа висок мъж с дънест калпак гребеше от кацата грозде с метална кофа. Като се изправи той видя, че пред дома му спира непознат впряг.

– Тпру-у-у-у! Добър ви вечер, стопани! – поздрави високо Бъчваря.

Мъжът отвърна на поздрава, подаде кофата на жена си и излезе на пътя. Отблизо не изглеждаше толкова едър. Макар косата под калпака да сивееше и едрите бръчки по бузите да издаваха възрастта, външността му излъчваше сила и увереност. „Не приляга да нарека тоз човек дядо!” – помисли си Бъчваря.

– Ти трябва да си бай Киро. Казаха ми, че живееш тука. Аз съм Герги от Бреница. Довел съм да видиш сина, Кольо.

– Какво му има?

– Падна в един кладенец и си повреди крака. Счупен ли е , изкълчен ли – не знам…

– Не думай! В кладенец!? Кога стана това? Ама чакай, чакай! – вдигна възпиращо ръка Киро. – После ще ми разказваш. Сега вкарай талигата в двора, да не седим на пътя… Тъй. Разпрегни конете и ги вържи ей на него дирек… Добре! Жена, остави тази кофа и ми донеси такъмите.

Киро откачи фенера от климията, вдигна го над лежащия и дръпна чергата. Кожата по лицето на Кольо беше охлузена на няколко места, едното око беше подпухнало,  устните напукани и морави. Левия крак така се беше подул, че изпълваше крачола. Киро остави фенера, пъхна ръце под ризата, опипа ребрата, прокара ги от раменете до лактите и дланите на момчето. „Тук боли ли, а тук?”. „Я да видим - можеш ли да се завъртиш? Полека!”. „Свий ръката, повдигни я нагоре… Хубаво, нищо и няма. Малко си я одрал, ще ѝ мине”. „Обърни се на другата страна, браво!” Кольо отговаряше с „Да!”, „Не.” и „Ох!”. Очите му се пълнеха с влага и  клепките му едва удържаха сълзите.

– Ела тук, Герге! – Киро дръпна Бъчваря настрани. – Тъй като гледам левия крак е счупен над ходилото и изкълчен в глезена. На едната ръка има пукната кост под лакътя. На другата ръка е разместено рамото. По ребрата сякаш няма нищо, понатъртил се е там, посинял, тях ще прегледам пак.  Не бива да го местим, да не направим по-голяма поразия. Нека си остане в каруцата. Хвани да свалим тази каната, махни и дъната. Жена, донеси да запалим и нашия фенер.

Киро разчисти сеното от дюшемето на талигата и на оголеното дъно постави   принадлежностите си - тумбест дървен съд, ножици, сухи липови кори, бинтове от навит на руло американ. От зелено стъклено шише отля в гаванката гъста, жълта течност. В нея изсипа червеникава купчинка от стрита на прах керемида. Разбърка, получи се смес, прилична на желе.  Взе ножиците и разряза крачола. Кировица загърна момчето над кръста със сив ямурлук така, че открити останаха само главата и краката. Киро гребна в съдинката и намаза дланите си.

Започна от счупения крак. С плавни движения върховете на пръстите му се плъзгаха нагоре и надолу от бедрото до стъпалото, бавиха се около коляното и под него. На места притискаше по-силно, другаде по-слабо, Кольо стенеше и  въртеше глава от болка. Киро дълго масажира глезена, по челото му избиха капчици пот. Посегна да избърше потта, остана така известно време да си отдъхнат и двамата.

– Стискай зъби, Коле! Сега ще те заболи малко повече.

Киро задържа ходилото с една ръка, с другата стисна крака под прасеца. Какво точно направи Бъчваря не разбра, само чу как сина му изпищя, после задиша на пресекулки и накрая въздъхна облекчено. Киро пристегна крака с широка ивица американ, върху плата нареди парчета от липова кора и отгоре пак бинтова. Провери десния крак, но не намери нищо и каза, че бил добре. Придърпа ямурлука върху краката на Кольо, накара го да седне и му съблече ризата. Зае се с ръцете, намести изкълченото рамо и направи обезвижваща превръзка от плат. Да свърши всичко това му отне няколко часа, наближи полунощ.

– Петрано, помогни на момчето и влезте вкъщи. А ти – обърна се той към Бъчваря –  ела да ми разкажеш кой си, що си, откъде идеш и какъв е този кладенец, дето ти докара тази беля.

Мъжете седнаха на сундурмата

– Да ти кажа – почна Бъчваря – ама първо нека да се разплатим. Приготвил съм се, нека ти се отблагодаря.

– Герге, аз пари не вземам! Зарекъл съм се – щом мога да помогна – помагам! И повече  край – отплата не ща!

– Знам, стореното от тебе цена няма… Ама пък не може тъй – хептен без нищо!

Киро, сякаш не го е чул, стана и отиде при кацата с гроздето. Под каруцата тъмнееше разлато петно от изтекъл гроздов сок. Той пъхна кофата отдолу и червените капки често-често  забарабаниха по дъното ѝ.

– Всяка година я стягам тази каца и всяка година тече. Одъртя и тя – взеха да не ѝ държат обръчите, като на мене…

– На тръгване – продължи Бъчваря неговата си -  мойта жена ми даде една златица. Не е голяма, в пазвата си я кри като се изселвахме, да не я вземат румъните. Дай я, кай, на човека, и му заръчай да оправи момчето ни, да не остане сакато. Как ще се върна без да съм ти я дал? Какво ще ѝ кажа!

– Момчето ви е ерген. Утре-други ден ще се зажени. Да дари златицата на снахата, тъй ѝ речи! И повече – край! Тъй да знаеш! Кажи ми сега за тебе и за кладенеца.

– За мене – какво? От край време скитосваме, ама не по своя  - все по чужда воля. Тръгнали нашите хора, още по турско, спрели чак отвъд Дунава. На гола поляна почнали къщи да правят и имот да събират. Минало време, подгонили ги на обратно – до Еникьой стигнали и в него село останали. И айде, пак отначало, от нищото. Еникьой е близо до Кюстенджа, сега румъните го кръстиха Михаил Когалничану. Там съм роден аз, там се родиха и децата ми. Първата ми жена се помина млада. Две деца ми роди тя... Ожених се втори път, за сегашната. Нейния българин го убиха на фронта като румънски войник. Събрахме нейните две и моите деца, природиха ни се още три. Кольо е най-малкия. И нещеш ли, през четирийста година ни изселиха от Еникьой. Пратиха ме в Бреница, дадоха ми една съборетина и четирийсет декара земя. Как се побира челяд като мойта в такава къща и как се храни от такава нива – само аз си знам!

Но най ми тежи, че в Бреница няма вода. За вода ходим в Белица, на шест-седем километра. С каци, бурета, гюмове, дамаджани… Уговаряме се да си помагаме, товарим се на каруците и отиваме. Има там в един дол няколко кладенеца, към десет-дванайсет метра дълбоки, но водата в тях е малко. Еле пък ако се случат по-сушави години вода има чак на дъното и да гребнеш и напълниш кофата с геранилото не може. Като ти дойде реда, щото там е вървилник - и други хора чакат, влизаш в кладенеца. Кладенците са иззидани с къмък, между камъните има арълъци и, ако си бос, може да пъхнеш пръсти и да се закрепиш. Инак има и набити надълбоко дебели парчетии дрян, за стъпала, на които да стъпиш.

Пращам го за вода днеска по икиндия моят Кольо. Той се обадил на Костадин. С Костадин те са акрани, другаруват откак се заергениха. Стигат те при кладенците с двете каруци. Костадин е малко по-едър, той остава горе да вади кофите с геранилото, а пък Кольо ще влиза в кладенеца. Като влезе Кольо Костадин пуща празната кофа, Кольо я напълва с канчето, Костадин я вади и сипва в бъчвата.  Хубаво, ама като рекъл да влиза и стига до към половината се подхлъзва и пада. Как е станало тъй, че да се подхлъзне - не знам. Тя, лошотията иде бърже и не пита… Пада той на дъното и докато пада извиква. Чува го Костадин, надвесва се над кладенеца и вижда, че Кольо лежи на дъното свит и не мърда. Главата му подпряна на камъните и водата амен-амен до устата му. То вода две педи, ама като е в несвяст човек и в толкоз може да се удави. Пак добре, че Костадин се сетил. Спуска кофата, влиза в кладенеца и връзва с въжето Кольо през кръста и рамената. Пред туй време Кольо малко се сафирясал, Костадин му рекъл да се държи за кофата и го изважда с геранилото. Откъде му е дошла толкова сила на тоз Костадин – не знам! Разтоварил каците от каруцата, качил Кольо и на кушия се връща в Бреница. Конете - целите в пяна. Докато стигне до нас се събра половин село и всички разпитват Костадин какво станало. Жените слушат и реват. Пък аз знам, че не трябва да се бавя, взех си калпака, хвърлих два куджака сено в талигата и ето ни при тебе…

– Хубаво си направил, че веднага си тръгнал. Колкото е по-скоро – толкова по-добре! След двайсетина дни пак елате, да видим кое как зараства.

Двамата мъже влязоха в къщата. От вратата Петрана им направи знак да да не говорят - Кольо се беше отпуснал на леглото и спеше.

– Няма да те пусна да си ходиш сега, Герге. Къде ще си вадиш очите в тъмницата! Ще тръгнеш утре на ранина. Лягай при сина си и повече – край! Хайде, жена, и ние да лягаме.

„И повече – край! Добър човек си ти, бай Киро” – усмихна се Герги Бъчваря като останаха сами и се настани до Кольо.

…………………………………

Една година по-късно по гроздобер талига с два коня, натоварена голяма каца и седнал на капрата пътник се изкачи на високото и свърна от шосето. Изтрополи покрай царевдолската кръчма и се заспуска към кротналите се в ниското къщи. В селото кацата  зад пътника бележеше неравностите на пътя с глух тътен, който отекваше между склоновете на дола, провираше се в дворовете и градините и караше хората да надничат от прозорците. Талигата спря пред къщата с вратник от обелени липови пръти. За една година те бяха  посивели и белотата им не личеше. От къщата излезе стопанина, зад него, на вратата, остана жена му, с пъхнати под престилката ръце. Киро прекоси двора и наближи.

– Бай Киро, приемаш ли гости? Нося ти армаган. Вземаш тази каца и сменяш старата! Пари не ща! И … И повече край! Тъй да знаеш!

Двамата се спогледаха, помълчаха и избухнаха в гръмогласен смях. Дремещото комшийско куче се разбуди и  излая мързеливо. Вкараха талигата в двора, разтовариха кацата и я поставиха под сайванта на мястото на старата.

– Как е момчето ти?

– Кольо ще ходи войник. Мина на последната комисия и каза, че и рентгена не можал да му намери кусур.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права