В този декемврийски ден Костадин Пенчев влезе в кметството, сподирян от студения вятър и побърза да затвори вратата зад себе си. Коженият му каскет закачи горния праг, изхлузи се по гърба и падна в краката му. Кметът изруга и почака докато погледът му се нагоди към оскъдната светлина. Полепналия сняг започна да се топи и се стича по дрехите му. Той се наведе да вземе каскета и в ноздрите го удари острия мирис на пропитото с катран дюшеме. В единственото му око проблеснаха оранжевите езичета от бумтящата тенекиена печка. Когато се изправи оределият му алаброс[1] се оказа на две педи от тавана. „Хм! Как се получава така, че щом вляза в тази канцеларията ставам по-голям! Докато ходя из селото съм Кунито, а като дойда тук ставам другаря Пенчев?”
Забеляза Кунито, че се
превъплъщава в Костадин Пенчев още на девети септември. След като посрещнаха
червеноармейците влязоха в изоставеното кметство.
Кунито веднага се насочи към отвореното
чекмедже. Намери там кметския печат и го вдигна високо всички да го видят. От печата
по ръката, към гърдите и челото му се разля топла вълна. Отвори уста да каже, че са взели властта, че с общи усилия ще съградят
един съвършено нов и справедлив свят, че вече няма връщане назад, но Атанас
Сестрински го прекъсна:
– Другарю Пенчев! - за пръв път Кунито чу някой да се обръща към
него така. Топлата вълна се спусна надолу,
краката му се подкосиха. – Да не
бързаме! – Атанас свали от рамо ловната си пушка и я сложи на коленете си. – Оставѝ
печата на мѝра! –в гласа му прозвучаха твърди нотки. – Ще го дадем на този,
когото изберем за кмет!
Кунито пусна печата в чекмеджето,
където си беше, и се отдръпна назад с примирено вдигнати ръце. Побледнялото му
лице постепенно възвърна естествения си цвят. Но тръпката от съприкосновението
с печата проникна във всичките му фибри, вля увереност, че след всичко, което
стори няма по-достоен от него. В онзи вълнуващ девети септември Кунито си обеща, че като го
изберат за кмет ще запази старата
примария[2] такава,
каквато я завари. Така и стана.
Сега, три месеца
по-късно навън прашулей сняг, Костадин Пенчев седи на кметския стол с изпружени
под масата крака, взира се със здравото си око в кметския печат и му се любува.
„Днешния ден – мисли си – е подходящ да разлистя новия брой на „Златорог”, който
от три дена стои непипнат”. Но вместо списанието отвори кожена кесия. Мушна в
нея два пръста, извади щипка нарязан
тютюн и го постави в устата си. Лявата му
буза се изду, като да беше лапнал зелена джанка. Той раздвижи челюсти, след минута-две
усети леко соления вкус на сместа, която изглади бръчките на вкиселената му
физиономия. Никотиновият сок напълни устата му, езикът му се плъзна блажено
по небцето, погледът му омекна. Кунито се огледа, сякаш да се убеди, че е сам,
извърна се и изцвъка между два отдалечени
един от друг горни зъби тънка струя. Върху почернелия под се образува сиво-кафяво
петно. Без да става Кунито го размаза с подметката на новия си чепик.
Намести се по-удобно и
се загледа през прозореца. Изписаното задоволство по лицето му изведнъж премина
в досада – през неразринатия сняг към кметството си проправяше път човек с
нахлупен калпак и вдигната яка. „Кой ли ще е този, зачуления, и какво ще иска? Омръзна
ми от просители! Всички чакат на мен да им оправям бакиите… Лицето му не се
вижда, но по вървежа ми прилича на Вълчо Пенев”.
Минавайки покрай
прозореца оня му махна – той беше, Вълчо. Вълчо е страстен картоиграч и винаги
носи със себе си тесте карти. Кунито прибра печата в чекмеджето и се приготви
да го посрещне. И без това в тази виелица няма какво друго да се прави, защо да
не поиграят сантасе? Наостри слух и чу как Вълчо отупва с метлата снега от кожуха
си. После утихна и между тънката свирня на вятъра в жиците на телеграфа отвън Кунито
долови притеснено сумтене. Надигна се от стола, стигна до печката и изплю сдъвкания
тютюн в сандъка с дърва. Направи още няколко крачки и рязко дръпна вратата. Лицата
им, неговото и на Вълчо, се озоваха на педя едно от друго. Кунито стреснато се дръпна.
Вълчо и той отстъпи и заби поглед в
земята.
– А влез де! Цял ден ли
ще стърчиш тука!
– Другарю Пенчев! Ти ли
си …– мънка Вълчо, сякаш преди малко не махаше
на него. – Няма да влизам аз… Казано ми е да ти съобщя, след час да се явиш в кръчмата
на Тодораки Енев.
– Чи кой ма вика?
– Комитета, кой!? Има и
един големец, от Исперих. Стъпил си нещо накриво, галиба…– Вълчо се извъртя и най-неочаквано
си тръгна.
– Вълчо, спри! Къде
хукна, такъв? На тебе приказвам!
Вълчо продължи да върви,
даже не се обърна. Снегът на минутата засипа гърба му и той се изгуби в
белотата му.
– Хич не ме чакайте, ей.
Няма да дойда! Тъй им кажи… на комитета. Много бърже забравихте вий … Пък на
доносника, дето в околията се оплакал чак - верицата му неблагодарна! Тъй му предай!
Костадин Пенчев трясна
вратата и се върна на кметския стол. „Акъл ши ми дават те на мене! Аз, дето на
времето хора ги направих, пътя им показах… Тъй значи, хвърлили са ми мерника! Пфу!
Май ши трябва да се посъветвам с Кайчето”…
С Кайчето, както всички
наричаха Николай Дончев заради дребния му ръст, Кунито се сближи покрай радиото.
Излезе, че в селото има едно радио.
Донесъл си го Кайчето от Румъния през 1940 година, като ги изселиха. Ама в селото
ток няма, затуй си седи телефункенът[3] в
един ъгъл, покрит със стара черга. Та се наложи с Кайчето да ходят това лято за
батерии чак в Русе. Донесоха два големи цилиндъра с насмолени краища и стърчащи
червени жици. Закачи ги Кайчето на радиото, лампите му вътре светнаха, апарата
оживя. Между силното пращене различиха румънска
реч, после Кайчето завъртя копчето за станциите и намери София. От тогава
слушат предаванията почти всяка вечер.
А новини по радиото много!
Колкото пò наближава есента толкова по-напечено става. Научиха, че Червената
армия погнала хитлеристите и наближава българската граница. В селото имаше двайсетина
немски войници, които размерваха трасето за железопътната линия от Самуил за Тутракан. Една сутрин, в началото на септември,
те си вдигнаха партакешите и отпрашиха с
два опела към Исперих. Повече никой не ги мерна. След няколко дни, на пети
септември, се разбра, че Съветския съюз обявил война на България. „Видя ли сега
откъде духа вятърът, Кайче? – попита тогава Кунито. – Нещо трябва да се направи!”
Нещо трябва да се
направи, ама какво? Седят двамата и умуват. Нищо не измислиха. Бяха първи
приятели и си помагаха един други. Есенно време работа колкото щеш, а те нищо
не похващат. Марийка, булката на Кайчето, взе да ги гледа накриво. Прекараха още няколко дена в безделие. На осми
съобщиха, че руснаците минали границата и настъпват към Разград и Шумен. Нашите
управници пък обявили война на Германия. „Втасахме я сега! – рече Кайчето. – Ако
ни мобилизират с кого по-напред ще се бием?…” И както си приказват тъй са заспали. Събудиха
се чак на другия ден от някаква тупурдия. Навън ставаше нещо:
– Кайче! Ей, Кайче-е! Тука ли сте, ва!
Излязоха да видят кой е
този ранобудник, изпреварил изгрева. В сутрешната дрезгавина различиха Стоян
Захариев да седи в каруцата си. Щом се показаха на двора той се провикна:
– Кайче! Изкарвайте
добитъка и го крийте в гората! Болшевиките
идат!
Селото се беше
разбудило. От всички страни долитаха крясъци, тракаха каруци, чуваха се хлопки
и звънци.
– Ти откъде знаеш, че
идат? – пита невярващ Кунито.
– Знам, щото ги видях! Тръгнах
от нас по тъмно да бера царевица. Като наближих нивата от високото ги видях,
спрели до Канипейския път в един дол – камиони,
коли, оръдия, талиги… Огньове светят между палатките… Какви други ще са, ако не
руснаци? Кайче, спасявай си биволиците!
– И защо ще посягат на
добитъка? – пита пак Кунито
– Знам ли? Войска откъдето
мине… Аз съм патил! Като бяхме в Румъния военните ми конфискуваха един чифт
коне… Затуй минавам из цяло село – да знаят хората! Има една приказка: „Вържи
попа, че да е мирно селото!” – Дий! – шибна запотените си коне Стоян.
Кайчето изкара двете
биволици от дама и ги натири на долната улица. Там се беше проточила върволица
от разтревожени хора и животни. Като стигнаха до гората махленските стада овце
се отделиха. Чобаните ги поведоха да ги крият из пещерите покрай река Царасар. Но всичко туй хич
не интересуваше Кунито и вече ставаше далеч от него.
– Да вържа попа
ли? – озърна се той и видя, че е останал сам насред двора на Кайчето. – Ще
трябва да го намеря аз, попа…
И внезапно в
главата му всичко се проясни – вече знаеше какво трябва да направи и с кого!
Побърза да излезе
на улицата. Даже не забеляза, че оставя да зее вратичката, която друг път много
старателно затваряше. С всяка направена крачка увереността му нарастваше. Отби
се у тях – сигурен беше, че майка му няма
да се противи – ще ѝ заръча да опече питка! „Ще я опече тя, ама езикът ѝ да не
беше толкова остър…” Забиваше всяка дума в сърцето му, както сух трън се забива
в гола пета.
Позастарялата
баба Тодорѝца взе нощовата и отиде за брашно. „Питка баш днес!? Вярно, че е събота, но нито
е Коледа, нито е Велик ден… За какво му е тази питка? – чудеше се баба Тодорѝца.”
Насипа брашно в ситото и го преся. Като се връщаше едва не се сблъскаха на
вратата.
– Къде пак хукна,
бе хаймана? Няма ли да мирясаш? Оф-оф-оф! Свърши ма ти мене, изсуши ма! Остави
ги тез чуждите работи, холан! Забрави я тази Величка… Намери си някоя жена според
твойта черга и си седни на задника. Докога мислиш ши съм жива, да ти меся питки?
– Мамо!...
– Мамулите –
необрани, люцерната – неокосена, картофите неизвадени… Как я мислиш? Комшиите
си закараха добитъка в гората, нашия на казаците ли ши го харизваш!
– Мамо… Стига! Ти
опечи питката пък... Цяла я искам! И напълни дървената солничка с шарена сол.
Чу ли? Аз излизам!
– Ади, майни са,
почерни ма ти мене, жив да та оплаквам! Не
стига дето окото ти извадиха, ами… Главата ти ши земат някой ден, да знайш …
Докато се
отдалечаваше и думите на майка му заглъхваха Кунито прехвърляше в ума си онези, на които да
се обади. В селото бяха останали само възрастни мъже, по-младите бяха мобилизирани.
Първи беше енорийския свещеник Йосиф Гордеев. Хубаво, че се сети за него – да
имаш под ръка руснак и да не го използваш в такъв ден щеше да е глупаво. Намери
го с попадията и двете им дъщери да шетат из църквата, подготвяха се за неделната
служба. От другите, дето беше набелязал намери
само Вълчо Пенев, Стоян Проданов и
Андрей Златев. Не се наложи да ги убеждава дълго. Четиримата тръгнаха из селото
да търсят други съмишленици.
По пътя срещнаха Георги
Караманчето да се връща от гората. Оставил добитъка си да го пази комшията и
дошъл да пита кмета Динков какво ще правят, когато в селото влязат руснаците. Като
чул за тях Динков си грабнал шапката, хвърлил му ключовете на кметството и офейкал
с кобилата на разсилния Начо към Свещари.
Докато вървяха и Караманчето
разправяше за Динков към тях се прилепиха бая хора. Стигнаха до казана на Иван Казанджиев.
Там Цоньо Станев товареше дамаджани с току-що сварена ракия. Кунито дръпна Иван
настрана и му изложи плана си. Иван предложи да се съберат пред кметството и да
извикат кръчмарина Тодораки Енев като по-отракан.
Групата се проточи от
казана, мина покрай Помпата с щъркеловото гнездо и продължи по главната улица.
Кунито прескочи у тях и взе още горещата питка, покрита от майка му с тъкана
кърпа. Даде я на попадията. Тя и двете ѝ дъщери, както се бяха уточнили с
отчето, облечени с пъстри добруджански носии, тръгнаха най-отпред. Зад тях
застанаха Кунито и поп Йосиф. Пъстроликата процесия от мъже, жени и деца се понесе към кметството, като по пътя
увличаше подире си още хора. По едно време от другата страна на попа се
присламчи Георги Караманчето. На Кунито му стана неприятно, но не каза нищо.
Стигнаха точно навреме.
Слънцето вече се беше вдигнало над къщите и капчиците роса пъстрееха по поляната
пред кметството. По улицата, която извеждаше на Канипейския път, се видя да
наближава в тръс конен отряд. Той мина покрай насъбралото се множество, огледа го внимателно
и продължи да язди по пътя си. Подир тях профуча многоколесна машина с монтирана
отгоре картечница и надничащ от люка ѝ
войник, но и тя не спря. Десетина минути след това в дъното на улицата се показа офицер. Той водеше въоръжени с пушки
и автомати бойци в зелени униформи и петолъчки на кепетата. Движеха се под
строй, пеш. Зад тях камиони влачеха оръдия с дълги цеви. Колоната завършваше с натоварени
и покрити с брезент талиги и димящи походни кухни.
Когато червеноармейците
стъпиха на поляната пред кметството се чу команда и дългата колона спря. От посрещачите се отделиха младата попадия и
двете ѝ дъщери. Зад тях вървяха отец Йосиф, Кунито и Георги Караманчето. Попадията
се спря пред офицера, той козирува, отчупи къшей от питката, посоли го и посочи
строените негови подчинени – нека и те
да опитат! Отчето топна китка босилек в бакърчето със светена вода, взе да ръси
и благославя българи и червеноармейци на руски. Кунито се здрависа с офицера, после тръгна между войниците. Като го видя как
ги прегръща и потупва по гърбовете Караманчето доби още кураж. Посрещачите и войската набързо се омесиха.
За разочарование на хлапетиите,
наобиколили с изгарящи от любопитство очи оръдията, всичко свърши много бързо. Прозвучаха команди.
Пешаците се строиха, всички заеха местата си. Колоната потегли. Челото ѝ стигна
до линията извън селото, където до скоро минаваше границата с Румъния. Там се
раздели на две – единият лъч пое към Вазово, другият – към Иван Шишманово. Когато
опашката на колоната вече не се виждаше откъм Канипейската гора се дочу усилващо се бръмчене,
преминаващо в грохот.
– Са-мо-лет! Са-мо-лет!
Са-мо-лет! – крещяха в хор и с подскоци децата. Ято от пет-шест самолета мина
източно от селото, направи широк завой към Конево и се върна обратно. Посрещачите
се разотидоха на групички, разговаряйки оживено помежду си.
На поляната останаха
организаторите. Георги Караманчето дрънна със захвърлените от офейкалия кмет ключове.
Кунито ги поведе. Отключиха и завзеха сградата с голи ръце, никой не им попречи.
Само Атанас Сестрински крачеше отзад, нарамил ловната си пушка, но не се
наложи да я използва. Пръв в кметството влезе
Кунито, намери печата в чекмеджето и като отвори уста да възвести с
няколко думи победата Атанас Сестрински го скастри:
– Другарю Пенчев!... Да
не бързаме! Оставѝ печата на мѝра!…
На другия ден, десети
септември, се събраха в кръчмата на Тодораки Енев. Сума ти време се мотаха, не
знаеха какво да предприемат. Кунито слушаше празното им бръщолевене без да се
меси. Обиден беше на Атанас.
– Куне, кажи и ти нещо?
– потърси помощ от немай къде Злати
Парашкевов, който се беше нагърбил да води заседанието.
Това чакаше Кунито –
да разберат, че не струват пукнат грош. Не напразно беше чел той това-онова тайно от властите, не напразно беше слушал у
Кайчето емисиите на радиостанция
„Христо Ботев“, излъчвани от СССР, с риск да го арестуват.
Кой друг в селото получава у дома
си два вестника и едно списание? Вярно, за „Златорог се абонира, за да се хареса
на учителката Величка, но…
Нямаше нужда повече да
го канят. Стана прав и почна да се разпорежда:
– Тодораки, дай на Ради
халваджийския си тефтер и молив. – Кунито се огледа. – Ради Радев го назначавам
за протоколчик!
Всички се умълчаха и се
загледаха в Тодораки. Тефтера, в който Тодораки вписваше вересиите, беше на
тезгяха, до него, но той не се пресегна да го даде, ами го посочи с пръст. Ради
го взе, върна се на мястото си и се приготви да пише.
„Не беше лесно, - разправяше
после Кунито - но свършихме добра
работа. Най-важното, че учредихме Общоселския комитет на Отечествения фронт,
избрахме си председател…”
И накрая стана така,
както беше предвидил – комитетът го издигна за кмет. За два дни и една нощ Кунито
се превърна в другаря Пенчев.
„И сега същия този
комитет, който аз създадох, ме вика да ме съди!? Пфу!” - възмущава се другаря Пенчев
и крачи нервно из канцеларията. Поглежда през прозореца, навън снегът
продължава да трупа. „Догаждам са аз, че Караманчето ги'й подкукуросал! Щото
нахоках жена му Съба. Дошла, преди десетина дни беше, да ѝ дам купони[4]. Аз на мъжа ѝ вече бях
дал, каквото им се полага, ама се правя на улав. Отдавна чакам да им натрия
носа на тия двамата, на много важни ми се правят… Бия аз печата и си викам „Само да
вземе купоните, ще я направя на мад и маскара.” А тя като отвори една уста: „Сега - вика -другарю
Пенчев! - и ми се хили. – Сега, като взе
властта, ще ни направиш ли богати като
Стоян Кръстев, с по триста декара ниви? Или и него ще направиш сиромах…” Аз
рекох да прибера купоните, но тя ги издърпа от ръцете ми. „Пусни купоните! –
ревнах. – Ще ме учиш ти мене какво да правя? Ай сиктир! Пръждосвай се от тука!”.
Соча ѝ вратата, тя пъха купоните в пазвата си и не млъква, проклетията: „По полека,
кай, не са напъвай, да не ти изскочи и другото око!”
Кунито застана до
прозореца и взря навън. Едвам различи пет-шест човека да се препъват в дълбокия
сняг сред виелицата: „Няма да ме оставят, ей! Идат!” Прехвърли печата от едната
в другата си ръка и го пусна в джоба при кесията с тютюна за дъвчене. „Бързат! Вълчо
им е казал, че няма да се покажа в кръчмата и сега идат. Нямат търпение да ме
махнат! С тях има и чужд човек. Как ли е дошъл от Исперих в тази фъртуна? Кайче,
трябваш ми, ама вече не можеш ми помогна…”
„Троп-троп-троп…” – изтърсват
снега от краката си групата мъже на сундурмата. След малко те нахлуха през
вратата и стаята из един път се напълни. С влизането им в канцеларията стана
студено и Кунито потръпна от хлад.
– Добър ден, другарю
Пенчев! – поздрави на висок глас Иван Казанджиев. Останалите само кимнаха. Караманчето
и това не направи, побърза да седне и се сви на стола си в ъгъла. – Водим ти гостенин от околията, имал нещо да
те пита…
Устата на Кунито залепна,
езикът му се вдърви. Той облиза пресъхналите си устни, отиде до печката и пусна
в кюмбето няколко цепеници. Чак тогава се окопити и отвърна:
– Дали ще е добър, бат
Иване? Като гледам как се е нанадил целия комитет… Скъп гостенин сте ми довели,
виждам, и на крака ми идете, сякаш съм кръстник! Ама не виждам ни кравай, ни варена
кокошка… Затуй не вярвам, че сте дошли с добро!
Чуждият човек беше исперихченина
Стоян Божков. Двамата се познаваха, срещали се бяха в околийския комитет. Костадин
Пенчев се отнасяше към него с почтителност, като към по-горен началник, но сега не го приветства
с обичайното „Добре дошъл” и не му подаде ръка. Върна се на стола си и седна.
Продълговатият белег от основата на носа през цялата дясна буза, почти до
ухото, се открои. Зачервените клепки на изтеклото
му око леко помръдваха. Здравото, широко
отворено, обходи една по една наведените глави на насядалите пред него и се
затвори. „Между нас тече бурна река. Всички
те са минали на отсрещния бряг, при Божков. Аз съм тук, съвсем сам, а реката си
тече ли, тече...”
Иван Казанджиев се
надигна:
– Аз предлагам да не
губим повече време. Другарю Божков, имате
думата.
Божков се огледа, сякаш
да се убеди, че наобиколилите го не са го
изоставили:
– Пенчев, при нас
пристигна сигнал, че не се отнасяш с необходимото уважение към хората. Почнал си
да се големееш, да не ги изслушваш и да ги хокаш…
– Кого съм нахокал, на
Караманчето жена му ли?
– Не прекъсвай човека!
Не съм ти дал думата! – намеси се Казанджиев.
– И друго - злоупотребяваш с купоните! В
сигнала се твърди, че има случаи, когато на определени семейства си давал
повече купони, отколкото е позволено, а други си ощетил...
„Тъй-тъй! Ясно мий кой
го твърди. Уж аз щях да ѝ дам да разбере, пък тя ,Съба, тъй ма издокара … Знаех
си, че ши ма заръфат за тез купони! И ето, че не закъсняха!” – мислеше си
Костадин Пенчев, докато обвиненията на Божков следваха едно след друго.
… – Ние сме
ръководители от нов тип! Не сме забравили заслугите ти, ти трябва да си за
пример в това село. А какъв е твоят морал? Ще ни разкажеш, сега, за отношенията
си с учителката Величка Ненова...
Величка Ненова се
появи миналата есен. Назначили я да преподава история в прогимназията на училището. Беше двайсетина
годишна, открояваше се между местните девойки с облеклото, събраната на кок
руса коса и свободното си държание, с което веднага си спечели колкото
почитатели и последователи сред младите, толкова и порицатели сред
по-възрастните. Ухажори не ѝ липсваха, но тя се държеше дистанцирано и бързо охлаждаше
ентусиазма им. На една вечеринка Костадин
Пенчев изигра с нея два танца, след втория вечеринката се разтури. Развеселените
младежи си тръгнаха, подхвърляха безобидни шеги покрай майките, придружаващи
порасналите си дъщери. Величка изчака всички и заключи салона на училището, което се ползваше и за читалище. Получи се съвсем
непринудено, останаха последни и Костадин я придружи до квартирата ѝ. Тя носеше
под мишница малка книжка. Той поиска да я разгледа. Величка не му я даде, но като стигнаха до тях го
помоли да почака и му донесе друга. Още същата вечер, като се прибра, Костадин почна
да я чете. Книгата не му хареса, но хареса аромата, който му напомняше за момичето,
чийто нежен профил занимаваше съзнанието му. Върна книгата след няколко дни.
Остана доволен, че не му се наложи да коментира съдържанието. Костадин попита учителката
дали има други книги. Тя го измери изпитателно с красивите си очи и го покани в
стаята си. Свали от малка етажерка над леглото си един брой на „Златорог” и му го
даде. Костадин го прочете и стана обожател - на списанието, заради учителката
или на учителката, заради списанието не можеше да определи. Младежи, които в среднощна
доба обикаляха с надежда квартирата на хубавата даскалица все по-често я виждаха
да посреща и да изпраща Костадин.
Веднъж, прибирайки се в
дома си, му се стори, че някой го следи. Костадин спря, обърна се рязко, но в тъмницата
не видя нищо. Втори път забеляза тъмни силуети да се прокрадват в сенките зад
него. Измъкна от плета дебел прът, решен
да се разправи с преследвачите си. Те хукнаха надолу по улицата, прескочиха
оградата училището и се изгубиха.
– …Кажи, защо си с едно
око? И защо Величка напусна училището!
Двамата се готвеха да
кандидатстват в учителския институт в Силистра. Костадин се остави да го
въвлече в нейните планове защото компанията ѝ му беше приятна и щеше да има основателна
причина да се навърта по-дълго време покрай нея. На моменти се кореше, че
помислите му не са съвсем чисти. Не беше убеден, че учителството му е призвание,
но не сподели тези си колебания нито
веднъж. Без да е съвсем наясно със същността им с женския си усет Величка усети
фалшивите нотки. Някак си и двамата станаха
по-резервирани и отношенията им охладняха. През май ходиха с Кайчето в Русе, купиха
батерии и Костадин взе да дели времето си между учебниците на Величка и радиото
на Кайчето.
Учебната година
приключи, договорът на Величка изтече и на следващия ден тя щеше да отпътува. Вечерта
Костадин отиде у тях да се сбогуват. Тръгна си от квартирата ѝ след полунощ. На
улицата го обгърна непрогледен мрак. Небето
беше покрито с плътни облаци, ръмеше ситен дъжд. Дрехата на раменете му се
намокри, стана му студено. Стигна до Помпата. През няколко къщи напред беше
тяхната и той вече си представяше как ще се пъхне в топлото легло.
Едва чут шум го
накараха да се извърне. „Туп!” - силен удар отстрани с нещо твърдо и чепато го олюля
и едва не го събори. Дойде изневиделица, разцепи дясната му буза, свали паче кожа
от челото, шурна кръв и съвсем го заслепи. Веднага след това жестока болка
прониза окото му, сякаш през него прокараха шиш. И двете му уши писнаха
пронизително. Някой го сграбчи откъм гърба, друг надяна нещо през главата му. Пристегнаха го през
кръста, обездвижиха ръцете му и го почнаха. Между юмруците и ритниците дочуваше
запъхтяното им сумтене. Проснаха го на земята и продължиха да го налагат. „Двама
ли са или трима…” – запита се Костадин преди да изгуби съзнание.
Рано сутринта Георги
Помпаджията излезе от дома си, за да пусне Помпата и зареди резервоара, от
който селото си пълнеше вода. Помпаджията не беше от страхливите, но това,
което видя до коритата на резервоара качи пулса му в гърлото. Подгизнал от дъжда
някакъв човек пълзеше по земята като охлюв. В калта зад него лъскава следа чертаеше
пътя, по който се е влачил. Виждаха се два крака и една обувка, главата и ръцете
бяха напъхани в окървавен конопен чувал, омотан с въже до кръста му.
В същото време, вече
бившата учителката по история, Величка
Ненова пътуваше с хазяина си към Самуил, за да се прибере с влака при
родителите си в Севлиево, без да знае за сполетялото Костадин нещастие.
– Не разбра ли кои са?
Защо не се оплака?
– Подадох жалба, но на
кого му пука за моето око… На властите тогава огън им гореше под краката. Пък и
аз не бях от любимците им, както добре знаеш… Но да оставим това, минало – заминало…
Кажи Божков, какво искаш от мен?
– Да предадеш печата
на Андрей Златев!
– Ще го дам! Щом не е
на Караманчето – ще го дам! Ще приготвя и книжата, касата… всичко. Да доди
Андрей утре, прати и двама свидетели, да подпишат протокола.
Преди три месеца, за два
дни и една нощ, Кунито се превърна в другаря Пенчев. След три месеца кметуване,
пак за два дни и една нощ, другаря Пенчев отново стана Кунито.
[1] Ниско подстригана и вчесана назад коса.
[2] Примария – рум., кметство.
[3] Телефункен - германска компания за производство на приемо-предавателна и комуникационна апаратура.
[4] През 1944 г. в България действа купонна система за стоки от първа необходимост на базата на т. нар. клирингови спогодби между Третия райх и българското правителство.
Няма коментари:
Публикуване на коментар