Антена

 

В началото на юли 1966 година ще да е било.

В селото радиоточки и радиоапарати имаше много, но телевизорите бяха два-три. На такава придобивка се радваха малцина. Закупуването на телевизор се считаше за събитие, у собственика се стичаше половината село. Една част гледаше и се радваше, другата -  завиждаше…

Аз бях тръгнал да уча по други места, но не прекъснах контактите си с Иван. Когато не съм зает в училище се връщах на село и първият човек, за когото се сещах беше той. Иван не се славеше с голямо прилежание, повтаря един или два пъти и накрая си остана само със завършен осми клас. Такива като него да не продължат образованието си тогава бяха рядкост.

Беше едро и здраво момче. Никой на неговата възраст не се шляеше по улиците. Училища имаше най различни. Като се почне от всевъзможни няколко месечни курсове, двугодишни професионално технически училища, мине се през три годишни, в които се получаваше средно образование и някаква професия и се стигне до четири годишните техникуми. В гимназиите учеха две категории младежи и девойки. Едните бяха с високи амбиции, искаха да получат по-солидно общо образование, за да могат да продължат в някое висше училище. Втората категория бяха онези, на които  балът не достигаше за да влязат в желана професионална специалност и попадаха в гимназиите от немай къде.

Ако не щеш да учиш – хващай се на работа и помагай на семейството си, доколкото ти стигат силите - такива бяха по онова време моралните норми и обществените порядки. Иван започна трудовата си биография в ТКЗС-то. В полевъдните звена работеха изключително жени, тук-там сред тях се виждаше по някой мъж. Но на такива мъже се гледаше с пренебрежение и те при първа възможност се заемаха с по-престижно занимание. Което даваше шанс на младежи като Иван да се доказват като представители на силния пол. Звеноводът Димитър Радев го пращаше къде ли не – пролет да копае боб или да изнася клоните от овощната градина след резитба, през лятото да помага на старците след жътва да окупят сламата, есен да „храни” силажирката с фуражна царевица или да пълни чували със зърно на площадките.

Още в училище Иван се беше увлякъл по футбола, но умението му да рита топка не беше особено впечатляващо. Иначе не пропускаше да гледа среща на местния отбор, по едно време дори беше убедил майка си да пере екипите на футболистите. А предаваха ли мач по радиото един малък транзистор с никополски батерии деветдесет минути стоеше залепен за ухото му. Сред елита си избра да е поддръжник на Левски. Страстта към този отбор му донесе прозвището Левскаря. Няколко мача на Левски, където тогава играеше Георги Аспарухов, Иван е гледал по телевизора на Христо Байков. Байков имаше „Опера” – българска марка, чието производство започва през 1959 година. Беше си купил даже специално лещовидно стъкло, което правеше миниатюрния черно-бял екран по-голям и му придаваше някакви цветни нюанси. Всичко това формира у Иван непоколебимо желание той и семейството му да притежават телевизор. Постепенно  печели за каузата баща си Георги. Междувременно софийския завод Ворошилов започва производство на по-големите и по-усъвършенствани телевизори Пирин. Иван пести всяка отработена стотинка. Своя принос дават брат му Петко и майка им Ивана. Целта е в навечерието на световното първенство по футбол в Англия парите да са събрани.

В една ранна юнска сутрин на 1966 година Иван и Петко се качват на автобуса за Исперих и се връщат на обяд с голям кашон, в който има нов-новеничък Пирин. Да се носи такъв чуплив багаж и да се опази при транспортирането му е деликатна работа. Вземат от акордеониста Митьо Бончев, който е техен сродник, здрава покривка за маса. Опаковат кашона в бохча и пъхат под възлите дървен прът. Вдигат ценния товар на раменете си и процесията, изпратена от любопитните погледи на възрастните и сподиряна от босоноги дечурлига и се понася към Иванови.

Този ден и за мен е специален. Далеч преди пристигането на обедния автобус аз се въртя по площада и чакам завръщането на братята. Придружавам Иван и Петко, начело на бандата хлапетии.

Да имаш телевизор в  дома си, обаче, е само началото. Той не е нищо повече от лъскав сандък, пълен с непонятни чаркове. И едно изпъкнало стъкло, което се взира в теб като мъртво око, прави образа ти крив и несъразмерен.

Беше време, когато електроуредите масово навлязоха в бита. Повишената консумация на електричество вечер, когато всички се прибираха по къщите си, правеше някои от тях непълноценни. Затова захранването на скъп уред като телевизора трябваше да стане през стабилизатор на напрежението, който се купуваше отделно. Вторият важен момент беше да се улови сигнала от старопланинския връх Ботев. По въздушна линия това са около 300 километра. Единствен в селото, който може да се справи с тази задача, е елекротехникът Васил Стефанов - Васко. Намираме го. „Антената за телевизор – обяснява той на лаици като нас – е устройство просто. Но с това нищо и никакво нещо можеш да чуеш и видиш цяла България и половината свят като си седиш у вас на стола. Колкото по-високо е една антена, толкова по-добре хваща. Ще ви направя антена!”

От списания като „Космос” знаехме нещичко за пластмасите, но те още не бяха навлезли в ежедневието ни. При електрифициране на къщите се ползваха медни кабели с насмолена текстилна обвивка, които се пъхаха в изолационни тръби, изработени по подобен начин и усилени отвън с тънко ламаринено покритие. Васко реже такива тръби на парчета с определени размери, закрепва ги на дървено бичме по схема, която има в джоба си. После ще свърже изделието си с телевизора посредством плосък двоен кабел. „Антената трябва да се закрепи на високо място здраво, за да устои на дъжд, сняг и вятър и да остане стабилно насочена към кулата на връх Ботев, без да се размества” – завършва поясненията си Васко.

С доставката на „високото място” се заемаме двамата с Иван. Качваме се на две колелета и отпрашваме към гората. Няма и десет минути, пресекли сме Крушака с дивите круши и вече се провираме по обрасъл горски път. Гората Ири Хисар е много стара, в близост до селото дъбова, после се премесва с осен, габър и всякакви други породи. Ние се оглеждаме за високо и тънко дърво. Колкото по-навътре навлизаме толкова по-гъсто става – дърветата се стремят нагоре към светлината, долу е обрасло с треви, новопокълнали фиданки и дребни храсти. Отместваме ниските клони, надничаме между листата. По нас се лепят паяжини, лазят гъсеници, пред лицата ни прелитат насекоми. Кое дърво да изберем – има десетки, да не кажа стотици, едно от друго по-подходящи. Най после с Иван стигаме до съгласие и набелязваме жертвата – строен бряст, чийто връх сякаш докосва небето. Яхваме велосипедите и си тръгваме с убедеността, че никой не би могъл да избере по-добро от нашето дърво. Чак на излизане от гората си даваме сметка, че през нощта, когато ще се върнем за него, може и да не го намерим…

Умуваме, почесваме се и се сещаме, че като ученици в райнинското училище са ни водили в гората да берем липов цвят. За да ни е по-интересно учителите ни разделяха на две групи. Едната тръгваше напред с бай Марин Билкаря и поставяше пътни знаци, които вървящата след тях по-голяма група да разчита. Дали не може да ползваме наученото от тази игра? Обръщаме колелетата и на възлови места по пътя към нашето дърво слагаме знаци. От изпадали клони правим стрелки, които да ни ориентират довечера в тъмното.

За да не се мотая бездеен, докато съм във ваканция и аз съм се хванал да изкарам някой лев през лятото. Уча се на дюлгерство в строителната бригада към ТКЗС, където работи баща ми. За пренос-превоз към бригадата е придаден бай Адем с конска каруца и два бели коня. Виждал съм как строителите удължават тази каруца и носят с нея дълги греди за покрива на новите овчарници. Споделям с Иван какво се върти в главата ми, той веднага се съгласява. Едва дочакваме слънцето да залезе и отиваме в конюшните на текезесето. Иван е понатрупал опит, докато помага на баща си в товоро-разтоварните дейности с конска тяга. Пазачът на конюшните се е запилял някъде и не се вижда. Изкарваме тайно бай Адемовите коне, впрягаме ги и ги пришпорваме по посока на Андровия гьол. От там по края на селото стигаме до задния двор на Иванови без някой да ни види. Сваляме канатите и дъната, вземаме две брадви, дълго въже и дебел синджир. Маскираме всичко на дюшемето под слой сено, мятаме отгоре стара антерия. Опашката на каруцата щръква смешно отзад, сякаш ни се присмива.

Качваме се и хващаме пътя покрай казаните за варене на ракия. На нас ни се иска да се скрием вдън земя, а пълната луна свети, сякаш е ден. Наоколо е тихо, нищо не помръдва, само от към селото от време навреме се чува да излайва куче. В окрайнината на Ири Хисар е лесно, но като навлизаме навътре става непрогледно. Стигаме до първите знаци, които сме оставили. Аз слизам, вървя пеш и търся дървените стрелки. Спъвам се по неравностите, залитам, краката ми шумолят в опадалите листа. Иван ме следва. „Леко, леко-о, о-о, о-о…” – реди той и подръпва юздите. Конете са наострили уши, стъпват внимателно и потропването на копитата им едва се чува. Каруцата се движи бавно, колелата приглушено потракват.

Най-после стигаме. Без да ги разпряга Иван връзва конете за дрянов храст и слага пред тях сено. Хващаме брадвите и отиваме при дървото. Тук не прониква нито лъч от пълната луна, но очите ни вече са привикнали с тъмнината Разчистваме издънките наоколо, за да не ни пречат. Иван прокарва длан по напуканата кора на бряста и гальовно го потупва. После отстъпва назад и замахва. Острието на брадвата се впива в дървесината, разчупва тишината и отеква като изстрел. На двайсетина метра от нас конете рязко вдигат глави и пръхтят. Иван повтаря упражнението с кос удар, после пак и пак. В краката ми хвърчат бели трески. Отдръпвам се настрани и се ослушвам за подозрителни шумове. Чувам само дишането на секача и лаят на брадвата му.

Не след дълго Иван се уморява, аз отивам да го отменя. Многократно разменяме местата си. Обикаляме от всички страни, сечем, отрезът се разширява, частта, на която дървото се крепи става все по-тънка. Брястът се тресе и проскърцва, сякаш плаче. Иван го довършва с няколко удара. Стройният.красавец се предава, накланя се и се свлича с трясък. Стволът му отскача от дънера, короната просвирва във въздуха и се бие безпомощно в стъблата на околните дървета. Уплашените коне се втурват напред и са на косъм да скъсат кожената амуниция и изпотрошат каруцата. Иван притичва към тях да ги успокои, върху мен се сипва рояк обрулени листа.

И изведнъж тишина – пълна, продължителна и напрегната до писък в ушите.

– Пук! – чува се като последно издихание откъм поваления труп. Звукът от пречупената суха съчка ни връща към реалността.

Иван събира разпиляното сено и отново го слага пред конете. Аз хващам брадвата, отначало плахо, после все по-уверено, започвам да кастря. Иван и той се включва. Загубили сме всякаква представа за времето, но със сигурност е след полунощ. След около половин час сме готови. Остава да натоварим и да изчезваме.

Изкарваме каруцата на пътя на удобно място за да я удължим. Местим задния стол на последната дупка на опашката, дюшемето подпираме отстрани на климиите. Опитвам се да повдигна бряста, но не ми се удава, тежи, не е за сам човек. Хващаме го двамата с Иван, с огромни усилия успяваме да закрепим дебелия му край отзад на каруцата. С влачене и пъшкане го изтътрузваме напред. Тънкият му край се губи някъде зад нас в тъмното, а дебелият стърчи над гърбовете на конете. Сядаме върху него, притискаме го, но центърът на тежестта си остава зад каруцата. Взехме си белята…

Едва сега започнах да проумявам, че сме били безразсъдни и постъпката ни, както и да я погледнеш, е осъдителна. За непълнолетни извършители на подобни деяния в село Завет има специално училище, казваха му хулиганското. Как ще върнем конете без пазачът да разбере? Горският ще види окастрените клони и картинката ще му се изясни… Трябваше още преди да предприемем каквото и да било да потърсим съвет от родителите си. Сега минутите отлитат, ние не можем да пренесем дървото, а не бива и да го оставим.

Конете потропват нетърпеливо, правят няколко своеволни крачки и спират. Брястът се приплъзва и а-ха да падне, но някакъв чеп се заклещва и дебелия му край остава подпрян върху задницата на каруцата. С инстинктите си понякога животните подсказват решения, за които хората не се сещат…

Пристягаме бряста с въжето, така както се е закрепил. Усилваме опашката със синжира като свързваме с него двата раздалечени стола. Иван повежда белите коне, те повличат дървото, аз вървя зад тях. Тънкия край заорава в земята и оставя дълбока, издайническа следа. На завоите излиза извън пътя, криви се, мачка храсти и треви. Понякога се налага да спрем и да го наместим, друг път – да проверим дали въжето не се е разхлабило и да се ослушаме дали някой не ни преследва.

Излизаме от гората. Докато стигнем до селото се молим никой да не ни среща. Влизаме в Ивановия двор, разтоварваме бряста, изтъркулваме го до оградата – да не се вижда от пътя. Обръщаме конете и тръгваме към стопанския двор на текезесето да ги върнем. Спираме на двайсетина метра от конюшните и разпрягаме. Конете връзваме на каруцата, без да им сваляме хамутите. Оглеждаме се – пазачът сигурно спи, май че не ни е усетил… Да се махаме! Тръгваме, постепенно ускоряваме крачка, тичаме. Никой не ни гони, а ние бягаме , сякаш от това зависи животът ни. Бягаме и се оглеждаме, докато светлините от постройките на текезесето се скрият от погледа ни. Връщаме се у Иванови.

Родителите на Иван спят в пристроената към къщата кухня. Промъкваме се тихо по циментовата пътека и влизаме в една от горните стаи. Тук има две легла. На едното спи Петко, ние с Иван лягаме на другото. Но сънят не идва. Все по-ясно осъзнаваме, че сме извършили непоправима щуротия. Нервите ни ще се скъсат от напрежение. Въртим се като червиви. Тъмнината зад стъклото на прозореца избледнява, денят настъпва, а с него ще пристигне и неизбежното... От време на време разменяме с Иван по някоя дума, гласовете ни треперят. Колкото и да внимаваме, изглежда на Петко му е дошло време да става и той се събужда. Търка очи, вижда, че сме облечени.

– Що не спите а, Ване?

Бързаме да се освободим от бремето, което ни тежи, с плахата надежда, че Петко може да стори чудо. Един през друг се надпреварваме да обясняваме как сме отсекли високо дърво за антена на телевизора, което сега се въргаля в задния двор и всеки може да го види. Като разбере за него горския ще глоби бащите ни, а нас сигурно ще ни пратят в хулиганското.

– Аз знам как да направим суровото дърво да изглежда старо! – изтърсва Ивановия бати.

Петко е по-дребен и от двама ни, но на години е по-голям –може и да знае как да постъпи! Иде ми да го прегърна, но се въздържам – не съм убеден, че се е разсънил напълно и е разбрал в каква голяма беда сме.

– Да вървим на двора! – разпорежда се Петко. - Вие хващайте брадвите.

Не ни остава нищо друго, освен да се подчиним. Двамата с Иван започваме да белим кората на бряста. Вече съвсем се е съмнало, слънцето е огряло върховете на съседските овошки. Петко слага дървесна пепел в метална кофа и налива вода. На камарата с вършина си избира парче дърво и разбърква. После идва при нас. В едната си ръка държи кофата, в другата – четка! Топва четката и маже онази част на дървото, която вече сме обелили.

– Мама му стара, наистина се получава! – възкликва Иван.

И аз се навеждам и се взирам невярващо - бялата дървесина става сива, сякаш е стояла с години на дъжд и на пек. В този обнадеждаващ миг един познат глас връща с пълна сила душевния ми смут.

– Бай Георге! Бай Георге! – разпознавам гласа на баща ми. Ясно е, че мама го е пратила да ме търси, разтревожена, че цяла нощ ме е нямало.

– Ида, ида! – отговаря чичо Георги.

Ние захвърляме брадвите, кофата Петко изоставя насред двора.. Притичваме десетина крачки, залепяме се за стената на Ивановата кухня и надничаме. Чичо Георги излиза, нещо си говорят с тате. Чува се и гласа на буля Ивана:

– А-а! Твойто момче ли? Тука е, тука. Спят горе с наш'те. Ей сега, отивам да ги видя!

След малко пак нейният глас::

– Божичко! Няма ги! Леглата им разфърляни пък тях ги няма никакви!

Аз човъркам с пръст спойката на неизмазаната стена. Да имаше как щях да се пъхна в пролуките между тухлите никой да не ме вижда.

– Чат-чат, чат-чат!… - тракат по валирания чакъл на улицата конски подкови, приближават.

– Тпру-у-у! – спира една двуколка пред Иванови. Това не може да е никой друг, освен горския Георги Ботев със своя черен кон.

– Адаш! – чувам го да се обръща към чичо Георги – Знаеш ли как стигнах у вас? По дирята! Ела да ти покажа!

Бащите ни и Ивановата майка излизат на улицата, вървят след горския, който сочи с камшика си дълбоката диря, оставена по земята от влаченето на бряста. Преди да проследят дирята зад къщата ние притичваме и се скриваме в курника.

– Отивам тази сутрин към гората и виждам тази бразда –разправя горския. – По нея, по нея и стигам до бряста-а! Отсечен високо, клоните нахвърляни наблизо. Плеснах коня с камшика и хайде обратно. Пак - по дирята, по дирята – ето ме у вас! Опа-аа! Ето го и него, бряста!

Чичо Георги и тате не се чуват. Не знам какво му хрумна на Ивановия петел, но той реши да влезе в курника. Иван маха с ръка да го прогони. Той ни гледа с едно око: ”Кър-р-р-р, кър-р-р…” – не ще да излезе. Иван пак замахва, този път по-енергично. Петела се уплаши, размаха крила и изхвърча навън с недоволно крякане. Горският тъкмо се беше надвесил над кофата с пепелява вода, бъркаше в нея с камшика, като чу петела повдигна глава и на лицето му цъфна широка усмивка. Приближи отвора на курника, оставен вместо прозорец и пъхна глава в него. Не каза нищо, но и нямаше нужда – ние веднага се изхлузихме навън като посрани. Напълно разконспирирани, с наведени глави и печални физиономии се оставихме в ръцете на възрастните.

Без да маха усмивката от лицето си горския седна на брястовия труп и покани всички ни да направим същото. Тримата се настанихме колкото се може по-далеч от него, чак на другия край на дървото.

– Слушайте сега, хубаво ме слушайте! Вие – обърна се той към тате и чичо Георги – отивате в гората! Ще отсечете наравно със земята туй, дето е останало от дървото и ще маскирате мястото със суха шума. Вършината, дето е оставена там от тия юнаци, ще натоварите и ще закарате на сечището. Ще я омесите там с другата А вие, тримата, обелете бряста и го окъпете с пепелявата вода. Ама хубаво, че като дойда довечера да гледам телевизор у вас да не позная, че дървото сурово.

Как я мисли този човек, ние умираме за сън? Да свършим за един ден всичко, че и да го каним да гледа телевизор!? Очевидно това ще е нашето изкупление…

До обяд на същия ден маскираме дървото и изкопаваме дупката за пилона на антената. Търсим Васко да дойде, той се дърпа, не можел, бил зает. Как така, бе, Васко! Вечерта като дойде горския да гледа телевизия какво ще му кажем! Бе бива-бе небива – най-накрая се съгласи. Ще дойде към пет часа, след пет почвали излъчването на сигнала.

Пристига Васко с антената и провесена през рамото чанта, пълна с инструменти. Събрала се е вече цялата махала – мъже, жени, деца – помощници и зяпачи колкото щеш. Изправяме дървото, засипваме дупката с пръст. Антената се извисява над комините, закачения за нея кабел се клатушка покрай нас. Васко го привързва към пилона, опъва го над асмите и го вкарва в коридора, за да го монтира към телевизора. От там се чуват командите му:

– Завърти на ляво! Дай, дай, дай! Опа, много стана! Върни ма-а-лко обратно. Стоп! Добре! Трамбовай!

Направили сме всичко и влизаме да видим. Мъж в сако и с вратовръзка чете новини. Черно-бялата картина е далеч по-добра от всичко, което до този момент съм виждал на телевизионен екран. Никой не търси столове, идващите да погледат сядат направо на рогозката от царевична шума. Ивановия коридор се превръща в нещо като малък киносалон.

Излизаме да помогнем да Васко да си събере инструментите и да го изпратим.

– Антената на телевизора – казва той - е като главата на човека. Дадено и е да стърчи на най-високото място. Тя все едно е уши и очи, за да може да хваща всичко, което се казва и показва…

Не знам за Иван, но като го слушах ми се стори, че Васко някак си е научил за нашата одисея с дървото за антена.

– А ще може ли утре да гледаме мачовете на нашите в Англия? - пита Петко.

– Ще може, как иначе! – отсича Васко. – Утре ще играем с Бразилия.

Вечерта чакаме горския да му се похвалим, че сме направили всичко както е казал. Той дойде, но изобщо не пожела да влезе в коридора. Отиде направо в кухнята при Ивановите родители. Там си и остана до късно. Ние с Иван все се надявахме да се появи.

 Уморен от преживяното очите ми взеха да се затварят. Излязох навън да подишам свеж въздух. От към кухнята чувам чичо Георги:

– Ивано, мисли мо. Тоз, нашия  Иван аз ли съм го праил?

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила 

на Закона за авторското право и сродните му права