САМ

 По спомени на Илияна Иванова от Дончево, Добричко

Стоил завъртя ключа и натисна дръжката на бравата. Вратата се отвори със скърцане. Ще трябва да я смаже тази пущина, пак скърца. Но звукът този път сякаш беше по-различен. Приличаше на скимтене и идеше не от пантите, а някъде отстрани. И скимтене да е, какво чудно има,  Стожер да не е село без кучета? Сукалчета са сигурно, изръсила ги е наблизо майка им, хукнала е рано-рано да търси нещо за ядене, а те гладни, чакат да се върне и да ги накърми.

Преди да прекрачи прага Стоил се сети за табелата. От два-три дена се кани да я окачи над входа и все не му остава време. С големите си червени букви „ХОРЕМАГ”[1] тя прилича повече на лозунг, отколкото на фирмен надпис, но нейсе, рита ли се срещу ръжен? През живота на Стоил бяха минали всякакви управници – либерали и демократи, прогресисти и радикалисти, българи и румъни, безенесари и независими… И като погледне човек назад на всички повече им е жилото, отколкото меда. Сега на власт са комунистите, назначиха го кръчмар и му дадоха да разбере, че ако иска дъщеря му да завърши гимназията в Добрич ще трябва да ходи напред с левия крак.

Пак се чу онуй скимтене откъм струпаните отвън дървените каси. И тогава  го видя. До стената на хоремага  лежеше човек. Разчорлена коса, почерняло от мръсотия лице, червена ризка с изпокъсани копчета, разпрани крачоли, боси крака със засъхнала между пръстите кал –  десет-дванайсет годишен хлапак.

Изведнъж момчето ококори очи, изправи се и понечи да избяга, но се спъна и падна. Стоил се наведе, хвана го за кокалестите рамене и му помогна да стане. На бой беше колкото малкият му син, но слабо, едва се крепеше на краката си, клатушкаше се като лист, подухван от вятъра. Стискаше зъби, но не удържа, процеждащите се в клепките сълзи се затъркаляха по бузите му. На Стоил му стана жал, нещо грапаво мина през гърдите му, закашля се.

– Ела! Не се бой. – Хвана го през кръста и го въведе в хоремага. Настани го на един стол и му даде вода.

– Как се казваш, момче? От къде си?

– Димитър Вълканов ми е името. От Дончево съм.

– Аха, ясно! От Дончево ли идеш, Митко?

– Не, от Варна.

– Как? От Варна! Чакай малко! Ако си Вълкановия син от Дончево защо ще идваш от Варна!? Аз познавам баща ти! А тебе май съм те виждал да играете с едно момиченце покрай  черквата в Дончево... Вашта къща е наблизо до черквата, нали?

– Наблизо е! Пък туй момиченце е дъщерята на поп Танас, казва се Дарчето…

– Видя ли! Ние с тебе ще излезе, че се знаем. А-а! Виж ти,  щях да забравя! Като спомена поп Танас… Ами той ши идва днеска в Стожер, с двуколката. Имал кръщавка, като свърши да те пратя да си идеш с него на Дончево, а?

Митко подпря длани на стола и се размърда неспокойно, после сведе глава, но не каза нищо.

– Добре де, ши видим…  Сега… ти трябва да си гладен! Що ли питам? Я върви на чешмата да са измийш…

Стоил отряза комат хляб, напълни чиния с лещена чорба и ги сложи пред момчето. То отхапа голям залък и сграбчи лъжицата. Изтънелите му бузи се издуха и от двете страни.

– Полека, не бързай! От кога не си ял?

– От вчера сутринта… В сиропиталището.

–Сиропиталището ли? И какво дириш там?

– Пратиха ме! Как да ти кажа – тя е дълга…

– Нищо, разказвай.

– Аз съм се родил в Румъния, в татювото село, Асърлък. Като ги подфирдили да ги изселват тати натварил колкото багаж сварил и тръгнали. На каруцата мама се качила с мене на ръце,  аз съм бил на четри месеца, двамата ми братя и кака Яна вървели отзад пеш. Стигнали в Дончево, дали им къщата, дето сме сега, ама тя била без прозорци. Мама не я помня, през зимата се разболяла и се поминала.

– Сега нямаш ли майка?

– Имам, ама тя не е истинска. Мене ме отгледа кака Яна, тя ми е като майка… На другата година ли, на по-другата ли тате повторил, довел жена от друго село с две дъщери – Сия и Флора. Те ме пратиха в сиропиталището.

– Що пък те?

– Ми те! Чувам ги една вечер да се разправят. Малък съм бил, слаб съм бил, не можел съм да работя, бил съм само едно гладно гърло. Кака Сия каза, че имала познат, дето можел да ме уреди в сиропиталището. Там на училище щял съм да ходя и занаят съм щял да науча. Тате мълчи, кака Яна не дава. Ще го уморите, вика, какво лошо ви е направил, че той яде колкото едно врабче! Добре че беше тя, иначе още тогава щяха да ме пратят, бях ей такъв, седем-осем годишен. Добре, но кака Яна и бат Иван се венчаха, после се ожениха двамата ми братя, аз останах сам с доведените си сестри. Те ме пратиха.

– Колко време изкара там?

– Колко… един месец няма! Избягах. Уж съм сред хора, ама съм сам. Там, в дома, са все сираци – един без баща, друг без майка, някои ни бащи имат, ни майки. Пък аз уж майка имам, и баща имам, пък… Избягах! Зеленчуковата градина на сиропиталището беше близо до шосето, дето води за Толбухин. По табелата разбрах. Вчера сутринта ни пратиха  да берем домати. Берем ние, а мене очите ми все в табелата. Казах на момчето до мен, че отивам по малка нужда. Мушнах се в храсталака, огледах се и хукнах. Бягах докато ми свърши въздуха. После по пътя, по пътя… цял ден и цяла нощ. Видя ли да се задава някой – лягам в треволаците отстрани да се скрия. Тука стигнах по тъмно, седнах да си почина и съм заспал на щайгите.

– Сега какво ще правим?

– Не знам. Във Варна – сам, у нас – сам! Май никъде ни ма искат… Накъде да хващам акъла ми не стига, ама в сиропиталището няма да се върна!

– Митко, ти са наяж и стой тука. Аз пък  ши видя поп Танас, да му кажа да та вземе. Божи човек е той, знае кое е добро за теб, с баща ти ши поприказва, тебе ши напъти. Чакай ма тука!

Стоил тръгна да търси  свещеника, но той още не беше пристигнал в Стожер. „Нищо, ще го намеря по-късно. Що пък – мина му през ума – да не го заведа аз в Дончево? Хем ще се видим с баща му, хем ще разбера какво мисли да прави с момчето си.”

Стоил си отиде у тях, обиколи всички стаи, прерови навсякъде, накрая отвори и раклата. В нея намери платнена торба, в която жена му беше прибрала отеснелите дрехи на децата им. Извади чифт панталони, разгъна измачкана риза: „Ръкавите може да са му дълги, нищо, ши ги запретне, ама панталоните ши са му по мярка!”  

Тръгна  към хоремага с дрехите под мишница и отдалеко разбра, че нещо не е наред. Вратата зееше отворена, масата беше като облизана – нямаше ни една трохичка, празната чиния и лъжицата си бяха там,  но Митко беше изчезнал. „Уплашил се е да не го върнем в сиропиталището. Не трябваше да споменавам за попа…”

– Да ми претеглиш едно кило захар, съм дошла. – чу Стоил зад гърба си. Беше гласът на старата Тачовица.

– Ши ти претегля… Я кажи, като идеше насам не срещна  ли едно момче с червена ризка? – попита я той.

– Видях го, ама не разбрах чие е. Аз и не довиждам твърде, но то, и гащите му съдрани, като ме видя обиколи, обиколи и офейка, сякаш  някой го гони.

 

Яна се събуди рано, още по тъмно, и стана от леглото тихо, да не събуди мъжа си. Тригодишния им син Данчо промърмори нещо в съня си, завъртя се на една страна и изрита завивката. Яна я придърпа над оголените му крачета и излезе навън. Вчера меси хляб, снощи го опече и в топлата още пещ сложи да се сушат  две тави с нацепени кайсии. Махна капака на пещта и взе дървената лопата. Придърпа едната тава и като бръкна в пещта за другата в краката ѝ се търкулна дребна, недозряла ябълка. „Ти пък откъде се взе! – зачуди се Яна. – Ние в двора си ябълка нямаме!” Стори ѝ се, че падна отгоре, откъм отдушника на пещта. Остави лопатата, пристъпи и надникна отстрани.  Сърцето ѝ подскочи, качи се в гърлото и задумка в ушите ѝ като тъпан. Два боси крака, с черни като въглени пети, стърчаха изпод стара черга, метната върху пещта.  На другия край, над чергата, Яна разпозна сгушено в  яката на червена ризка лицето на малкото си братче.

– Мите! Акъла ми изкара, какиното!

Митко измъкна ръка изпод чергата и я протегна към сестра си. Разтвори длан, в нея имаше шепа киселици.

– За Данчо ги нося. Намерих ги, като идвах насам, под едно дърво в гората, на Вълчата поляна.

Яна се разплака, пусна киселиците в джоба на престилката си и го притисна към сърцето си.

– Како Яно, нали няма да ме върнете в сиропиталището?

– Няма, Мите, няма… Ела, да влезем вкъщи.

---

[1] ХОРЕМАГ – ХОтел, РЕсторант и МАГазин на едно място, заведение, характерно за селата в България през 50-те години на 20 век.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Тримата братя и киселата ябълка

 Приказка за възрастни

Старец и старица купили къща в края на селото. Заживели в нея със сина си, снахата  и трите си внучета. Докато били малки майка им вечер ги приспивала с приказката за тримата братя и златната ябълка. Но нямали дърво, което да ражда златни ябълки и затова дворът им не бил място, където да извършват юначни подвизи. Като поотраснали момчетата започнали да питат: „Защо всяка година се раждала само по една ябълка? Ние защо нямаме дърво, от което да берем ябълки? Ако имаме само една  ябълка как ще я разделим?”

Слушала ги баба им, слушала и рекла:

– Ще кажа на баща ви да засее на нивата три ябълки. За всеки по една. Ако се грижите добре за тях може да народят  златни ябълки…

– Не, бабо!  – сопнал ѝ се дядото. – Една ябълка за тримата трябва да засее баща им! Ама в двора, пред къщата! Да е пред очите им всяка сутрин. И да делят грижите за дървото и неговите  плодове справедливо!

Баща им посял една ябълка и заклел синовете си да не я оставят без надзор нито ден. Израсло голямо дърво, отрупвало се с цвят всяка година и раждало много сладки и сочни ябълки.

Минали години. Момчетата станали мъже и тръгнали по света да си дирят късмета. Оженили се, народили деца. Замогнали се, но като всички хора и те искали още по-добър живот за себе си и своите наследници. Ябълката останала на село, на грижите на техните родители.

Случило се така, че тогава задухал друг вятър и пред братята се изпречили непознати препятствия.  Единият го съкратили от работа, другият се принудил да се върне от чужбина.  На третия не му се наложило да се преустройва кой знае колко, той се отдал на познато занимание, което и в смутните години на прохождащия преход  му носело добри доходи. Вървейки по своя път братята трябвало да се справят с множество предизвикателства. Това ги направило по-твърди и решителни. Пред взора им се открили нови възможности и мечтите им пораснали. Решили да се съюзят. Били единодушни къде е най-подходящото място да кроят планове за бъдещето.  

Върнали се тримата в бащината къща, седнали под тяхната ябълка и цял ден умували как да продължат живота си. На другия ден отишли в града и купили черно дипломатическо куфарче. В първото попаднало пред очите им ателие поръчали художникът да нарисува на капака му златна ябълка. Събрали всичките си спестявания в куфарчето и  регистрирали фирма „Трите бора”.

Започнали с отглеждане на животни. Родени и израсли на село тази работа им била позната. Със спечелените пари  захванали търговия. Обикаляли по села и градове,  изкупували добитък от частни стопани и кооперативи в ликвидация. Препродавали го на месопреработватели и износители. Бизнесът им потръгнал. Установили контакти с едри предприемачи, спечелили доверие и привилегията да работят с концесионни кредити. За няколко месеца авоарите на фирмата им се увеличили няколкократно. В среда, където лъжата и измамата били  ежедневие куфарчето с нарисувана златна ябълка се превърнало в символ. Тримата се редували да го носят,   съхраняват и пазят. Платежоспособни и коректни, където и да се появят,  предизвиквали възхита: „Виж, виж! Трите бора идат!”. Не липсвали и завистници. За да намалят риска, когато говорят за  пълното с пачки пари и важни документи куфарче, братята използвали кодиран език: „У кого е ябълката?”,  „Донеси ябълката?”, „Плати с ябълката”.

– Каква е тази ябълка? – попитал веднъж техен близък.

– Златна! – отговорили те. – Не си ли чувал за тримата братя и златната ябълка.

– А-а-а, за нея ли? И намерихте ли я?

– Засега намерихме плодното дърво! На ябълката ѝ трябва време, за да узрее. Но за да я притежаваме ще трябва да я опазим.  От халата…

Фирмата разширила дейността си. Сключили изгодни  договори за изкупуване на зърно. Доведени до фалит  автомобилни предприятия ги благославяли като спасители, когато наемали камиони за превоз на животни  и зърновози за по няколко седмици. Сделките със зърно изстреляли фирма „Трите бора” в нова бизнес орбита. Размахът,  мащабите на дейността и съдружието на тримата братя впечатлявали.

Колкото пò натежавало куфарчето толкова по-силно  ставало желанието на братята да го носят. Суетата им надигнала глава, рогата ѝ взели да се показват на гладката повърхност на разбирателството. Когато е в ръцете му всеки от тях се чувствал по-уверен, по-силен, по-значим в собствените си и в чуждите очи.

Когато печалбата е добра и парите достатъчни да задоволят и най-малките капризи  всички били доволни. Никой не отдавал значение на неотчетени незначителни или  ненавреме възстановени суми.  Никой не обърнал внимание  при кого това се е случило за пръв път и не се питал дали е станало неволно или преднамерено. За да не бъде обвинен в дребнавост всеки си мълчал гузно и не смеел да си признае, че и той го е правил.

Колкото и красива да е една роза тя има бодли. Свършили продължилите блажено дълго успешни дни. Настъпил  период, в който разходите на „Трите бора” трайно надвишавали приходите. Съдружниците поискали да знаят от къде идва и къде отива всеки лев. Съпругите изведнъж се сетили, че продължителните отсъствия на мъжете им ги натоварват извънмерно, че животът им е  прост и  безинтересен, че децата им растат почти без бащи, че това води до пропуски във възпитанието и ще повлияе на развитието им.

Било първата от неизбежните кризи, с които всеки бизнес се сблъсква. В наглед стабилните взаимоотношения се появили леки пукнатини,  в тях плъзнала ръждата на недоверието и отчуждението. Все по-остро изпъквал въпроса как да продължат. Всеки от тях е чувал, че изходът е да се вземат в ръце и с общи усилия да преодолеят затрудненията. И всеки от нас знае, че при българите това не работи. Особено ако са близки, от една кръв, да не говорим, ако са братя. Тази приказка не прави изключение - всеки от братята считал себе си за прав, затворил се в черупката си и упорито търсил вината в другите.

Разбрал старият им баща докъде са я докарали синовете му и ги повикал. Те пристигнали с лъскавите си коли, той ги пратил направо под ябълката. Бил топъл есенен ден. Седнали братята на сянка, мислили, мислили… В куфарчето с нарисувана златна ябълка било събрано цялото им богатство. Най-после решили да го разделят.

– Как, справедливо или по братски? – попитал баща им.

Към тях се приближила майка им, откъснала три ябълки и дала на всеки по една.

– Яжте! – рекла им и побързала да се прибере в вкъщи, да не види никой сълзите в очите ѝ.

Ябълките били кисели и стипчиви като недозрели джанки.

Тримата братя си тръгнали, всеки в ръцете си с по една нахапана кисела ябълка. От този ден заживели като в поговорката – всяка коза за свой крак. Наскоро след това родителите им починали. Бащината им къща се килнала на една страна и се срутила. Ябълката в двора залиняла, листата ѝ изпадали, клоните изсъхнали и се изпочупили.

За тримата братя и тяхната история останал да напомня единствено излъсканият от ветровете ствол на ябълката, с надупчена от дървояди сърцевина.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2024

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Крадецът на спомени

 

Удивително е как понякога събитията се редят така, че на човек му е трудно да реши дали са логически предопределени или резултат от случайно стечение на обстоятелства.

С Христо Марчев се запознахме в казармата и приятелството ни продължи до уволнението. След 1989 г. синът му се набъркал в политиката и на предишните избори партията му го праща да се бори за депутатско място в нашия район. Христо се сетил, че се познаваме и решил да ме посети, с надеждата, че може с нещо да помогна. От тогава изминаха почти четири години – видяхме се, черпихме се, говорихме. Аз с политика не се занимавам, на другия ден той си тръгна и… пак се забравихме. До днес, когато един спомен от далечното ми детство натрапчиво се завърна и не ме оставя на мира.

…На гости съм на баба и на дядо. Измъквам се от леглото и нямам търпение да изляза. На село игрите започват рано. За днес имаме уговорка с Гицата, съседско момче със странно име, да ходим на реката.

– Наспа ли се, Васко? Няма ли да ми пожелаеш добро утро? Първо мини да се измиеш! – прегръща ме баба и не спира да ме наставлява. – Закуската ти е на печката, може да е гореща, внимавай да не се изгориш!

Баба Пенка продължава да трака с чиниите и тенджерите в мивката, а аз хвърлям няколко шепи вода на лицето си. Излапвам попарата от прясно мляко с препечен хляб и хуквам навън.

Дядо е седнал на дървено трупче на сянка под ореха. На земята до него е хамута на Пепеляшка. Аз мислех, че името е взето от приказката, която баба ни четеше вечер, докато бяхме малки, но дядо твърди, че е защото магарицата била с пепеляв косъм! Иначе той винаги я  нарича на галено Пепа. За което баба недоволства: „Магарицата му Пепа, пък аз съм Пена…” „Ми тя си тегли каручката и мълчи – отвръща дядо. – Пък ти по цял ден бърбориш, човек не може да вземе думата от тебе!”

Излизам от къщи, дядо ми маха да отида при него.

– Гицата от кое време обикаля тука, пък ти спиш! Дръж!

Той ми обяснява как да хвана ощавено парче суха свинска кожа и отрязва от нея с ножа си тясна ивица.

– На такова тънко парче му викаме тасма – повдига я той, оглежда я преценяващо и кима доволен. – Да шиеш с нея е пипкава работа, но става здраво, няма скъсване.

Както винаги, когато е нетърпелив да започне, дядо си плюе на ръцете и слага хамута в скута си. Боде със шилото, прокарва през направения отвор тасмата, пристяга. Аз наблюдавам примигвайки и съвсем забравям игрите. След три-четири бода нещо в ръцете на дядо казва „Пук!”

– Домнезеу мъти сай фут[1]! – не знам какво означава това, но съм чувал дядо да го произнася и друг път. Баба и дядо са родени в Северна Добруджа и понякога си говорят на румънски. – Ай да се не види и направата! – обръща той на български и свежда очи към счупения връх на шилото.

Не сме усетили кога баба и Гицата са дошли при нас.

– Пепел ти на езика, Василе!  – Я се чуй какви ги дрънкаш, и то пред децата! Ще ги научиш и тях на твойте попържни!

– Пено! Ами за какво друго са дядовците? – подхилква се той. – Я да ида аз да си взема пилата…

– Уф! – завърта натежалата си снага баба и влиза в къщи. Не личи да е много ядосана.

Гицата сяда на тревата до мен и пита:

– Ще тръгваме ли?

Дядо се връща, застава на колене и подпрял шилото на трупчето започва да пили.

– За да ти върши работа шилото трябва да е твърдо и остро. Инструмент … И като всеки инструмент не се ли ползва редовно закърнява, ръждясва, изгнива и не става за нищо.

Интуитивно усещах, че така подбрани и подредени думите на дядо имат и друг смисъл, за който умът ми не беше дорасъл…

Изведнъж връхлетя жена ми и ме връща в реалността:

– Ела, да видиш! Бързо! Този не е ли синът на твоя познат софиянец?

Тичам! Щом жената каже – няма накъде…

– Да, да! Същият! – казвам, застанал пред телевизора.–  Беше кандидат депутат и на предишните избори.  Баща му нали идва у нас, не помниш ли? Кореняк софиянец, любопитно му беше как живеят хората по селата. Много обичаше дини, баща му! Разправям му веднъж как едно лято в дядовото село текезесарския бостан  роди толкова много дини и пъпеши, че не можаха да ги продадат всичките и за да не се похабят раздаваха  по къщите безплатно. Стовариха една каруца дини и бригадира каза, че от дядо не се иска нищо друго, освен да върне семките,  догодина пак щели да сеят. На Христо не му се вярваше много. Казах му, че като се уволним ще го заведа на село да се наяде на дини, но той…

– Добре, добре! Разказвал си ми поне десет пъти. Тебе само някой да ти спомене за казарма и почваш… Я, тихо! Да го чуем какво ще ни баламосва …

Добре де! Тихо – тихо! Щом казваш… Аз много не го харесвам този, ама..

– … и не мислете, дами и господа, че като съм се родил софиянец не знам какво става по света – пъне се онзи по телевизора. – Имам предимството пред конкурентите си, че съм живял достатъчно дълго преди и след промените, за да мога да сравнявам.

Ето ви един случай. Минавам покрай някакво село със сина си, виждам край пътя бостан и отбивам.  Спрях колата до колиба, покрита със слама. Вързана на кол коза гризе тиква. От колибата изскача рунтаво куче, но вместо да лае, върти опашка дружелюбно. След кучето се показа  сънливата физиономия на пазача. Попитах го  продават ли дини. Без да ми отговори той откъсна една, едра такава, претегли я на кантара и ми вика:

– Дай два лева!

На магазина тази диня да струва най-много петдесет  стотинки! Та, искам дебело да подчертая, дами и господа, че корупцията не е измислена от нас, демократите.

Но това не е всичко! Платих аз динята, няма да се скъпя, заради детето… А пазачът вади един голям нож, сряза динята, както си е на кантара и вика:

– Яжте!

– Ама защо тук? – питам.

– Защото трябва да върнете семките, водят ми се на отчет.

– Но нали я платих, със семките!

– Платил-неплатил – това е положението. Ако ще ядете – яжте, ако не – давам я на козата! И без това след един час, в тая жега, ще вкисне съвсем...

– Василе! И ти добре ги редиш, ама тоя по-хубаво лъже от тебе!

„Ето ви още един случай от онова време...” – чувам от телевизора.

–  Жена! – скочих от фотьойла. – Хващам се на бас, че ей тоя тарикат, дето село не е помирисвал, сега ще вземе да бръщолеви за дядовата Пепеляшка.

– Защо пък за нея?

– Защото  и тая история с хамута на Пепа, както дядо я наричаше, съм я  разправял на баща му! Усили малко!

„…Та вторият случай е с един старец – гърми телевизора. – На него му помогнах да зашие…”

Тук токът спря, телевизорът угасна и не можахме да разберем какво синът на моя познат е шил с клетия старец.

Забравих да кажа, че от снощи при нас духа силен вятър, на разсъмване заваля сняг, затрупа улици и пътища, блокира движението, изпочупи сума ти клони, цели дървета паднаха, обявиха бедствено положение, та сигурно затова спря тока, и водата спря. Обаче ще ги оправят…

---

[1] Нецензурен румънски израз

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Епитафия в проза

 

Хората не се страхуват от смъртта,

 а от това, че ще изгубят живота си.

Въздухът беше тежък и му пречеше да диша. Слабото, прилично на изсъхнала вейка тяло се губеше в завивките на леглото. Замъгленото му зрение сливаше тавана със стените в безкрайна равнина без хоризонт. Някой се надвеси над него и засенчи светлината от прозореца. Повдигна ръката му, задържа дланта му и каза нещо някому. След минута се отдалечи като призрачен силует. Шумът на отдалечаващите се стъпки глъхнеше в съзвучие с ударите на сърцето му. Електрическият ключ щракна, лампата угасна. Белият таван изчезна и тъмнината го погълна. Остана сам.

„Не съм чувал – помисли си той – за птици, с повече от едно гнездо, но знам не един човек с по няколко къщи безброй други притежания. Вероятно затова, в отлика от хората, за птиците имат крилат крила и могат да летят.
Аз от като съм се е родил търся път към звездите, но и досега не съм го открил. Може пък в този миг да съм се запътил натам… Ще се разделя с материалният свят и за мен той ще престане да съществува завинаги. Няма да са много хората, които ще научат за последния ми полет. Повечето от тези, които биха се заинтересовали от такова незначително събитие вече не са между живите. Но се надявам децата и внуците ми да пренесат в бъдещето поне частица от мен.

Сега, когато душата ми се сбогува с тялото, ми се ще остатъците от съзнание в умиращият ми мозък да проследят кадри не от преживяното, а от бъдещето. Искам да знам как ще тече времето, в което няма да ме има и къде отиват мечтите, които не можах да осъществя. Искам да знам как ще живеят обичните ми същества и хората, които бих могъл да срещна след своята кончина. Да проумея как така, след като ги има, за мен няма да съществуват ни изгрев, ни залез, ни ден и нощ, ни цветя и дървета, ни дъжд и сняг, ни слънце, ни луна… И синьото небе, и плодовете, и ароматите на окръжаващата ме природата, и нейната красота и хармония. Как така ще изчезне приспивната песен на мама, и грубата милувка на тате, и босоногото ми детство? И въздишките по най-красивото момиче на земята, и всеотдайната любов на жена ми, и неповторимото чувство да съм съпруг и баща? Как така с мен ще изчезнат в нищото всички спомени? Как така!?

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Песента на Айлин

 

По идея на Ф. Карагьоз

– Ще тръгваме ли?

Марина обви ръце около врата му и потърка буза в неговата. Генади въздъхна и отвърна на ласката с нещо като полуцелувка, притискайки кичур коса върху устните си. После кликна върху червеното правоъгълниче, затвори файла и изгаси лаптопа. Надигна се с неохота – никак не му се тръгваше!

Този файл е третия поред, с който се занимава в последните месеци, с надежда да се измъкне от творческата дупка, в която беше попаднал. Изглежда, че и от този филмов сценарий нищо няма да излезе, но за да е напълно сигурен, все пак ще трябва да стигне до края, нали! Вместо да довърши прочита Марина му предлага дълго пътуване, на стотици километри от София, някъде  из Делиормана. Пред нея никога няма да го изрече гласно, но му е трудно да разбере провинциалните нрави.

Марина получи покана да присъства на перлена сватба в  родното си село. Заяви, че е благодарна на прогимназиалния си учител по литература за много неща, иска непременно да се отзове на поканата му и упорито притиска Генади да отидат.  Да отидат и двамата! Той трябва да признае, че в тази ѝ настойчивост има загриженост и желание да го откъсне от безплодното му ежедневие, които прикрива  зад твърдението, че много са ѝ нужни режисьорските му умения – наумила си е да заснеме видеоклип на тържеството и да го подари на любимия си учител.

Е, какво пък… Ден-два почивка ще му се отразят добре. Ще се опита да потуши недоволството си, да спре да се мръщи и да оцени по достойнство добрите ѝ намерения.

Обядваха набързо, хвърлиха две чанти в багажника на колата и тръгнаха. Отне им повече от час да се измъкнат от софийския трафик и още толкова, докато минат отсечките с ремонтни дейности по магистралата, за да могат да се движат с нормална скорост. Около Севлиево заредиха гориво, пиха кафе и си размениха местата. Марина седна на шофьорското място, запали и плавно потегли. Равномерното боботене на двигателя унесе  Генади и той започна да дреме. Събуди се след час от трополенето на колелата по неравния асфалт, когато отбиха от главния път на разклонението за  Стражица.  

– Мисля си как точно да го направя, този клип…

– Не го мисли толкова, ще стане! – размърда се на седалката Генади. – Нали съм с теб! Ти не можеш да влияеш на действието. Снимаш и толкова! После, като го монтираме, ще видим… Къде сме сега?

– Ами… ще трябва да изминем още стотина километра.

Пристигнаха след залез. Селото кротко потъваше в здрача между два хълма. Говеда, овце и кози се връщаха от пàша,  призивно звънтяха с хлопатарите си и вдигаха облаци прах. На няколко пъти Марина спираше колата и търпеливо чакаше.  Улицата се оглася от човешка глъч, мучене и  блеене на  агнета и ярета. Пастирът, подпрян на тоягата си, застава пред стадото, излезлите пред къщите стопани  заделят  добитъка и го натирват в дворовете си. В очите на Генади тези сцени изглеждаха като епизоди от непознат филмов пасторал.

– Карам направо към тържеството.

В ярко осветената зала на читалището вече имаше хора. По отрупаните с чинии, бутилки, чаши и прибори маси, застлани с бели покривки, имаше  риба, хайвер, миди, скариди. Сред тази подредба погледът привличаха подноси с печено месо и огромна торта, украсена с огърлица от бели бонбони – дражета, наподобяващи морски перли. Звучеше приятна музика. Стилно облечена жена наставляваше младеж с папийонка и микрофон. „Тук личи стилът на професионалисти, вероятно фирма за организиране на събития!” – помисли си Генади.

Появата им събра любопитни погледи. Да ги посрещне към тях се отправи възрастна двойка. В нея   Генади разпозна юбилярите, макар никога да не беше ги виждал. Марина включи камерата и започна да снима. Младежът с папийонката притича, учителят пое подадения му микрофон и се обърна с лице към множеството. Оркестърът спря да свири, разговорите секнаха, в залата стана тихо като в храм.

– Уважаеми гости! – прозвуча дълбокият глас на учителя. –  Моля да приветствате Генади и Марина, една от стотиците ми ученички, с която много се гордея. Имената и на двамата може да срещнете, като режисьор и монтажист в няколко филма, които повечето от вас навярно са гледали.

Присъстващите ги аплодираха и се изредиха да се ръкуват. Генади се почувства като на знаменитост. Настаниха ги на централно разположена маса. Стилно облечената жена се приближи до юбиляра и  пошушна нещо в ухото му. Марина продължаваше да снима.

– Напомнят ми, че няма причина да се бавим повече – изправи се учителят. – Добре дошли, дами и господа! Вместо да държа дълга реч ще ви разкажа накратко една любовна история.

Всички знаете, че съм роден в най-красивия черноморски град. Преди много-много време завърших образованието си.  Назначиха ме за учител във вашето село.  Дойдох по разпределение, за срок от три години. Наскоро с изумление  осъзнах, че са станали тридесет. Вашето село се превърна и в мое. Продължавам да съм тук, така ще бъде и занапред. Цялото това преобразяване нямаше как да се случи, ако не беше Айлин.

Пристигнах с автобуса. Ще  си отслужа, заричах се, разпределението и ще се върна в големия град. Носех  всичките си притежания – малко куфарче с багаж и една китара. Имах всичко, от което се нуждая. Наех квартира. Никога не бях идвал тук. Предстоеше ми да опозная селото с неговите жители, училището, с неговите ученици и техните родители и да търся мястото си сред тях. След работа младежите се събираха в читалището. Посещаваха   представления, гледаха кино, участваха в самодейни състави, организираха вечеринки. Няколко месеца след моето пристигане аз и китарата ми вече бяхме част от тази общност.

Една вечер седим на пейките в градинката до площада. Изнизаха се неусетно часове в приятни разговори, закачки и забавления. Към полунощ, преди да се разделим, подех любима моя песен, която всички харесваха и  слушаха с удоволствие. Изсвирих интродукцията, поех дълбоко въздух и си останах с отворена уста. Вместо мен запя Айлин. Но не с познатите ми думи. Беше съвършено нов текст! Така прилягаше на мелодията, че ми се стори нейно естествено продължение. Приятният и прочувствен глас глъхнеше и се извисяваше, обгръщаше ме, проникваше в мен и ме стопляше. Стомахът ми отмаля, сърцето ми се разтуптя, главата ми пламна.

Айлин беше написала този текст за мен! Изглежда останалите също са го разбрали и когато песента свърши на пейката бяхме само двамата. Тя беше свела глава, по бузите ѝ се стичаха  сълзи като перли. Аз взех една от тях, скътах я дълбоко в душата си и застанах пред нея на колене. Искаше ми се да ѝ кажа колко много я обичам, но бях загубил способността си да говоря. За миг очите ни се срещнаха и си казаха всичко. Тя обви главата ми с длани и я притисна към гърдите си. После се изправихме, аз я целунах, хванах я за ръка и я поведох. Не попита къде отиваме. Стигнахме до моята квартира. Отворих входната врата, тя не се поколеба и влезе. От тогава сме неразделни. Всяка година, на този ден, двамата добавяме към огърлицата на щастие си един бисер. Получи се, ето това – колие от тридесет бели перли. – Учителят го вдигна така, че всички да го видят. – Бижу, което сега ще поставя на бялата шия на Айлин.

Последва взрив от ръкопляскания. Учителят се поклони  с благодарност и вдигна ръка:

– Казват, че перлите живеят петдесет години. Пожелавам си след двадесет години тази огърлица да стане още по-красива. И ви каня да отпразнуваме заедно нашата златна сватба!

Приятна обстановка, подаръци за юбилярите, храна и напитки в изобилие, музика, танци. Тържеството беше в разгара си. Подпрял брада с длан Генади се беше втренчил в някаква точка пред себе си и не забеляза кога Марина остави камерата и седна до него.

– Ехей! Къде се отнесе?

– От тази история ще излезе страхотен филм!

– Знам! Защо мислиш съм те довела тук?

– Тогава ще ми уговориш среща с тези хора. – наведе се към нея Генади. – Искам този текст! Искам тази песен!

– Няколко месеца след като пристига, в селото трудно можело да се намери девойка, която да не е влюбена в  младия литератор. Добре облечен, млад, строен, винаги обръснат, учител – коя жена, в обкръжението на полевъди, овчари, каруцари и  трактористи не би въздъхнала с копнеж  подир него, даже и да е омъжена. Айлин не прави изключение. Впрочем, между тях отдавна прехвърчат стрелите на Купидон, но никой от двамата не прави първата стъпка да разкрие чувствата си. До онази нощ – взривно, изпепеляващо и необратимо!

Предишната вечер в киносалона прожектирали филм с Джейн Сиймор. Случило се така, че местата им били съседни. Изгаряща от близостта и вдъхновена от съдбата на героинята на Джейн Сиймор Айлин написала въпросния текст. Изпяла го на всеослушание само един път – тогава! И никога повече! Конкуренцията била сломена!

Разбрах коя е мелодията. Мисля да я използвам в клипа. Но текста – никой вече не го помни, освен Айлин, разбира се. А тя няма да го даде…

– Откъде си толкова сигурна?

– Сигурна съм, защото вече говорих с тях. Айлин ме попита защо искам текста. Може да направим филм и да го използваме, отвърнах. Знаеш ли какво ми отговори? „Не!” Веднага и без да се замисли, ясно и високо: „Не!” И преди да попитам защо тя ме изпревари: ”Защото в остатъка от живота си ще се чувствам ограбена!”

Сгреших, като споменах, че филмът ще се гледа от хиляди хора, че тези  няколко строфи могат да  им донесат солидно възнаграждение, че... „Слава, пари, известност? – прекъсна ме тя. – Никога няма да изтъргувам това, което съгради основите на целият ни живот и ни направи щастливи за такива преходни неща!”

– Какво ще правим тогава? Поредното фиаско… - оклюма се Генади.

– Не бързай! Моят любим учител посочи изход: „Възможно ли е да направите филм, в който се говори за някакво стихотворение, но без да се разкрива конкретния текст.  Текстът да си остане загадка и след края на филма? Ще ви съдействаме, с каквото трябва.” И Айлин се съгласи!

– Признавам, че идеята му е блестяща. Отивам да им благодаря.

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.

Урок за учители

 

Излезе, че родителите на Васил са единствените, които не удостоиха  с присъствието си родителската среща. А от учениците в този курс, ако някой има нужда от спешна родителска намеса, това е Васил – здраво го е ударил хормона и съвсем е забравил за уроците!

Събрах им бележниците за преглед, разгръщам неговия и какво да видя – наредил двойките и тройките, тук-там се мъдри по някоя четворка. Помолих го след часа да остане, за да обсъдим на какво се дължи този спад. От разговора разбирам, че се е преселил в някакъв свой въображаем, несъществуващ свят. На другия ден по обяд видях Васил да дарява роза  на реално съществуващата Гергана от счетоводната паралелка. Помислих си, че магията, която тази пролет подтиква цветята в градинката на техникума да цъфтят е обсебила  и Васил. Което не променя факта, че само след няколко месеца и на двамата предстоят зрелостни и квалификационни изпити.

Правя справка в дневника. Майката на Васил е продавач-консултант в магазин на кооперативния пазар, бащата е келнер.  Реших, че щом  родителите не идват при мен, аз ще отида при тях!

След работа се отбивам в ресторант „Република”. Избирам си маса в градината. В този час посетителите са малко. Разсеяно преглеждам менюто и го отмествам встрани – целта, с която съм тук няма нищо общо с този списък. Идва сервитьорът – слаб, леко прегърбен, около четиридесет годишен мъж.

– Избрахте ли? – Той се навежда и разгръща  на масата кочан с поръчки, готов да записва.

– Да, една бира.

– А нещо за мезенце?

– Не, благодаря.

Той разочаровано връща молива на ухото си и се отдалечава. Познат ми е отнякъде този човек… Но какво чудно има тук –  в малкия град хората се срещат! Дали не съм го  виждал в онова магазинче на пазара?

Той носи бутилка шуменско и висока чаша. Поставя ги троснато на другия край на масата, вероятно за да ми подскаже, че доброто отношение си има цена и аз няма да го получа срещу стойността на една бира.

– Вие ли сте Георги Василев? – питам.

– Да… Защо? – сепва се той.

– Другарю Василев, аз съм курсовия ръководител на сина Ви – казвам и посягам да взема шишето.

Той ме изпреварва, грабва бирата и налива. Бутилката в ръката му потраква в ръба на халбата.

– Момент! Аз ей сега…– Притичва до малко прозорче на стената на ресторантската кухня, говори някому, ръкомаха, прави странни знаци. След малко на шибъра се появява чиния с нарязан на тънко сух колбас, той я донася.

– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.

Не чакам да се върне. Затискам банкнота от два лева с недокосната халба и се изхлузвам от ресторанта, като крадец, който се страхува да не бъде разкрит.

Два дни по-късно с учителката по готварство проверяваме как протича практиката на учениците в заведенията за обществено хранене. Васил е разпределен в механа „Майстор Манол”.  Заварваме го над печката. С едната си  ръка придържа голяма тава, с другата бърка   цвъртящите кюфтета. Забеляза ни, изплю висящата от устата му цигара и я затисна с крак да не я видим.

Излизам от механата вбесен и тръгвам към пазара. Още сега, непременно трябва да говоря с майката на Васил, тези хора трябва да разберат, че за тютюнопушенето синът им подлежи на строго наказание, а дипломирането му с такива  оценки и поведение става проблематично. Тя не е изненадана:

– Знам… И баща му знае. И за цигарите знаем, и за лошите оценки, и за сърдечното му увлечение… Напоследък нищо друго не го интересува, освен онова момиче! И двамата са  непреклонни, искат да се женят, въпреки че и нейните родители настояват да не бързат.

Гласът ѝ трепери, по бузите ѝ потичат сълзи.

– Моля Ви, помогнете… Убедете ги да изчакат! Нека поне да завършат …

Прибирам се в къщи късно вечерта. Не са изминали пет минути и на вратата се звъни. Излизам, коридорът е пуст. Някой тича надолу по стълбите. На прага ми е оставена найлонова торбичка. Гледам я озадачено. Шумът от приближаващия асансьор ме хвърля в паника. Грабвам торбичката, завъртам ключа и натискам вратата с гръб. Асансьорът отминава етажа без да спре, въздъхвам облекчено и влизам кухнята. В торбичката има изкормена кокошка и пакет пилешки бутчета. Надхитриха ме…

На абитуриентския си бал Васил и Гергана обявиха, че се женят.  След няколко дни тя  щяла да навърши пълнолетие, веднага след това ще сключат граждански брак и ще заживеят заедно, ако ще целият свят да е против.

***

От тогава през бетонното корито на реката, пресичаща надлъж града, изтече много вода. Учебното заведение, в което учителствах, смени демократично българския си патрон с френски и по евроатлантически образец от техникум стана  професионална гимназия. Аз се пенсионирах и от другар, какъвто бях в училище, се превърнах в господин, който отглежда на вилата си чушки и домати, в опит да компенсира  финансовият си дефицит.

Тази есен помолих моят съсед и колега да ме заведе в автосервиза, от който той останал много доволен. Отдавна не бях стъпвал в тази част на града и докато чакам да ми дойде реда му предложих да разгледаме наоколо. Минахме покрай черен джип, шофьорът седеше на кормилото, с поглед в телефона си,  влязохме в близкия магазин.

– Продавате ли закуски? – попитах на касата слабият, прегърбен човек с плешиво теме. Той се надигна зад тезгяха и ми посочи отрупан с пъстри опаковки рафт. После каза:

– Извинявайте! Аз ей сега… ще се върна.

Думите му дръпнаха спусък, който задейства  кадри на  отдавна забравени спомени. Лентата се завъртя, аз мигом  се пренесох в несъществуващия вече ресторант „Република”, седя на една маса в градината, поръчвам си бира и…

В магазина нахлу  усмихнат мъж, младо копие на излезлия преди малко старец.  Зад мъжа пристъпваше шофьорът на черния джип.

– Господине! Вие ли сте? Иди, казва баща ми, в магазина да видиш кой е дошъл. Нима е възможно? Да живеем в един град и толкова време да не се срещнем!

Васил е в стилен костюм, с вратовръзка и късо подстригана  коса. Хваща ме свойски за лакътя:

– Елате, да ви почерпя с нещо…

– Добре, но аз съм дошъл да ми сменят гумите, нека …

– Не се тревожете! Сервизът е мой! Коя е Вашата кола? Аха… Дайте ми ключовете! Пешо, погрижи се! – тикна ги той в ръцете на шофьора си. – Елате, да влезем вкъщи, Гергана ще се зарадва да ви види. И двамата помним  доброто, което сторихте за нас навремето и сме Ви безкрайно благодарни.

– Разкажи ми… Как живееш, с какво друго се занимаваш?

– Започнах като снабдител. Взех малък заем и си купих кола на старо. В първите години след 1989 хората се юрнаха да стават търговци. Превърнаха гаражите си в работилници, бръснарници, баничарници, но най-вече в магазинчета. Аз се заех да снабдявам някои от тях със стока. Махнах задните седалки на голфа. Салами от Силистра, дрехи от Димитровград, домашни потреби от Одрин… Каквото се търси аз го намирам и го доставям. Студ или пек, дъжд или сняг – няма спиране! Знаете, упорит съм като магаре. Плюс това обикаляме с жената и продаваме по пазари и битаци, които тогава бяха много популярни. Печалбата – при Гергана. Тя следи всеки лев да се реинвестира и да не се хаби нито стотинка.

Баща ми видя, че бизнеса ми потръгна, имаше малко спестени пари и ми ги даде. С тях купих лекотоварен бус, разширих дейността. После взех този парцел. Преустроих старата къща в него и я превърнах в цех за кисело мляко. Суровината изкупувах от частни стопани. Постепенно за тях стана неизгодно да произвеждат мляко, закрих цеха, направих фурна. Наех човек, майстор, работил в хлебозавода. От тогава снабдявам с хляб няколко магазина в града и десетина села наоколо. С фурната нещата са стабилни, хората се нуждаят от хляб ежедневно, благодарение на хляба вдигнах тази къща. Терен има достатъчно. Живот и здраве, ще направя по един етаж за двамата си сина.

– Колко са големи?

– Единият е на седемнадесет, другият на петнадесет години…

Моят съсед, който досега мълчаливо слушаше, каза:

– Извинявайте, господине, като ваш абсолютно случаен, при това съвсем непознат гост, дано не определите намесата ми в разговора Ви като нетактичност... От разказа Ви разбирам колко Ви е било трудно, с колко неприятности е  трябвало да се справяте и какви препятствия е трябвало да преодолявате. И ще си позволя да попитам… какви качества трябва да притежава човек в наше време, за да успее?

– И вие сте учител, нали така… – обърна се Васил към него.

– Да! И не мисля да сменям професията си! Но ще ми е интересно да узная откровеното Ви мнение.

– Добре... Тогава ще съм директен! Забелязахте ли по какъв начин зададохте въпроса си? Защо е нужна толкова увъртяна сложност? Според мен не съществува универсална формула. Ще откриете стотици книги, които обясняват как се прави успешен бизнес. Аз не съм чувал някой да е  забогатял, следвайки тези съвети,  освен авторите на тези произведения. Хората са с толкова разнообразни характери, условията, в които работят за всеки са толкова различни... Никой никого не може да повтори буквално, колкото и да го иска, всеки стига до възхода и провала по свой собствен път. Баща ми се опита, майка ми и тя се пробва, не успяха, а преди се справяха добре. Сега и двамата се оказаха съвършено неподготвени.

Подобен въпрос ми зададе мой приятел, който завърши педагогика и сега е учител. Заявих му от упор, че от него бизнесмен не става и го посъветвах да си седи в училище. „Защо?” – засегна се той. Защото, казвам му, ти много четеш. Ако някой ти предложи   изгодна сделка ти ще изровиш пет  довода как тази работа не може да стане, защото еди кой си закон, наредба и т. н. те ограничават. Контрагентът ти мисли единствено как да се докопа до печалбата, преследва я упорито и докато ти се колебаеш той си намира друг, не толкова начетен партньор. Вие, учителите сте друга категория, с друг морал, възпитание и поведение, падате си малко идеалисти и сигурно не ви е лесно да живеете в днешния грубо материалистичен свят.

Направих фурната, мина известно време, появи се един костюмар, от данъчните. Не си подал, вика, декларация, ще те глобим. Колко трябва да платя? Ами като попълните  декларацията… Не те питам за декларацията, на тебе колко да платя? Защо на мен!? Защото ти ще я попълниш, кажи си цената!

Имам двама сина. Големият много се учи, само петици и шестици получава. Английски говори свободно. Скоро ще завърши, ще го пратя да следва, където пожелае. Малкият, обаче, ще стане човек! В него ми е надеждата да расте семейния бизнес. Възложил съм му да се оправя с магазина и той го прави по добре и от дядо си!

Димитър Колев

Всички права запазени © Димитър Колев 2023 

Ако разказът Ви е харесал споделете го чрез бутоните по-долу.