– Заповядайте – с отработен жест дългокосото момиче поставя пред мен чаша кафе и се отдалечава.
Седя в кафенето на място до прозореца. През запотеният му правоъгълник хората навън изглеждат като призрачни сенки. Посягам към стъклото, дланта ми се плъзга по гладката повърхност, изтрива замъглеността и през образувалия се прозрачен процеп наблюдавам суетнята след края на работния ден.
От сградите на тълпи излизат хора и се вливат в навалицата по тротоарите. Някои се събират на близката спирка, други бързат към магазините, трети влизат в заведенията наоколо за по едно питие, преди да са се прибрали по домовете си. Млада майка изчаква поизостаналия си син, хваща го за ръка и ребром търси пролука в насрещния хорски поток. Дребничък старец ситни с несигурни крачки и почуква по тротоара с бастуна си, сякаш отмерва оставащите му мигове живот. Витрината отсреща се закрива от спиращ автобус. Чакащите на спирката пътници с мъка се побират в продълговатото му туловище. После подът под краката ми затреперва - автобусът потегля и облак черен дим се блъска в стъклото. Интуитивно се отдръпвам, вземам чашата с кафе и отпивам.
Погледът ми спира на масата пред мен в стиска сухо безсмъртниче, поставено в мраморна ваза. Вглъбявам се в тази нежна красота, притварям очи и безтегловно се понасям сред лилавите му цветчета. Забелязвам го между тях. Отначало като миниатюрна точица, която се носи ефирно, придобива ръст, обем и форма, доближава и сяда на стола срещу мен. Беше в нещо като сферичен къс от пространство на отдавна отминало време, защитен от фантастичната обвивка на детското ми въображение. Беше видим, но недосегаем. Всички го наблюдавахме и някак си знаехме, че ако не устоим на изкушението и протегнем ръка да го докоснем призрачната му неуязвимост ще се пропука и той ще изчезне по същия магически начин както се беше появил.
Изглеждаше някак не на място си - не се вписваше в авангардната обстановка на заведението сред костюмираните чиновници, сред жените с голи гърбове и предизвикателно къси поли, сред татуираните младежи с дънкови облекла и пиърсинг. Обут беше с кожени цървули, краката му над глезените бяха с навои. Бялата му риза, извезана на гърдите и по ръкавите, подчертано контрастираше с черните потури и астраганения калпак с високо дъно.
Той бавно се изправи, кафявият гайтанлия елек се разтвори и откри част от навитият на кръста червен пояс. Допря устни до кавала и засвири. В пространството около нас се понесе омайващо слуха благозвучие и заиграха ярки образи. Едната му буза започна ритмично да се издува и да спада. Дългите пръсти пъргаво затанцуваха. Заоблената прозрачност на отделящата го от зрителите капсула запулсира в пъстроцветен калейдоскоп.
„Е-ех!“ – едва успях да възкликна нечуто и вълшебството на мелодията ме овладя. Всички приковахме очи в него. Крещящата музикална уредба изключи. Сервитьорките спряха да се движат. Барманът се вцепени с протегната към кафе-машината ръка. Забързаните по улицата хора застинаха в неестествени пози. Светофарите на кръстовището светнаха червено за всички посоки. Шофьорите невярващо впериха очи в контактните ключове и не можеха да си обяснят защо изгаснаха двигателите им.
Зад притворените ми очи бързо се заизнизваха рояци забравени спомени, възкръснаха отдавна отминали преживелици. Обхвана ме копнеж по нещо смътно, много далечно и невъзвратимо, но прекрасно. Топлина се надигна от към гърдите ми, обля ме като гореща вълна, сетне ме издигна на гребена си и нежно ме спусна в бездната на несвястна отмала.
Беше обсебваща музика.
Кавалът застена, някъде издълбокото напираше вик,
после мелодията се извиси и отведнъж, сякаш освободила се от тежко бреме,
притихна. Беше освобождаващо ридание, изтръгнато от потайните дълбини на
човешката душа. Беше като сътворение, което се ражда с разкъсваща болка. Беше
като живота.
След миг пръстите на свирача ликуващо заподскачаха и щедро разпиляха наоколо неудържима радост. В съзнанието ми изплуваха забулени от времето образи. Жълтите светлини навън се разляха в просторно ширнали се жита. Някъде далеч зад тях видях синкавите очертания на стара гора и чух потропването на прокрадващата се между дърветата кошута. Босите ми детски нозе газеха нажежените житни стъбла и след мен, в ширналото се поле, оставаше тясна пътека. Ято яребици изпърпори с крила и бързо се отдалечи, прелитайки ниско към хоризонта. Дзън-зън-зън… - примамливо зовяха напращелите класове, полюлявани от ласкав ветрец. Повдигнах леко ръка и се опитах да примамя реещата се в дъхавия въздух пеперуда да кацне в дланта ми...
Като в просъница дочух далечния глас на дългокосото момиче:
– Господине... Господине?
Разтърсих глава и отворих очи.
Изведнъж всичко се срути с трясък. По улиците загромолиха автомобили, засвириха клаксони, задрънчаха автобуси и трамваи, писнаха двигатели на самолети. Присветнаха фарове, мигачи, светофари, неонови реклами. Дърветата зачупиха клони и се накланяха опасно към сградите. Вятърът смиташе асфалта, подемаше парчета дрипав найлон, мазни хартии, обрулени листа, сухи клонки, събираше ги по ъглите и покрай бордюрите. Мощната уредба в кафенето затрещя.
Градът отново заживя в своя привидно неизменен ритъм.
– Господине, ще желаете ли още нещо? – озадачено ме гледа сервитьорката.
– Не, не... Какво повече… Благодаря.
3 коментара:
Прекрасно! Като музиката на кавал.
Благодаря за хубавите разкази! Мите, Бог да благослови перото ти!Още съм във Виена, но докато чета прекрасните ти творби, мислено се пренасям в родния край.Благодаря!
Браво чудедно написвано. Чеъейки се връщаш в родния си край
Публикуване на коментар