Някога,
отдавна, на почит били най-достойните мъже. Качествата им се оценявали в битките с враговете и в умението им
да се справят с прозаичните предизвикателства на ежедневния бит. Били личности
сред най-добрите войни и водачи и постоянно трябвало да се доказват. И в мир и
в бран те били образец за подражание. Винаги били пред другите - там където е
най-трудно и най-опасно. Начело. Затова
съплеменниците им ги нарекли начелници.
Да си начелник било чест и длъжност.
Длъжност, която изисква да си силен, умен, смел, съобразителен и да си готов
без колебание да се жертваш за другите. Той
бил ценност.
Тук
приказката загрубява.
Начелникът осъзнал, че другите го ценят,
вярват на думите му и действията им се диктуват от неговата воля. Това откритие
отваря пътя към властта. Начелникът получава привилегията да се оттегли на безопасно място,
откъдето да се разпорежда и да модифицира в началник. Несъществената разлика в звученето и изписването
на двата термина прави преобразяването почти незабележимо, въпреки че по
съдържание и смисъл то е огромен скок!
В
съвременния български език /и не само, не само!/ началник
е често използвана дума. Разбирането за нейното значение вече не е за ръководител
на някаква служба, а за всяко лице, което работи в канцелария, кабинет или офис. С една дума – чиновник, който може да е на
изборна длъжност или пък назначен. Това, че по презумпция и на практика чиновникът
не върши физическа работа и получава гарантирано твърда заплата, прави позицията
привлекателна. /Има един времеви период,
в който за работа масово се считаше само
дейността, при която се използва физическа сила: „Учи, мама, за да не работиш!”/.
Заемането ѝ обикновено става в конкуренция с няколко кандидати, което повдига
самочувствието на спечелилия надпреварата. Пълномощието да изготвя, връчва,
приема или отхвърля документи подхранва егото на чиновника до небето. Ласкателното обръщение „Началник”,
което често чува, е балсам за ухото и извисява значимостта му, колкото ниско или
високо да стои той в бюрократичната
ерархия. Постепенно назначеният да обслужва данъкоплатците чиновник уродливо еволюира в началник. От неговата дума, подпис и
печат простосмъртните граждани стават зависими и той се превръща в бюрократ / bureaucrate = френското
bureau - канцелария, контора + гръцкото kratos - сила, власт/. Тази
трансформация води и до промени в психологията на личността му - той вече мотивира действията
си с разбирането, че началник произлиза
от начало. Той, значи, е началото; неговата поява в административните лабиринти поставя това начало; функционирането на неговия малък свят се определя от
неговата воля; той започва да се самопроизвежда, като назначава свои подчинени;
всичко, сътворено преди него е безполезно – трябва да се ликвидира и забрави.
Така се появили управниците, които създават
закони и управляват народите в свой интерес.
Тук
приказката свършва и лъсва реалността.
Ако се направи целенасочено
антропологично изследване вероятно ще се стигне до заключението, че ние, българите
/и не само, не само!/, въпреки цивилизационния си напредък, не сме заличили
изцяло номадско-варварското у себе си. В кръвта ни още бушуват онези гени,
които ни подтикват да яхнем коня, да пъхнем пастърмата под седлото и в галоп да
плячкосваме всичко, което се изпречи пред очите ни, без да жалим когото и да е
и съжаляваме за каквото и да е. За благозвучие подобните днес набези из българските
територии /и не само, не само!/ наричаме корупционни практики, макар че обирите
и от най-далечното минало бледнеят пред сегашните с мащабите и префинената си арогантност.
Откато имаме държава, ние
/и не само, не само!/, вместо да се обединим и да живеем в мир и съгласие, се
делим, мразим, крадем, воюваме, и се убиваме, и се спасяваме, кой както може. От това ни поведение се
възползва кохортата на вездесъщите тарикати - мошеници, чиновници, банкери, брокери,
застрахователи, псевдо бизнесмени, лъжеполитици… Безнаказано те мамят, крадат, преразпределят
и консумират създадени от милионите онеправдани хорица блага, които считат за
балами. Така богатите стават все по-богати и по-малко, бедните - все повече и
по-бедни. Изгубилите перспектива се пръскат по широкия свят в търсене на по-добър
живот, останалите я карат на доизживяване. Този процес не подминава България -
една от най-старите европейски държави трайно се обезлюдява и все по-вероятна става хипотезата за нейния /и
не само, не само!/ залез.
Докато
светът, до 1989 година, беше двуполюсен гласовете срещу господстващите идеологии
и дейността на партийните и държавни ръководители се чуваха на мига и от двете
страни на Берлинската стена. Те чуваха дори мислите ни.
И
какво от това!? Светът не спря да се развива.
След
1989 година глобализацията превърна земното кълбо в едно голямо село. Освободиха
ни да мислим и крещим до припадък каквото и срещу когото си искаме. Но никой не ни чува!
И
какво от това!? Светът няма да спре да се развива!
Големият
въпрос е – какво ни чака?
Няма коментари:
Публикуване на коментар