На раздумка

Излизам понякога надвечер и се редя с другите на пейката пред блока. Винаги се намира кой да бръкне в джоба си, за да сръбнем от пластмасови чашки домашна гроздова или стипчиво вино. Развържат се полека-лека езиците, рече някой нещо, друг го прекъсне, трети я подхване откъдето вторият е свършил. Думите думи отварят и се леят във вечерната дрезгавина като във вада след дъжд. Постепенно настроението се вдига, разказвачите стават няколко едновременно и към тях остри слух всеки според интереса си. Тъмнината се сгъстява, гласовете стават все по-силни и се чуват все по-далеко. Това предизвиква неодобрително надничане на някои зад пердетата, но привлича като магнит други, които бързат да се присъединят към нас.

В компания само от мъже с повишен градус си е съвсем естествено в приказката им да се вплете нейно величество жената. Тази вечер това стана с разказа на Стайко. Съседът от първия етаж ни видял, не се стърпял и тихичко се измъкнал от тях. Посместихме се да му направим място да седне, но той остана прав и каза:

– Туй жената не е като хората, ей, да знаете!

Опънахме шии към него и той се оплака, че съпругата му само да го мерне и веднага му намира работа. Не го оставяла да играе на сантасе с Христо от съседния вход, криела дистанционното на телевизора през деня и непрекъснато го принуждавала да изпълнява многобройните ѝ прищевки. Ние кимахме съпричестно и, когато Стайко свърши, вместо да разказваме украсени историйки за любовни похождения, както правехме друг път, се надпреварвахме да даваме примери колко неблагодарно същество е това собствената ти жена.

Подпрял гръб на дънера на старата бреза срещу нас клечеше бай Илия, най-възрастния от присъстващите. Той само въртеше очи и следеше любопитно всеки, който се реши да каже нещо. За него всички знаехме, че е умел разказвач, но не си хаби думите напразно и не е никак лесно да го накараш да си отвори устата.

– Бай Илия, стига си мълчал. Я кажи, баба Петрана доволна ли е от тебе? – прави опит да го предизвика млад мъж с нахлупена на главата гугла.

            – Как, как? Жената ли? Че ти доволна жена виждал ли си?

            – Не знам… Тя, моята, не ми дава много да гледам встрани, но пак намира от какво да недоволства.

            – Не е само твоята. Ако на ден жена ти не намери поне няколко повода да е недоволна не е никаква съпруга. Пък ти, тогава, не си никакъв мъж!

Избухна смях и когато той се уталожи бай Илия попита:

– Вашите жени мърморят ли? – и без да чака някой да му отговори продължи: – Защото моята мърмори. Постоянно мърмори!  Като те слушах, Стайко, твойта Ганка и мойта Петрана сякаш една майка ги е раждала…

            – Тъй, тъй… – изсумтява Стайко в едната си ноздра и заинтригуван пита:

– А ти как реагираш?

– Как реагирам! Срещу ръжен рита ли се!? Мълча! Мълча като пукал! Мълчание му е майката! Докато свикнете и двамата – тя да си мърмори, а ти да мълчиш. Ето ти пресен случай. Купих два билета за мача, дето Лудогорец го играха в четвъртък. Абе с тези какви бяха… Точно така, Кольо, италианците! За мен и за внука. Ще го зарадвам, рекох си, международен мач! Ама скришом от жената. Защото Петрана като чуе за футбол времето се разваля и наоколо почва да святка и да гърми. Пък внука, без аз да знам, решил да ходи на стадиона с негови приятели. Събрали се една групичка момчета и  момичета и си купили билети с отстъпка. Така неговият билет стана излишен. Не стига дето парите отидоха на вятъра, ами и жената мърмори. На внука нищо не казва, на мен мърмори: „Той - вика - като не ти се е обадил, ти защо не му каза, че ще го водиш на мач и да не харчите пари два пъти за едно и също!"

– Такива са те - и младите и бабите им! – включва се дребен човечец с блеснали вече очи и подава шишето с вино на седящия до него. – Правят каквото си знаят и не питат. Мен оня ден жената ме прати до магазина да напазарувам и по пътя съм понамръзнал. Като се върнах влизам в стаята на големия внук да го почерпя с една вафла. Докато отворя вратата и ме лъхва една горещина – не ти е работа! Южна е стаята, напекло там слънцето, да ти е драго – ще се стоплиш само като го гледаш. Пък климатикът бучи! „Абе, Веско! – питам го. – Не ти ли е топло?” „Вярно бе, дядо! Ей сега ще отворя прозореца!” Скочи да отваря прозореца, а не се сеща да спре климатика!? Докато изляза от стаята му, чула- недочула, ме пресреща жената: „Ти, вика, защо се караш на детето!” Та тъй де! Аз, бай Илия, май те прекъснах. Извинявай! Какво стана после?

– После, случайно, се видяхме с един приятел и той ми се оплака, че много искал да гледа мача, ама не по телевизията. Но докато се усети и билетите свършили. Дадох му аз излишния билет, парите, дето искаше да ми го плати не му взех, а той, да не остане длъжен, ме кани: „Щом не щеш пари ще ми дойдеш на гости. Но с кака Петрана, двамата. И точка – откази повече не приемам!” Хубаво, рекох. Отиваме с кака ви Петрана на гости. Още като тръгнахме от нас и тя започна: „Илия, сега като стигнем, нали се сещаш? Знам го аз Иван! И жена му знам. Те, хората, ще са се приготвили. Ще внимаваш! Да не прекалиш с пиенето и яденето, че да се чудя после какво да те правя. На нашите години вече за никъде не сме, ама хайде, от мен да мине. Да не ти скърша хатъра. Хапчетата у теб ли са? Добре! Ето ти това пакетче носни кърпички”. Докато не влезем у Иванови не се спря. Туй, да опекунстват над някого сигурно е вродено у жените от памтивека. От Ева още ще да са го наследили. Тъй де, защото отначало, като се задомихме, аз бях най-хубавия – цялото внимание на Петрана беше насочено към мен. Като се роди синът всичките си грижи тя прехвърли към него, а мене почти ме забрави. После се роди дъщерята. Станахме четирима, но и задълженията станаха много и почти не ни оставаше време един за друг. Разнасяхме децата по детски градини и училища, тичахме на работа и обратно, хранехме се по столове и закусвални. В апартамента се връщахме само да преспим и той заприлича повече на хотел, отколкото на семеен дом. Когато синът отиде да учи в Русе, останахме трима. Петрана продължи да бди на дъщерята. Отвреме навреме се сещаше и за мен, но момичето ни и то отрасна и замина за Варна. Останахме пак двамата, като в началото. И тогава…

Всички се бяха смълчали и слушаха. Бай Илия се покашля и няколко секунди се любува се на настъпилата тишина.

– Какво тогава? – в един глас попитахме.

– Ами … Като напуснаха децата дома ни Петрана веднага ме взе под крилото си и така до днес, не спира да ме наставлява. Нали ви казах, жените са така устроени, че имат нужда да се грижат за някого. За толкова години с децата тя доби навик, от който не можа да се откаже.  Не че се оплаквам, но ми е едно такова чоглаво, че се грижи за мен като майка за детето си. Сякаш не съм ѝ мъж... От тези ѝ грижи понякога се изнервям, без да искам ставам сприхав, избухвам от най-малкото и тя се сърди. Основателно! Обаче, вие знаете по себе си - мъжете не харесват много-много до ги поучават, особено, ако наставникът е жена им.

– Ти май си забрави мисълта, – подкачи го Драган – започна за гостите у Иван, пък се отплесна и взе да разправяш за жена си.

– Не, не съм! Ще ви кажа и за гостите, но главния герой пак ще е баба ви Петрана. Та звъним ние на Ивановата врата. Влизаме в хола им, а там, както пророкува Петрана, като наредили една маса… Аз гледам да седна по-далеч от жената, ама тя се усети и залепи стола си вдясно, плътно до моя. Сипва Иван ракия, вдига наздравица: „У нас – вика -  първата се пие на екс!”  Хващам чашата да се чукнем, а Петрана ме настъпва под масата, сиреч: „Внимавай!” Пийваме, хапваме, приказваме си сладко-сладко. На Петрана очите ѝ първо стрелкат моите, после следят какво има в чашата ми, а кракът ѝ под масата с все по-силен натиск отброява всяка от следващите ми глътки. По някое време чувам с как Иван ме кани да изпушим по цигара, за което аз сърдечно му благодаря. Отивайки към терасата забелязвам, че черния чорап на десния ми крак отгоре е протрит и там белее малка дупка. Кълна се, на, честен кръст, като ги обувах вкъщи чорапите бяха здрави! Докато пушим прикривам с другия крак тази издайническа дупка, плод  на съпружеските грижи и се моля на връщане към хола домакините да не забележат срамното посегателство върху мъжкото ми достойнство. Още прав, преди да си седна на мястото изгълтах съдържанието на чашата си демонстративно в знак на мълчалив протест, а Иван услужливо веднага я напълни до горе. Добре си прекарахме! Както и да е… Тръгнахме да си ходим. Още не излезли на улицата и Петрана почна да мърмори. Вървим, сигурно има един километър – Петрана мърмори, аз мълча. Стигнахме до нашия блок - Петрана мърмори, аз мълча. Качваме се в асансьора - Петрана мърмори, аз мълча. Влизаме у нас - аз мълча, Петрана мърмори. Пускам си телевизора - Петрана пак мърмори. Загледах се в някакъв филм - Петрана снове от стая в стая и мърмори. По едно време съм се унесъл. Не знам колко съм спал, но като се събудих Петрана седеше до мен на другия фотьойл и продължаваше да мърмори.

Някъде зад нас прихлопна прозорец и в осветения му правоъгълник се открои силуетът на баба Петрана:

– Илийка-а-а! Хайде, Илийка!  Да се прибираш, че става късно. Мръкна вече!

Като се подпираше с ръце отзад на брезата бай Илия се изправи и погледна над главите на слушателите си към затворения вече от баба Петрана прозорец. После той направи някакво извинително движение с глава, което трябваше да означава нещо като”Аз нали ви казах!” и си тръгна, но на бледата светлина на уличните лампи на лицето му се четеше и задоволство.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на 

Закона за авторското право и сродните му права.