Велико се събуди, но не стана от леглото, продължи да лежи. Усещаше, че днес му предстои нещо хубаво и си помисли, че сънливостта му пречи да проумее какво точно е. Той протегна ръце, спусна крака на пода и разтърси глава, но предчувствието не стана по-разбираемо. Отиде до прозореца и дръпна пердето. Зад оградата на училището се виждаха пет-шест борчета. Преди няколко дни, като остави вестниците и писмата на директора, Велико се поспря да погледа как ученици от класа на големия му син работят под строгия поглед на учителката Аспарухова. Едни деца копаеха дупки, други засаждаха дръвчетата, трети носеха с кофи вода да ги поливат.
Между фиданките и през оградата сега се провираше слънцето и рисуваше причудливи сенки върху каменната настилка на улицата. Но да не се бави повече, а да се приготвя. Докато измине с велосипеда деветте километра пощенската кола ще е пристигнала в Свещари. Пусна пердето и внезапно се сети. За какъв велосипед бълнува? Плесна се по челото: явата[1]! Нова-новеничка ява, 250 кубика, с вишнев цвят и с хромирано кормило. Вчера му я докараха в магазина на Димо Гагаузов. Първата ява в селото! Ето защо тази сутрин настроението му е толкова приповдигнато!
– Рекох да ти се обадя, да не се успиш… - чу зад гърба си. Жена му беше влязла неусетно и като видя, че е станал се зае да оправя леглото.
Велико се облече и излезе пред дома си. Преди години, като му предложиха да стане куриер доста се чуди дали да приеме, но не е трябвало. Ако беше останал да работи в ТКЗС[2]-то за трудодни[3] щеше да чака края на годината да му ги изплатят. При това трудодни се изкарват, когато времето е хубаво. А като куриер му плащат редовно всеки месец. И в дъжд и в сняг – заплатата му върви! В беднотията след войната живееха скромно, като всички останали. Повечето продукти си произвеждаха сами в градината и предоставената им от текезесето земя за лично ползване. Куриерската работа му позволи да спести пари, да се снабди с материали и да започне да строи в унаследения от баща му парцел до училището. Дошло беше време да се раздели със старата кирпичена къща и стопанските постройки, покрити със пшеничена слама. Строителната бригада на Кольо Джачков му иззида тухлен дом с предверие, коридор и три просторни стаи. Това стана преди две години. Къщата червенееше отдалеч с керемидения си покрив. Миналото лято захванаха здраво, с помощта на роднини и приятели успяха да я измажат отвътре и да се нанесат. Останаха пари и за циментова пътека отвън. Сега на нея го чакаше моторът, с който, както с възхита твърдеше съседът му „Докато се усмихнеш и ще стигнеш в Свещари!” Велико избута мотора през пътната врата. Селския площад се виждаше в края на улицата, но куриера не тръгна по този къс път. Желанието да се покаже пред повече хора надделя. Свърна покрай училището, подмина две пресечки, зави едва на третата. Излезе на главната улица, продължи по нея, стигна до площада от противната му страна, покрай сладкарницата. Хората, които срещаше спираха, оглеждаха нахлупената на главата му каска и махаха с ръка за поздрав. Куриера се опитваше да изглежда безразличен, но изражението на лицето му издаваше обзелото го задоволство. Ако в безветрената сутрин някой можеше да погледне отгоре с очите на птица щеше да види как изгорелите газове от явата очертават трите страни на правоъгълник, който щеше да се затвори, ако беше продължил на дясно. Но Велико пресече площада, спря и вдигна мотора на степенка. Няколко момчета, на път за училище, спряха до лъскавото возило и забъбриха възхитено. Провесил в ръка червена пазарска мрежа от магазина на селкоопа[4] излезе Етем бръснаря и застана до децата. Велико ги остави и влезе в съвета.
Съвета е сграда на два етажа. Вътрешно стълбище води на втория етаж към младежкия клуб и лечебницата с Марин фелдшера, наричан още Куция доктор, инвалид от войната. На първия етаж вратата на кметството зее широко отворена. Зад бюрото седи пълномощника[5] Йордан Мокрев с наметната на раменете ватенка. Захапал е филтъра на цигара марка „Ком” и чака - който има нужда от него да заповяда! Велико влиза отсреща, в пощенската станция. Продълговат рафт дели ранните посетители и приятели Петър Стойкина и Петър Достина от служител със слушалки и микрофон. Това е Стоян Началника.
– Здравейте! – поздравява Велико.
– Здрасти! Днес май си моторизиран, а? – пита Петър Стойкина, собственик на ИЖ[6], и намига на Петър Достиния.
– С явата съм! – не може да сдържи горделивата нотка в гласа си Велико.
– Да обслужа тези хора и ще изляза да я видя - казва Началника.
Назначиха Стоян на длъжност началник на пощенската служба веднага след уволнението му от казармата. В селото тогава „началник” беше непозната дума и хората се надпреварваха да я използват. Като я произнесат се оглеждат и им се струва, че са израснали в очите на околните и са станали по-образовани. Един ще помоли с „Началник, искам да ме абонираш за вестник „Земеделско знаме””, друг ще пожелае с „Началник, да пратим покана за телефонен разговор на братчеда от Гостун”. С времето някой кажеше ли „Началника … еди какво си”, всички разбираха, че става дума за точно определен човек с име Стоян, за когото модерната дума „Началник” се превърна в нещо като фамилия.
– Велико, обадиха ми се, че от есента пускат една УАЗ[7]-ка до селата. Занапред вместо ти да ходиш в Свещари за пощата, уазката ще ти я носи до тук.
– А колелото ще си го вземат ли?
– Не. Служебното колело ще го оставят да разнасяш с него вестниците по къщите.
Началника и двамата Петровци излязоха, спореха явата или ижето е по-мощно и спираха почти на всяка крачка. Докато те се присъединят към любопитната групичка, наобиколила мотора на Велико той изпразни писмата от жълтата пощенска кутия, закрепена отвън на стената на съвета, и ги прехвърли в кожената чанта, провесена през рамото му – тях ще трябва да занесе в Свещари и да предаде на пощенската кола. Етем бръснаря още се въртеше покрай явата.
– Откъде купи матора? – посрещна той с въпрос Велико.
– Отиваш при Димо магазинера – отговаря натъртено Велико. – Той го поръчва, селкопа го доставя, ти плащаш и го вземаш! – Етем поглежда към магазина. – Ама този е голям, – продължава Велико – не е за теб! Пари струва… Пък и без това ти нямаш право да караш такъв мотоциклет - седми клас трябва да си завършил и курс за мотоциклетист да си изкарал…
– А стига си са фукал! – намесва се в разговора черненеца[8] Петър Стойкина.
– Адаш, кажи сега, ни съ ли фука?
– Он си е такъв от малечък – не пропуска да посоли шегата Петър Достина, чиито корени са от Пиринския край.
– Петър Стойкина, Петър Достина… Аз пък не знам в селото да има други мъже, дето да носят имената на жените си.
Куриера и възсяда явата. Етем се опасява тези зевзеци да не подхванат него, но не може да устои на изкушението да види всичко. Той се навежда, прикляка, наднича и следи внимателно всяко движение на куриера: как върти някакво кранче, щрака с късо лостче, дава контакт, рита и сгъва манивелата. Двигателят работи! Велико дава газ, ауспусите гърмят и издухват в краката на Етем синкав дим. Мирише на изгорял бензин. Велико пресича площада, минава покрай църквата и изчезна зад завоя след фурната. Началника влиза в пощата, Петровците си тръгват, а Етем отива да търси Димо магазинера.
Минаха се няколко месеца. Него ден, както всеки път, Куриера взе от пощата голямата кожена чанта. После се зачуди, но изкара и колелото. Напоследък взе да го търси все по-често. Излиза му скъпо – не отърва всеки ден да пътува с мотора. Бензина тече към двигателя по една тънинка тръбичка, ама пак бързо изсмуква резервоара. Колкото по-празен става той, толкова по-дълбоко бърка в джоба му. А бензиностанция има чак в Исперих. Не беше зареждал отдавна. Отиде си у тях да провери. Отви капачката на резервоара - имаше малко бензин на дъното, но дали ще му стигне за петнадесет километра? Все се кани да си купи туба, да я пълни и да си има резерв… „Няма как! И днес ще тръгна с мотора. След Вазово ще хвана за Исперих по черния път, така ще скъся пътя с три-четири километра. Ще заредя бензин и на връщане ще мина през Свещари да взема пощата.” – разсъждава Велико на ум.
Дойде си по обяд, когато дъщеря му се прибираше от училище.
– Боли ли те още?
– Боли, но вече по-малко. Мехлема помага.
Из оня ден дъщеря му поиска да се повози. Велико я сложи да седне пред него. Щом потегли тя се уплаши, вкопчи се в ръцете му и се разплака. Велико ускори, вятърът развя косите ѝ, хленчът премина в щастлив смях. Върнаха се пред тях, той я улови под мишниците и я свали от седалката. Тя стъпи на земята, залитна и изпищя. Веднага клекна и се хвана за глезена – беше се изгорила на ауспуха. Заведе я в лечебницата, фелдшера Марин я намаза с някакъв мехлем, даде му кутийката и поръча да мажат крачето редовно.
След като почисти раната на дъщеря си и я намаза Велико отиде в пощенската станция. Изсипа съдържанието на чантата на широката маса. Днес имаше доста писма. Зае се да ги сортира, за да му е по-лесно да ги разнесе. Абонатите на вестниците и няколкото списания знаеше наизуст. Първо щеше да мине през читалището, след това през училището и половината чанта щеше да се изпразни. От там щеше да обиколи махалата към Крушака и Кулата. После ще се върне да зареди чантата за останалата част на селото - към джамията и ТКЗС-то.
– Вземи и тази телеграма – подаде му Началника бланка с адрес, получател и едно кратко изречение: ”Елате сбор Петровден”.
Хубаво е да си пощенски раздавач, ако носиш на хората радост с телеграми за сборове, кръщенета, новобрански вечери, сватби, рождени дни... - празници всякакви. И телеграми има всякакви, и всички трябва да се връчат веднага – нали затуй са телеграми! „Пратете 20 лева” – бърза някой студент или гимназист. Ще ги получи! Ако не днес – утре, вдругиден. Щом има налични пари баща му още същия ден ще отиде при Началника и ще прати паричен запис. Обаче телеграми пристигат и други – за болести, катастрофи, погребения… Как се носят такива вести, какво сърце трябва да имаш, за да побере скърбите на цяло село…
С писмата е по-друго. Там хубавото и лошото е скрито, не се вижда веднага. Виждаш от кого е и за кого е, но какво има вътре не знаеш. Някои чакат с нетърпение, други вземат плика и не бързат да го погледнат. Ако имаш очи, в едно село, където всички се познават, може да разбереш добро или лошо е било писмото на другия ден, когато видиш човека. Ще го прочетеш на лицето му, в това дали му се приказва, дали те поздравява или те отминава. Скъса плика още пред мене Ивановата жена, чете и плаче от щастие, целува писмото и сина си, все едно целува мъжа си. Дъщерята на Георги пък чакаше на портичката. Дадох ѝ писмото, отвори плика тя, чете и плаче, но други са сълзите ѝ – от мъка. Като занесох телеграмата на Хасан, че починал брат му, дето работеше в Девня … Облича се той, за да не се бави и да не изтърве рейса, пъха чорапите в джоба. Качил се на автобуса, седнал на седалката да се обуе – единия чорап го няма! Загубил го в бързината. Пристига в Девня с обувки на бос крак и още стиска чорапа в ръка …
Куриера грабна чантата и преди да възседне колелото вижда кварталния милиционер Павлов на уличката до читалището с Петър Достиния. Щом мерна Велико Петър побърза да се отдалечи, сякаш не искаше да се срещнат.
– Другарю Атанасов, чакай малко!
За кварталния милиционер Павлов куриера винаги е бил бат Велико. Има тука нещо, ама да видим какво…
– Ела за малко при мен – Павлов се обръща и тръгва, сигурен, че куриера ще го последва.
Ако беше безобидно нямаше да го вика в канцеларията си! Велико не от страхливите, но този път тръпки го побиха, още докато вървяха към тази усамотена до помпата стаичка. Павлов я отключи, направи му път да влезе и застана зад бюрото си без да сяда. Велико остави на пода тежката чанта, но не му стана по-леко и също остана прав, макар да му се искаше да седне. Много официално му се видя всичко. С какво може да се е провинил?
– Срещам сина на Етем бръснаря. Питам го у тях ли е баща му, че да отида да се подстрижа. У нас е, вика, ама не бръсне. Накуцвал с единия крак, наболявала го дясната ръка и нямало да работи известно време. Какво ще кажеш?
Какво да каже? Не го е виждал Етем скоро. Ако го питат дали може да го замести ще каже, че е пощаджия и от бръснарство нищо не разбира. Откъде да знае защо Етем куца и не може да държи ножицата и гребена.
– Паднал от мотора, уплашил се и не искал и да чува повече за симсона… - пояснява Павлов.
Аха, симсона… Паднал – паднал! Поохлузил се малко – ще му мине. Аз какво да направя - да му лея куршум, щото се е уплашил ли …
Велико мълчи и прехвърля през ума си всичко от последните дни. Но щом Павлов пита за Етем значи с него ще е свързано. И със симсона …
Етем си взе симсон с педали. Той е пълничък, тежичък, като минава покрай Великови нагоре към центъра симсона бая зор вижда. Но пък надолу лети и вдига пушилка! От като го е купил Етем рядко се вижда да ходи пеш. Аха-а… Чакай, чакай! Това ще е…
Преди няколко дни се отби в хоремага[9] при Танас Пощара. На една маса седяха двамата Петровци. Куриера отиде при тях. С Петровците никога не е скучно – винаги ще намерят повод да се посмеят и с кого да се пошегуват.
– Колега, какво ще пиеш – пита го Танас. С него се майтапяха, че са колеги – викаха му Пощара, защото докато живели в Румъния баща му бил пощаджия.
– Една бира, колега!
– Бирата аз плащам! – надигна се от съседната маса Етем и седна до Велико.
– Ами и ний сме на бира! – опипва почвата Петър Стойкиния и се споглежда с Достиния.
– Готово, ама мезето от вас! Танас, донеси и на тез по една! – поръчва Етем. – Ама с кюфтета!
Четиримата се чукат, отпиват, Етем пита:
– Моя симсон като качвам баира спира, като слизам надолу не спира.
– Така ли? Искаш да кажеш, че не ти държат спирачките?
– Не може да бъде, нова машина… - намесва се Петър Стойкина. Мойто ИЖ-е не прави така!
– Я да те питам аз – навежда се Велико към Етем. – Ти скоро смазвал ли си ги?
– Кое, спирачките ли? Не съм…
Петровците въртят глави укорително:
– Как ще държат тогава!?
Велико се обляга на стола си и отпива дълга глътка с непроницаема физиономия.
Павлов изслуша Куриера, като на моменти едва сдържаше усмивката си.
– Взели сте го на подбив, но той не се е усетил. Приел казаното за от вас за истина. Намазал спирачките на симсона с грес. Тази сутрин не можал да намали на завоя и се блъснал в мрежата на Георги Желязков. Пак добре, че не е паднал върху струпаните наблизо камъни.
– Ще отида да го видя… – каза едва чуто Велико.
– Идете! И аз това казах на Петровците. И се молете да не подаде жалба. Може и да ви съди даже, но го е срам, че се е хванал на въдицата ви. Видели са го като е паднал, но не е казал на никого защо е паднал. На мен каза чак като го заплаших, че това е пътно-транспортно произшествие и може да му отнемат книжката за правоуправление.
Куриера излезе от канцеларията на кварталния, качи се на колелото и разнесе пощата. За времето откакто заема тази длъжност не помнеше да го е правил по-бързо. Захвърли празната чанта и се качи на втория етаж. За късмет при Марин фелдшера нямаше никой.
– Тръгвай, Марине! Ще те заведа да при Етем бръснаря. Паднал от мотора.
По пътя към дома на Етем срещнаха Петровците. Бутаха симсон със счупен фар и изкривено кормило. Носели го на Стефан Агото да го ремонтира.
Етемовица работеше в градината. Видя куриера и Куция доктор да влизат у тях и се втурна да ги посреща. Току-що беше изпратила Петровците, преди тях идва кварталния, сега и тези. И на всички трябва да обяснява, че мъжът ѝ не работи.
– Не идваме ни за бръснене, ни за подстригване. Водя фелдшера да прегледа Етем.
Жената ги въведе в стая с боядисани в синьо врата и прозорци. Изпънат на леглото лежеше Етем. Той погледна Велико, поклати глава и едва забележимо се усмихна. После се остави в ръцете на фелдшера.
– Ще ти напиша рецепта, лекарствата ще пиеш редовно…
– Рецептата дай на мен, аз ще му купя лекарствата – каза Велико.
– Понатъртил си се, по крака ти има кръвонасядания. С лекарствата до два-три дена ръката ще ти мине и ще можеш да хванеш бръснача.
– Докторе, и като свърша лекарствата кракът ми ще оздравее и няма да куцам?
– Няма.
– Тогава що не дадеш на Велико една рецепта и за теб, че и ти да не куцаш!
[1] Ява – марка чешки мотоциклети.
[2] ТКЗС – абревиатура на Трудово Кооперативно Земеделско Стопанство.
[3] Трудоден - Единица за отчитане и заплащане на работата в ТКЗС.
[4] Селкооп - кооперативни организации по селата предимно за търговия, изкупуване и производство на хранителни и други потребителски стоки с местно значение.
[5] Пълномощник – Популярно название на селските кметове по времето на социализма.
[6] ИЖ - Марка съветски мотоциклет.
[7] УАЗ – Руски високопроходим автомобил.
[8] Черненец - Преселник от с. Черна, Тулчанско.
[9] Хоремаг – Замислено като заведение за комплексно обслужване по селата, което да е едновременно ХОтел, РЕсторант и МАГазин в последствие функционира като обикновена пивница.
Няма коментари:
Публикуване на коментар