Щом стигнете до Бялата канара ще забележите, че коларския път видимо се снишава, а равната повърхност на ленивата Царасар се накъдря. Пътят ви е довел до воденицата на Ради Караиванов. Тук от реката се отделя ръкав, отклонената в него вода се влива в дъсчен улей, спуска се връз воденичното колело, върти го и пада в низкото, където е образувала дълбок вир. От него реката пак поема кротко на север, следвайки извивките на долината.
Навремето, като реши да прави воденица Ради избра точно това място след много обикаляне. Не беше първия, който го хареса. Навред се въргаляше дялан камък, обрасъл с мъх. Старите хора разправяха, че били от цокъла на манастир, който татарските орди съборили на път за Търново. През турско пък тук дошли калугери, искали с останките на манастира да построят църква, но беят не им разрешил. Някои от монасите си харесали пещерите наоколо и станали отшелници. „Като не е позволено за християни нека е обител за риби” – казал един от тях и забентил с тези камъни реката, че да се въди повече риба.
Двайсет вече години изминаха, откак Ради вдигна тук воденицата. За това време какво ли не мина през главата му. Построи я с баща си и като я довършиха баща му се спомина. Почака Ради да мине траурната година и се ожени. Но не свари да се нарадва ни на жена, ни на воденица - пратиха го на фронта. За девет месеца две войни изкара като български пехотинец. Подметките на войнишките му чепици изгниха в калищата около Одрин. Крепостта атакуваха през март, превзеха я, погина много народ. Ради се отърва жив и здрав. Като се върна в Райнино Троша го посрещна на ръце с тримесечния Митко. След туй прокараха границата и селото му остана в Румъния. Райнинци станаха поданици на Карол I[1]. Като се почна Европейската война пък румъните го мобилизираха. Събраха го с други българи от Квадрилатера[2], пратиха ги чак към Трансилвания, сигурно от страх да не избягат при своите. През туй време българската войска с кръв си върна и двете Добруджи, пък управниците в София ги харизаха на Румъния с мастило…
– Чук-чук, чук-чук, чук-чук! - няколко отчетливи удара на Митковата тесла прогониха нахлулите в ума на Ради спомени.
Иде му отръки дърводелството на сина му, дума няма. Не застава бездеен. На един бъкел ще изработи, на друг пилчарник ще направи, на трети – сап за брадва ще измайстори. Накрая ще тури знак – по едно засукано „М” изографисва на всичко, което излезе от ръцете му. Молива не се задържа на ухото му – пресмята и чертае, захапал долната си устна. Така прави, щипе долната си устна, когато нещо му се върти в главата. И както седи така току из един път захвърли всичко. „Не става!” – вика. И се захваща с друго. От това полза никаква, ама нейсе...
Преди седмица набичи дъски. Оня ден ги реди, мери нещо, ряза, рендосва - скова един сандък с крака. Вчера го гледам наднича в него - нещо не му хареса, разковава го. Питам: „С какво пак си губиш времето?” „Разбрах – казва – къде е грешката! Ще обърна перките и ще стане! А на краката колелца ще сложа, да може лесно да се мести.”
Видял на хармана Жеглито да вее боба на вятъра и му щукнало да прави веялка. Хубаво, ама как се прави вятър? И на всичкото отгоре да духа в този сандък където той каже? Днеска пак с тази вятърничава измишльотина се белосва.
– Митко, оставяй теслата и да си ходим, докато не е мръкнало!
Синът му прибра инструментите и отиде при конете, пуснати да пасат покрай реката. Свали им букаите, сложи юлар на единия и го поведе. Другият кон послушно тръгна зад еша си. Синът му вече беше впрегнал, когато Ради донесе чувала с паспал[3] и го хвърли в каруцата. „То, от тази воденица файдата един паспал само остана, май …” – мина му пред ума. Събираше го за зимата – ще напръска с вода мекината[4], ще я поръси с паспал и цяла нощ конете ще има какво да хрупат.
– А дано утре имаме повече късмет! – пожела си Ради като тръгваха. – Жътвата приключи, хората прибраха зърното, може пък някой да се реши да мели…
След няколкото сушави години блатните треви, с които бяха обрасли бреговете на Царасар намаляха, папура оредя, само върбите, протегнали оголени корени към водата, още се държаха. Реката отъня, воденичното колело се върти едва-едва, брашното не става тъй ситно като преди, мливари – тук-таме...
– Ходи ли да обидиш Жеглито? – попита Ради.
– Ходих. По-добре е, ама още има да лежи…
– Там ли са го били? – посочи Ради към румънския пост, чиято сграда се белееше на високото, огряна от захождащото слънце.
– Там… Набедиха го, че повредил портрета на Карол II[5], сложен в примарията[6]. Жеглито него ден минал оттам да пита дали може да продаде на заставата дини, щото имал хубав бостан и му били в излишък. Кмета Марко го отрязъл, Жеглито си тръгнал ядосан. После Марко излязъл в коридора и видял, че в очите на краля били забити две топлийки. Откачил портрета, занесъл го на командира на заставата. После отишъл у Жеглито, подлъгал го да натовари дини и пъпеши и да ги занесе на граничарите. Почнали го още като пристигнал. Скъсали го от бой. После го хвърлили в каруцата, шибнали конете и те, нали знаят пътя, върнали се у тях. Майка му го намерила да лежи на дюшемето в несвяст, овъргалян в изпочупените дини. Аз веялката за него я правя…
Излязоха от долината на Царасар и се насочиха в теснината към Фучи кулак. Веднага усетиха силен порив, който ги удари в лицата и зазвуча в ушите им. Сякаш скрит някъде между хълмовете Стрибог[7] надуваше своя рог и се наслаждаваше на умението си да управлява ветровете. Ради нахлупи калпака да не падне, дрехата на сина му се разгърди, гривите на конете се разрошиха. Тук долчините на двата излаза, спускащи се от Райнино се сливаха с тази на Фучи кулак. Набрал сила от трите дола вятърът се втурваше в утеснението, завърташе се, метеше изпречилото му се напреки възвишение и вдигаше прашни облаци. Чак горе, отвъд реката и границата, в землището на Шишманово, вихрушката изсипваше товара си от листа, стръкчета сухи треви и пепел и постепенно се укротяваше.
– Тате, искам да ти предложа нещо… Но ти пак ще кажеш, че вятър ми вее в главата!
– Речѝ, да видим?
– Колкото пъти мина оттук рядко се случва да не духа. Този вятър не излиза от главата ми, мисля си как да го уловя. – Синът му се усмихна и продължи. – Има в Китанчево един човек…
Докато стигнат до селото Митко надълго и на широко обяснява какво е намислил. Противно на друг път баща му го изслуша внимателно и го засипа с въпроси. Накрая каза:
– И аз съм се чудил. Ще излезе прав дядо ти, лека му пръст. Той навремето ме предупреждаваше, че реката не е за воденица. Много бахчи има покрай нея и всеки отбива вода за поливане. Ако пък се засуши става още по-зле. За двайсет години от засуха Царасар на три пъти губи силата си. Изчезва някъде към Бездънната дупка. Инак стига чак до Дунава. И сега едвам се крепи. Но това, дето казваш… Ще трябва да поприказвам с Хюсеин Насуфов. Той има баджанак в Китанчево… Хюсеин ще помогне, ама ние с теб хубаво ще трябва да го обмислим...
– Ми ще мислим! Цяла зима каква ни е работата? Напролет, стопи ли се снега, ще се захванем! Аз имам чертежи, знам как да я сглобя.
– Знаеш ти, ама как ще я донесем до тук? Хора трябват, превоз… Билети трябва да извадим, за да прекосим границата нататък и после насам. А майстори откъде ще намерим? Това да не ти е въртележката, с която ме пресрещаше тичешком, когато беше малък! И колко още работа трябва да се свърши, преди да я сглобим… Ще видим, ще видим…
Есента и зимата Ради използва да си набави нужната документация. Румънските чиновници навсякъде бяха недоверчиви, протакаха и създаваха всевъзможни пречки. Най-трудно стана със земята. Да я купи околията в Тутракан не му даде - било пасище, щяла да намалее пашата за добитъка. Стигна чак до префекта. Три пъти ходи Ради в Силистра, три пъти го връщаха, чак на четвъртия го пуснаха. Градоначалникът изслуша молбата му и го прати в някаква канцелария, където го принудиха да замени четири декара плодородна нива в коренежа с един декар обрулена от вятъра камениста мера. Подписа, това беше последното разрешително, което му трябваше, за да вдигнат вятърницата.
– Скоро ще се запролети, пътищата ще изпръхнат и ще можем да отидем в Китанчево – каза Ради на сина си, като се върна в Райнино. – Аз, дето се уморих да обикалям от врата на врата остави, но и се охарчих. Където и да идеш всеки гледа да бръкне в джоба ти. Вътъка ми е на свършване. Но парите да платим вятърницата ги пазя! Ти готов ли си?
– Готов съм, тате. Да ти се похваля! Жеглито се оправи, днес му занесох веялката. Обеща да дойде и той да помага. С него вече ставаме петнайсетина човека.
В края на март времето се отвори, денят порасна, слънцето затопли земята. Митко събра помагачите, изкопаха основите и ги запълниха с камък. Отгоре изляха кръгла циментова площадка, в средата оставиха отвор за оста, около която ще се върти цялата постройка, за да може крилата да се обръщат срещу вятъра. „До тук – добре! – сияеше Митко. – Остава да я донесем.”
През април в Китанчево пристигна керван, воден от една конска каруца, осем впряга волове и два биволи. Хюсеин беше уговорил цената на вятърницата с баджанак си още преди време и Ради носеше казаната му сума. Сега, докато пътуваха, той опипваше час по час закопчания с безопасна игла джоб, за да се увери, че не е изръсил някъде увитите в кърпа пари.
Мелницата беше струпана на огромна камара. Още като влязоха в двора на Юсмен Митко се залепи за нея и я заразглежда. Всичко беше от дърво. Крилата са от акация, шейната е от бял дъб, колелата и зъбците – от цер и дрян. Гредите бяха стари и напукани, сякаш нямаше изгнило. Дъб в райнинските гори - колкото щеш, ако се наложи ще ги замени. Но пък хромелите не са изтрити - личи, че са нови.
Юсмен и Ради бързо се спазариха и си стиснаха ръцете. Мющерии да купят вятърницата идвали и други, но Юсмен ги връщал, защото дал дума на баджанак си да я продаде на Ради. Дали защото Хюсеин му беше род или защото Юсмен кроеше да се изселва в Турция Ради не разбра, но плати по-малко, отколкото беше приготвил.
Десетте талиги, с които дойдоха едва побраха вятърницата. Хромелите натовариха на конската каруца. Цял следобед скрибуцаха по обратния път. Минаха през Яким Груево, покрай Конево и Вазово. По икиндия прекосиха границата при райнинските гранични постове и разтовариха частите на вятърницата около приготвената бетонна площадка.
Сглобиха я за две седмици. Ради се разплати, с някои работници се разбра да им мели и да не им удържа уем[8]. Застопориха крилата и се прибраха на село да празнуват Великден. В понеделника след Великден Ради пак събра всички, викна поп Йосиф Гордеев да освети новата постройка. Жените постлаха бели покривки на поляната до вятърницата, попа благослови наредената върху тях храна. Насядаха направо по тревата на припек. Черпиха се с ракия и вино, гощаваха се с печеното агне.
След празниците Митко донесе чувал жито и се зае да довърши някои дреболии. При монтажа се беше повредил механизма, с който подвижния мелничен камък се мести нагоре-надолу, за да се получи булгур или брашно. Това беше тънка работа и не искаше да я повери на друг. Смени няколко дъски на крилата и сглоби легло на първия етаж, близо до улея, от който се сипе смляното брашно, за да е по-удобно на баща му.
Излезе отвън, отдалечи се на двайсетина крачки, обиколи и огледа вятърницата от всички страни. Красива беше! Извисяваше на хълма стройното си като на мома за женене тяло, салкъмовите дъски по крилата блестяха на слънцето като златни. Изглеждаше му толкова крехка… Ще удържи ли сама на оголения от бушуващите тук ветрове хълм?
Днес подухваше едва-едва. Митко реши да провери дали при такъв вятър ще може да се мели и дали всичко е нагодено както трябва. Зае се да обърне перките с лице към вятъра. Опъна веригата от аръша[9] до устройство, закрепено към забит в земята кол и почна да я навива с лоста. Кулата се разтресе, припука и се завъртя плавно върху шейната. Крилата проскърцаха и бавно се задвижиха. Митко се изкачи по стълбата на втория етаж, насипа жито в съндъка и освободи преградката, да може то да текне към хромелите. Изтопурка пак по стъпалата надолу да закачи един чувал на шиповете. Долови от горе да идва познатият от воденицата звук, с който хромелите чупят зърната и ги стриват. Постави шепата си под улея, но не изтрая да чака, дръпна чувала, наведе се и погледна в отвора. Сякаш това чакал белия прах се изсипа върху лицето му. Митко инстинктивно се дръпна, засмя се, избърса очите си с длани и разтри между пръстите си брашното. Беше по-хубаво от воденичното. Изтича навън. Вятърът изведнъж се усили, крилата ускориха и стабилизираха въртежа си. Задоволство озари лицето му. Той разпери ръце като крила, идеше му да полети:
– Ей-и-и-и…, хора! Тръгна! Тръгна-а-а!
Вятърът разпиля гласът му между хълмовете. Огледа се – беше сам, нямаше с кого да сподели радостта си. В теснината към река Царасар, където на сянка пладнуваше стадо се изправи чобанин и размаха тоягата си за поздрав, но Митко не го видя.
Към месец и половина време в мелницата рядко се появяваше мливар. Ще дойде някой, измел хамбара и напълнил два-три чувала с проядено от гъгрици жито. Друг ще донесе омесен ечемик или овес с царевица за ярма на добитъка. По-често идваха жени с отбрано жито да си направят булгур.
Да мели в новата мелница от новата реколта пръв се престраши Жеглито. Няколко дни след това майка му станала още в зори и омесила тесто да пробва прясното брашно, а сестра му Парашкева опалила пещта. Като извадили хляба тръгнали да черпят с милина[10] комшиите за здравето на именичката Парашкева и да разправят какви бухнали хлябове опекли. От уста на ухо мълвата плъзна от къща на къща. Пред вятърницата взеха да се трупат каруци и да чакат ред. Дни наред вятърът на хълма не спираше да духа, крилата се въртяха безспир. Мливарите си помагаха, едни качваха на горния етаж житото, други чакаха долу на улея и товареха пълните с брашно чували в каруците. Ради и синът му се сменяха. Не им оставаше време да се нахранят и да си починат както трябва. Взеха да идват хора и от съседните села.
Един ден в края на юли падна слаб дъжд, облаците след него оредяха. Слънцето почна да припича по-силно. Синината на небето избледня, по околните хълмове се появи мараня. Изгазената от хора и добитък трева около вятърницата пожълтя като препърлена от огън. Птиците, които преди се навъртаха тук и намираха какво да клъвнат, сега търсеха прохлада покрай реката. Лалугерите се потулиха и подаваха предпазливо муцунки от дупките си чак по залез. Крилата на вятърницата увиснаха неподвижни като ръце на мъртвец. Пътят беше пуст докъдето поглед стига, нищо никъде не помръдваше. Ради влезе на сянка при сина си и каза:
– Да почакаме да захладнее и да си вървим на село. Тъй като гледам скоро вятър няма да духне. В този задух никой няма да дойде да мели, пък и да дойде – каква полза… Без вятър сме за никъде!
Ради и Митко си останаха в къщи два дни. На третия ден още сутринта се появи лек ветрец. Дръпнаха каруцата на торището и почнаха да товарят. Мислеха да го разпилеят на стърнището в нивата до Старите лозя преди да са го изорали. Легнал на сянка до курника петелът притича и с едно „Кър-р-р-…” събра всички кокошки, които се навряха между вилите да търсят червеи. Извозиха на нивата две каруци. Като се върнаха за третата денят преполови и седнаха да обядват. После баща му си легна в кухнята да почине, а Митко взе да прави сметка кога с тази вятърница ще излязат на печалба.
Както си седеше вглъбен на леглото с лист хартия в едната и молив в другата ръка не забеляза, че навън стана тъмно, като да беше се мръкнало. Захапа със зъби долната си устна и продължи да смята. Прозорецът към улицата изведнъж се отвори с трясък, стъклата му се счупиха и парчетата се посипаха отвън. Черчевето продължи да се клатушка, отсрещния прозорец в стаята издрънча, пантите му се скъсаха и той изхвърча на пътеката пред къщата. Нахлулият вятър изсмука въздуха и изтръгна листа от ръцете му. Сърцето на Митко заби учестено, не беше се срещал с такава невидима заплаха и остана да я наблюдава като препариран. Старата черница се превиваше до земи, сякаш зовеше за помощ. Едри капки плющяха по стената на къщата и се сипеха в стаята. В един миг постланите на пода пъстри черги се намокриха, улицата се превърна в река, която се промуши през плетищата, заля градините и се запромъква покрай къщите. Не личеше къде започва земята и къде свършва небето. Неспирния тътнеж беше примесен с мучене, тропот, цвилене, кучешки лай и тревожни викове. Хората заставаха на колене, кръстеха се и молеха за пощада всички светии. Водната стена, изливаща се отгоре, подета от ураганния вятър, осветена от постоянни светкавици и озвучена от непрекъснат грохот настъпваше на все по-мощни талази. Ослепителна мълния, последвана от гръм, срути короната на изкорубения орех на съседите. Прекършен, черен и димящ стволът му остана да стърчи и да гасне, фъскайки под дъжда.
Бурята вилня повече от два часа. Черният облак се оттегли, слънцето огря опустошеното село. Митко отиде в лятната кухня, където стихията завари родителите и сестра му и застана на прага. Майка му седеше на леглото с опрян на стената гръб, Парашкева лежеше в скута ѝ. Баща му, който умислено блуждаеше през прозореца, тежко се надигна от стола и без да пророни дума мина покрай сина си. Майка му излезе след тях. Митко прекоси двора и изкара конете от дама. Все така мълчаливо сложиха юздите и се възкачиха на голо върху тръпнещите им гърбове. Минаха един след друг през отворения от майка му вратник. Движеха се толкова бързо, колкото позволяваше подгизналата земя. На места по пътя имаше дълбоки локви, пороите бяха издълбали ровове, които трябваше да заобикалят. От двете им страни се стичаше вода, събираше се и заличаваше пътя. По нататък дола се превърна в поток и за да продължат трябваше да изоставят наводнения път. Изкачиха се на високото и тук трябваше да спрат. От хълма с вятърницата ги делеше един дол пълен с мътна вода, която не можеха да прегазят.
Нямаше я красивата Миткова вятърница! От нея беше останала само кръглата бетонна площадка, в средата на която самотно стърчи дъбовата ос.
Отвъд техния хълм пред очите им се разкри колкото страшна, толкова и величествена гледка. Три реки, от двата излаза и Фучи кулак, се събираха в една и се втурваха през теснината към Царасар. Но Царасар не беше там! На нейно място имаше огромна река, която запълваше долината от бряг до бряг. Тя влачеше изтръгнати от корен дървета, изпочупени клони, бурени, удавени животни, слама, дъски, греди, покъщнина. За зеленчуковите градини покрай Царасар напомняха плуващите отгоре домати, патладжани и пипер.
Воденицата на Ради Караиванов, която беше изоставил преди година, и нея я нямаше!
Помляни парчетии и едно крило от вятърницата намериха след десетина дни чак до Веселец, когато водата се оттегли.
[1] Карол I (1881 – 1914) – румънски крал
[2] Квадрилатера - Така румънците наричат Южна Добруджа, докато я владеят.
[3] Паспал – Брашнен прах, наслоен във и около мелница.
[4] Мекина – плява, ситна слама, примесена с осил и обвивки на зърната.
[5] Карол II (1930 – 1940) – Румънски крал.
[6] Примария – Кметство.
[7] Стрибог - Славянски бог на ветрове, небето и въздуха.
[8] Уем – Удръжка като наем за мелене.
[9] Аръш - Дълга и дебела греда, с която вятърницата се завърта по посока на вятъра.
[10] Милина – В някои райони на България милинки, в други – баница.
Няма коментари:
Публикуване на коментар