По границата 4
Шарик
Дядо
Костадин живееше в Райнино. Всички го знаеха като голям зевзек, но като прокараха
границата и земята му остана в България хич не му беше до шеги.
Тази година нивата на
Стария излаз, до лозето на Христо Петров,
даде слабо жито. Едвам изкараха зимата. „С туй келеме глад ще гладуваме!
Ще се изселя аз във Вазово, при земята си ще ида!” – заканваше се той. Малкият
му син Васил го разубеждава отдалеко: „Тате, да не бързаме толкова да я харизваме
на румънците”. То на ума му било друго, но от баща си крие. С майка си съюз
прави – пратете, рекъл ѝ, годежари за Деспина. Искал той, значи, да се ожени, а
аз да му дам нивата да я наследи. От малък си беше такъв – ти едно му казваш,
той друго мисли. На майка си се е метнало магарето – тя, навие ли си нещо на
пръста душата ти изважда! Съгласих се. Сега пък на Деспина баща ѝ се инати –
рано било на дъщеря му за мъж. Айде, холан! Аз очи нямам ли?... Васил го взеха
във войската. После се почна война, след нея друга и дойдоха румънците. Васил
се върна, но при нас колкото объркани бяха работите още по-объркани станаха.
Миналото лято не бяха
още затегнали границата и повечето райнинци избраха да се преселят във Вазово –
да са близо до бащинията си. Аз купих на сметка там стара къща с четири
наредени една до друга стаи и сундурма пред тях. Хареса ми имота - голяма
градина и широк двор. Натоварихме се да се изселваме. След нас от Райнино тръгнаха
пеша с добитъка двамата ми сина, а във Вазово стигна само единия, Петко. Васил
се шмугнал в гората и от тогава не съм го виждал. Тъй става, когато хубава мома
ти замотае главата … Чувам, че живеел самичък в къщата в Райнино и работел онази
нива до лозето на Христо, но не съм го виждал.
Не
беше си уредил още стопанството дядо Костадин както той си знае. Кастри с
теслата колове за градината, а мисли кога да поправи кошарата на овцете. Ще
каже на Петко да види плета, че се е килнал на една страна и плаче за поправка.
Те годините му вече не са малко и почна да му тежи, ама не е само от годините.
Времената са лоши – една война свърши, друга почне! Закрепиш се в Райнино – бягай
във Вазово! Ами ако махнат границата пак ли ще се местим? Все повече войска взе
да се мярка тука, че да видим…
Забеляза ги като
приближават, но позна двамата мъже чак като влязоха в двора. Тръпки го побиха и
теслата затрепери в ръката му. Мъжете се спряха до него, но дядо Костадин не
повдигна глава и продължи да дяла, сякаш не ги е видял. В гърдите му се биеха
сто хали.
– Колагеле, бай Коста!
– поздрави Станю.
– Добре дошъл! –
изправи се бавно дядо Костадин. Като се подпираше на един кол той протегна ръка
и се здрависа със Станю. Погледна после Васил и не можа да реши кое ще е по-добро
– да хвърли кола и да му зашлеви един шамар или да го прегърне. Не направи ни едно от двете и по неговия си
тертип избра трето - обърна го на майтап:
–
Василе, Василе… Къде тъй си се овъргалял, татювото, сякаш мечка те е газила. Като
гледам, - обърна се той пак към Станьо - Васил сякаш не се е борил сам с
мечката. Не можа ли да ви отърве тоз звяр, ва! – посочи той дребния Шарик, който
въртеше приятелски опашка. – Ха-ха-ха…Булка! Петрано! Я елате, полейте на
гостите да се измият.
От
къщата надникна снаха му и след малко излезе с голяма стомна и преметнат през
рамо пешкир.
– Въх, драгинко Василе!
Ти ли си? Не мога да те позная… - стъписа се буля му.
На вратата се показа баба
Петрана да види кой е дошъл. Като позна сина си сложи ръце на устата си, краката
ѝ се подкосиха и седна на прага.
Измиха
се и влязоха в къщата. Баба Петрана и снахата се разшетаха и наредиха софрата. Ядяха
лакому и на пресекулки разказваха за патилата си с райнинския кмет и ангариите
по границата, за бягството си и арестуването им от българските граничари, за
глада и студа, дето от два дена берат. Накрая Станю каза:
–
Аз, бай Коста, няма да стоя у вас много - Чувах, че повечето райнинци, дето се изселиха
тука миналото лято, си направили землянки край селото, от към страната на
Конево… Ще гледам да прибера тате с Руса и децата. Та, ако даде Господ, и аз ще
си направя там една землянка...
– Като ще е бордей –
тука ще е! Няма да е на поляната! Двор – голям. С баща ти отдавна се знаем, на
времето ергенувахме заедно. Сега оставаш у нас! Имам една празна стая, има в
нея миндер и… повече – край! За после - ще я мислим!
Станю заживя в къщата на дядо Костадин. Помагаше с каквото
може – и за оран, и за сеитба, и за
копан. С Петко и Васил за един ден
вдигнаха повредения плет откъм пътя. Къщата
беше в края на селото, прозореца на стаята беше от северната страна. Сутрин
Станю заставаше до него и гледаше навън. Зад нивите и разпилените из тях
дървета, останали тук-там след коренежа, на по-малко от час път пеша, беше
Райнино и бащината му къща. Но имаше граница, по нея понякога стрелят и после камбаната
в някое село протяжно оповестявя нечия смърт.
Където и да беше,
каквото и да правеше все за едно нещо мислеше сега Станю - как да прибере
семейството си. Най-мъчно му беше вечер, когато спомените за близките му хора
го връхлитаха и той заживяваше с тях.
Шарик си избра място под
стряхата, до прозореца. Там кученцето хем беше близо до стопанина си, хем беше на
завет и всяка нощ с лая си напомняше за своята вярност. Станю се пробуждаше от
лая му и продължаваше оттам, от където сънят превръщаше мислите му за дома в объркани сънища. Туй се
повтаряше всяка вечер, главата го заболяваше, а все не можеше да го измисли. Една
нощ се събуди посред нощ – не беше се случвало досега Шарик да не се обади толкова време ни
веднъж. Надникна през прозореца и видя, че го няма. Кученцето се появи чак сутринта. Когато
Станю излезе от къщи то тръгна подире му и го следва през целия ден,
както правеше всеки път.
Тъй се нижеха дните един подир друг. Шарик взе
да изчезва и през деня. „Някоя вазовска кучка ще да го е примамила!” – помисли
си Станю. Узря ечемика и една вечер на софрата бай Коста каза на мъжете да се
готвят за жътва. Жените щели да останат да месят и да пекат хляб. Тръгнаха
сутринта рано, с тях се нанади и Шарик. Като наближиха границата той кривна към
българската заставата. След малко се видя да върви по пътеката към българския
пост и да спира при граничарското куче. Като си поигра с него Шарик пресече
браздата и навлезе в райнинските ниви. Продължи
нататък, изгуби се, ходи къде ходи и се върна при Станю. Жънаха целия
ден. Дядо Костадин имаше тук колиба и за да не губят време в път до Вазово и
обратно останаха да спят в нея. През нощта Шарик още веднъж мина границата и се
върна.
Виж ти, виж ти… - недоумяваше Станю. Къде ходи туй
куче?... Аз мислех, че скитосва из Вазово, а то - в Райнино… Къде ходи!? У нас
ходи! Не е забравил, дребосъкът му с дребосък, мястото под хамбара, където
го роди майка му. Ай, да му се не види!
Може там и с децата да си играе… Руса сигурно го е видяла и се чуди къде съм –
жив ли съм, умрял ли съм…
На другия ден ожънаха
ечемика и се прибраха във Вазово по обед. На Станю в главата му се гонят
границата, чичовата му нива, децата, Руса… А очите му в Шарик – гледа дългата
му козина – на места бяла, на места черна, клати глава и му се радва. Той ходи където си иска, за него граници няма! Каишката на врата му, която от толкова време все се кани
да свали, се е разкопчала и беше готова да падне. И тогава… тогава небето се
синееше без нито едно облаче, а сякаш гръм изтрещя и удари Станю. Бързо влезе в къщата, скъса парче от
вестника, с който беше постлана масата и написа на бялото поле няколко думи с
химическия молив. На излизане почука на вратата на хазяина си и се втурна в
стаята.
– Бай Коста, да ти се
намира някое непотребно парче кожа?
– Ще се намери, ама защо
толкова препираш?
– Мисля да сменя
каишката на Шарик, че нещо се е повредила.
–Да не е изтръшкало
комшийските кучета, ей? Ще го връзваш ли вече?
– Ще видим, ще видим… -
усмихна се Станю.
– Забравих да ти кажа. Срещнахме
се оня ден с Лазаров. Каза да ти предам да го вържеш, че хайманосвало по
границата и някоя вечер може да изяде куршума.
Кожата
беше хубава. Не много дебела, гъвкава, почерняла и излъскана – отпориха я от
стар конски хамут. Точно такава му трябваше на Станю. Отряза една дълга и една
по-къса ивица и ги съши. Между тях се образува тесен джоб, колкото да пъхнеш
пръста си. Стана хубава каишка. После заши катарамата, премери дължината и
направи дупките. Като я сложи на врата на кучето пасна тъй, че отдалеко беше
трудно да я забележиш.
–
Хайде, Шарик!
Излязоха
от двора и тръгнаха към границата. Вървяха по черните пътища между нивите, но
ако на някоя от тях имаше хора, Станю тръгваше по синорите и гледаше да ги не
ги среща. Като преполови пътя си той спря и се огледа. Височинката отляво правеше
хоризонта съвсем близък и там се белееше българския пост № 14. Между младите
орехчета откъм Райнино стърчеше геранилото на кладенеца на румънската застава. Станю улови Шарик,
за да постави сгънатата бележка в джоба на каишката, но изведнъж се разколеба. Как
Руса ще разбере, че писмото е скрито в каишката? Уж всичко беше премислил, пък…
Както клечеше и се
чудеше какво да прави осъзна, че в ръката си стиска корен дива лайка. Огледа се – полето беше изпъстрено
с какви ли не полски цветя. От сватбата насам не си спомни да е подарявал цветя на Руса. Разпори пеша на
дрехата си и измъкна от шева парче конец. Накъса от едрите цветове на лайката и ги събра в малка китка. Между стръковете сложи бележката и пристегна всичко с
конеца. После го завърза за каишката на Шарик и го побутна по задницата:
– Давай, Шарик! Иди при
кака ти Руса.
Проследи го как тръгва със
страх, че от цялата тази работа нищо няма да излезе, но Шарик сякаш разбра
какво се иска от него. Отначало вървеше по пътя, право към границата, после се
затича и влезе в житата. На няколко пъти се надига на два крака и се оглежда.
После вече не се виждаше, но след Шарик оставаше диря от люлеещите се стъбла на
посева. По нея се разбра, че отива към пост № 14.
От постройката на поста
излезе капитан Лазаров, за да направи ежедневния обход на поверения му участък
от границата. Адютантът му чакаше с оседлания кон. Лазаров видя от нивите да излиза
шареното кученце на дядо Костадиновия квартирант. Виждаше го тука да се върти
всеки ден – понякога идеше от Вазово, друг път – откъм Райнино.
– Ела тук, Шарик! –
повика го Лазаров с превърнал се в навик отривист тон.
Кученцето сви опашка,
почна да я върти между краката си и легна пред Лазаров. Конецът се беше
разхлабил и между стръковете лайка се подаваше някаква хартийка. Лазаров я разтвори
и прочете: ”Впрегни конете. Качи децата на каруцата и ела утре на мръкване до
границата на чичо Ивановата нива. Аз ще съм отсреща, в колибата на
дядо Костадин.” Лазаров върна бележката където си беше, стегна с конеца китката
лайка и я върза здраво на врата на кученцето, след което го отпрати.
На следващия ден до
пост № 14, на фона на червения залез, сякаш стъпил на хоризонта, един конник беше
отправил взор към границата. От едната ѝ страна до колибата на дядо Костадин капитан
Лазаров видя Станю с кученцето, а от другата, застанали прави в каруцата, му махаха
с ръце четири деца и една жена.
След около месец, по
средата на август, полковник Марков, който командваше двата конни полка, разквартирувани в Хърсово и Исперих, пристигна
във Вазово. С него имаше още двама офицери. Към тях се присъедини ротният
командир на трите поста по границата капитан Лазаров с адютанта си. Адютантът яздеше
един и държеше за юздата друг, оседлан кон. След малката кавалкада охранени
коне и униформените ездачи с лъщящи пагони и саби веднага се повлече рояк деца.
Един от придружителите на полковник Марков обърна коня си, каза им нещо и те се
разотидоха. Групата се отправи към края на селото и спря пред къщата на дядо Костадин.
Той ги посрещна отвън и отвори широко портата да влязат в двора.
– Няма да влизаме, бай
Коста, – отхвърли поканата му капитан Лазаров – дошли сме по работа. Кажи на
Станю да излезе.
– Ей сега. Той ви чака.
Но Станю вече беше излязъл,
а покрай него се умилкваше Шарик. Лазаров му кимна да се качи на свободния кон
и направи знак на адютанта си да вземе кучето.
Полковник Марков ги
поведе към поляните в окрайнината на селото. Първите ниви след тях бяха вече ожънати
и жълтееха със стърнищата си. Минаха покрай царевици и слънчогледи и стигнаха
до бостаните срещу румънската застава. Оттук се виждаха добре и трите български
поста. Спряха под няколко клонати дървета, отдалечени едно от друго на десетина
метра. Между тях имаше други, по-малки и всички образуваха продълговата, зелена ивица, която собствениците наоколо бяха оставили
неизкоренена за сянка. Навързаха конете по дърветата и застанаха от двете
страни на полковника.
– Станьо, – започна Марков.
– знаем, че имаш контакти с Марин
Токушев от Исперихската организация на съюз „Добруджа”. Знаем, че се опитваше да направиш група към нея докато беше
в Райнино. Знаем, че си пишете с жена
си, като ползваш за пощальон малкото си кученце. Имаме ти доверие и затова сме
тук.
Марков направи кратка
пауза и продължи:
– От теб се иска да
помогнеш. Да се опитаме чрез жена ти Колю Дюкенджията от Райнино да получи едно
писмо, който той после ще препрати в Тутракан. Имаме там хора, които събират
сведения за фортовете по отбранителната линия. Наемаш ли се с тази задача?
– Ще опитам. Досега
поне десет пъти съм пращал Шарик и само един път се върна, без да е свършил
работа.
Станю пое писмото от
полковника и внимателно го постави в кожения калъф. Завърза каишката на врата
на кученцето и повтори, като в ритуал, всичко точно както го беше правил много
пъти. Но този път беше нещо повече. Побутна Шарик по задницата и произнесе като
заклинание:
– Давай, Шарик! Иди при
кака ти Руса!
Двамата офицери от
свитата на полковника и адютанта на Лазаров се качиха на дъбовете да гледат от
високо. Шарик тичаше право напред между дините и пъпешите. После прекоси
границата, премина през изкопа на училищната нива, заобиколи турските гробища и
се изгуби в Райнино.
Наблюдателите слязоха
от дъбовете. Мина се около час, единият от офицерите не издържа и пак се качи
на дъба, но докато се качи и извика:
– Връща се!
Шарик излезе между
метлите в края на бостана и легна в краката на Станю. Той бръкна в калъфа, вълнението
му изби по челото в едри капки пот. Извади бележка, в която позна почерка на
Руса. Бяха само четири думи:
„– Приех и ще предам”.
– Потърпи още малко,
Станьо – каза на сбогуване полковник Марков. – Скоро ще прегазим с конете си
тази граница и ще заживееш пак с Руса и децата при баща си.
Част 1 може да прочетете ТУК:
Димитър Колев
Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Няма коментари:
Публикуване на коментар