Отпускар

Шестдесетте години на миналия век.

1.

В празнична зелена униформа срочно служещият ефрейтор Драган Драганов върви пеш по шосето и тръпне от нетърпение. Свалил е фуражката от главата си и бърше с длан потното си чело. Остават му пет-шест километра и си е у тях. Шумът зад него, някаква смесица от остро свистене, гръмотевичен тътен и тракане на ламарини  се усилва. Иззад завоя изскача автобус. Шофьорът отбива, гумите захапват банкета, вдигат облак пушилка и спират да се въртят на няколко крачки от войника.  Пътниците любопитно надничат през прозорците. Предната врата се отваря  и от вътре долита глас:

– Ади, войниче! Скачай, че гоня разписание.

Докато отправя поканата си шофьорът подържа с педала на газта оборотите на двигателя. Той гърми, като че ли през ауспуха си стреля с артилерийски снаряди.  Автобусът, руска марка ЛАЗ, се тресе и подрънква с всичките си чаркове.  Под погледите на надигналите се от местата си пътници ефрейтор Драган Драганов се качва, вратата зад него се затваря с трясък. Автобусът изръмжава като разярен звяр, потегля рязко и с подскоци. Гърбовете на пътниците се удрят в облегалките, главите им се клатушкат напред-назад. Артилеристът Драганов, губи равновесие и се стоварва върху гърдеста мома с бедра като цеви на гаубица. Пътниците се превиват от смях. Шофьорът, предизвикал съзнателно тази бъркотия, гледа в огледалото за обратно виждане  и, сякаш ни лук ял, ни лук мирисал, започва да си тананика „Мило ми е мамо, драго ми е татко...”

– И-и-й! Бат Велико, по-полека, ва. Ши убийш офицерина!

Като вещи по военните дела мъжете, насядали по задните седалки, си разменят снизходителни усмивки, опрощаващи женското невежество. Всички пътници в автобуса се познават. А Велико – такъв си е той, в главата му само щуротии! Закачките му понякога са като пресолена манджа, но хората си го знаят и не се сърдят.

Драган смутолевя едно „Оп-оп! Извинявай, како…”. В смущението си се подпира с длан на мощното коляно и се изправя. Емоционалната, с еротични отсенки сцена навява носталгични спомени от младостта на две старици с черни забрадки, които си шепнат: „Тоз момчурляк ши да е унука  на Драган, на него ми мяза.” Носещият името на дядо си им кима за поздрав с крива усмивка и бърза да се отдалечи. Сяда на първата попаднала му седалка. Няколко човека веднага го наобикалят, ръкуват се, потупват го по рамото, бъбрят дреболии. „Друго е да си сред свои!” – иронизира се Драган и се отпуска на седалката.

Представя си, че вече е в къщи, при Мария. С Мария са връстници и се познават от деца. Бащите им учили заедно в румънско училище. През хиляда деветстотин и четиридесета ги изселили. Още на следващата година ги взели в българската армия, после ги пратили на фронта и стигнали чак до Унгария. В две съседни села живееха семействата им, но не се забравяха и си помагаха в трудното следвоенно време. Гостуваха си често - и по празници, и без особени поводи. Като деца Драган и Мария живееха скромно, с много лишения, но така беше с всички и не осъзнаваха бедността си в пълнота, докато не отидоха да учат по градовете.

Заети с образованието си не се бяха виждали много отдавна. Когато си взеха зрелостните изпити родителите им решиха, че дипломирането е  достатъчно значимо събитие, което освен с абитуриентски бал заслужава да се отбележи и със съвместно празненство. В уречения ден семействата им се събраха. Мария беше облечена с къса червена рокля. Драган я огледа от сандалите до събраната на опашка коса, сякаш я виждаше за първи път. Тя отначало се смути, лицето ѝ почервеня като роклята. А той замръзна на мястото си, краката му отмаляха и остана като вдървен, докато тя не мина покрай него предизвикателно близо и завъртя глава така, че плитката  ѝ да докосне лицето му. От този ден за Драган настъпиха мъчителни дни на нерешителност и копнеж. Най-сетне се престраши да я потърси. Намери я в читалището, където беше започнала работа в библиотеката. Първоначалната им плахост не издържа натиска на чувствата, пропука се и отприщи непознати пориви. Драган взе да прескача до тяхното село с колелото почти всеки ден и това комай се превърна в единственото му занимание тогава. Срещите им не останаха незабелязани. Страховете, че близките им няма да одобрят връзката им, се оказаха напразни. Неусетно, след бурното лято, дойде есента, родителите им дадоха благословията си и те се ожениха. Но не можаха да се нарадват един друг. Нямаше и седмица след сватбата, взеха Драган войник. Пратиха го да служи на другия край на България, в Елхово. Мария остана да живее при родителите му, да им помага и да го чака.

От тогава изминаха много месеци. Случи се така, че през това време Мария нито веднъж не му дойде на свиждане. Бяха месеци, в които всяка вечер Драган старателно ограждаше в календарчето изминалия ден и разглеждаше  малката ѝ снимка. Едно приятно  занимание, което казармата не можа да му отнеме. Бяха дълги месеци на очакване да изтече една година и да го пуснат в полагаем домашен отпуск. Най-накрая това стана и сега му предстоят двадесетина вълнуващи дни с неговата Мария. Приближава се към началото им с всяка измината минута. Автобусът лети по шосето между зададените от двете му страни орехи и навърта последните километри от дългото му пътуване. Как са се извисили те само за една година! Как са прострели клони над асфалта и са оставили да прозира само ивица небе! Излиза автобусът от този зелен тунел с небесно-син таван, залязващото слънце блести в очите, накъсано като слънчево зайче от короните на дърветата в полезащитния пояс. Пред Драган се показват първите къщи. Това е селцето на Драган. Тук някъде е невидимата граница между Лудогорието и Добруджа. На площада шегаджията Велико прави широк завой, обръща посоката на движение на автобуса и спира пред сладкарницата.

Дали едногодишната раздяла не е охладила чувствата на Мария? Дали го чака? Сигурно е станала още по-хубава… Между множеството лица на пътници и посрещачи на спирката Драган разпознава нейното и друго не му трябва.

2.

Нешосираната улица е обрасла с есенни треви, примесени с опадали листа. По средата й  шините на каруците са издълбали две кривуличещи дири. Гроздоберът е приключил. От към дворовете се носи упойващо ухание шира и младо вино. Градинките пред къщите пъстреят от хризантеми. Няколко туфи есенни минзухари са пропълзели през плетищата и жълтите им цветове светят като запалени свещи в падащата привечер. Драган и Мария вървят усмихнати, на всяка крачка рамената им се допират. Очите им взаимно се изпиват. Той прехвърля  ръка през рамото ѝ и я прегръща. Заслепени от пораждащата желания близост заобикалящият ги свят престава да  съществува и те се губят във висините на очакваното сладострастие.

– Бате! Бате-е-е! – иде някъде отдалече тъничко гласче.

Едно девойче зарязва група от пет-шест деца, играещи на „Гори, гори кърпа…” и тича към тях. Босите му нозе тупат в прахоляка, черната му коса се ветрее.

–Бате! Много ми домъчня за тебе!

 Малката сестра на Драган се хвърля на врата му, той я притиска към гърдите си.

– Уха! Джено! Много си пораснала! Чак не мога да те нося!

Джена се изхлузва от прегръдката му, застава между двамата и ги хваща за ръцете. Те я повдигат нагоре, тя размахва крака във въздуха и ликуващият ѝ смях кънти звънливо. Но внезапно нещо ѝ хрумва, изтръгва се от ръцете им, устремява се напред, влита през вратичката у тях и крещи:

– Бати си дойде! Бати си дойде!

Нейните и на кака ѝ Мария родители разглеждат камарите от тухли, цигли, ломен камък и дървен материал. Приготвени са за новата къща, която баща им казва, че ще строи идущата пролет. Джена дърпа майка си за полата: „Мамо! Мамо ма! Бати си дойде!”

Всички  излизат на улицата да посрещнат Драган.

– Обадих се на нашите и те дойдоха да те видят. – казва щастливата Мария.

Зад къщата е магарешката каручка на баща й. С две стари ватенки и пъстра черга са завити колелата, за да не се разсъхват. Магарето гони мухите с опашка, преде с уши и хрупа жълт кочан царевица. Досаждат му десетина кокошки и наежен петел с пъстроцветна опашка. Овцете са налягали из двора и преживят.

Пред къщата, под асмите с варатика[1], е изнесена маса. Върху нея са наредени прибори, чаши, шише с ракия, кана с червено вино, салати.

– А заповядайте! – кани ги домакинът да седнат и напълва чашите . – Драгане, тебе те искам тук, до мене, както си с униформата.

Настаняват се. Мария придърпва стола си до Драган. Гальовната Джена се намества на коленете му. Двете свати отварят пещта и вадят тавите с печеното агне. Махат посипаната със сол хартия и разсипват. Мария поставя пред всеки димяща чиния с месо, ориз и булгур. Гордият баща на ефрейтор е нахлупил фуражката му и стриктно следи чашите да са пълни, а каната с вино да не е празна.

Празнично светят прозорците на двете стаи на старата Драганова къща. Светят лампите над сундурмата[2], над пещта и на двора. Към гощавката, в чест на отпускаря, се присъединяват съседите. Бащата на Драган кани всеки, който забележи да минава по улицата. Изнасят още една маса,  разпъват кабел с монтирана в края му лампа и я закачат под асмите над масата. Иван Страдалски разпъва акордеон и пее с дрезгав глас:

Тренуле, машина мика

Ундел дучи пе Йоника

     Мариоара луй ненику мъй-мъй…[3]

– Е-е-х, Мариоара! - провиква се и удря дъното на празната си чаша в масата бащата на Мария. – Свато, сипи, че нещо се натъжих…

Жена му го прекъсва:

– Петре! Да си тръгваме веки. Ядохме, пихме, видяхме се със зетя. Да си ходим, че я виж кое време стана!

– Свате! Ши ма извиняваш, ама да си имаме уважението – няма да разваляш празника! Тъз вечер оставате у нас и толкоз! – натъртва на всяка дума бащата на Драган. – Къде ще си вадите очите в тъмницата с туй магаре? – смекчава той малко тона. – Булка! Иди да постелеш на вашти, че като им се доспи да е готово.

Мария отива да изпълни заръката на свекър си, а той тръгва към мазето. Като се връща вдига към светлината каната и обяснява:

– Тоз път съм я напълнил от другото буре, с белия нохан[4]. Не се е избистрило хубаво сякаш, ама нищо.

Той налива, чука се с всеки направо с каната и се връща на мястото си.

– Боднете си мезе да се пресолите и пийте наздраве по едно прясно!

Драган поглежда часовника си – отдавна е минало полунощ

– Тате, аз отивам да си почина, че се убих днес от път – навежда се Драган към баща си и поглежда скришом Мария.

– Свате, то като ший тъй и аз отивам да си лягам. – казва майката на Мария. – Те нашти мъже нали ги знайш – още не са отворили приказка за войниклъка, а пък с вино и свирни може и да осъмнат.

– Тъй, тъй… И аз ги оставям – отговаря сватята и събужда заспалата в скута ѝ Джена.  Трите влизат в къщата подир Драган.

Там Мария е приготвила всичко. От предишни гостувания знае, че гостите ще спят в едната стая, а домакините в другата. Пружиненото легло до входната врата тази вечер ще е за свекъра и свекървата. Майката на Мария им пожелава лека нощ и отива да си легне във вътрешната стая. За себе си и Драган Мария е поставила на пода вълнен дюшек и джанфезения юрган с извезан плик от чеиза ѝ. Джена се мушка под него и завира глава между възглавниците.

– Джено! Стани от там!

– Мамо… - моли се Джена – искам при бати и кака!

– Не, не! Тъз вечер ще спиш при мене и баща ти. Ела сам тука!

Тя изгася крушката и отива до леглото. Съблича се, ляга и обръща гръб на младите. Намества полузаспалата Джена между нея и стената, притиска я към себе си и придърпва завивката над главата си.

3.

С няколко отмерени движения, усвоени в армията, Драган бързо съблича униформата и се настанява под юргана. Жълтеникав лъч от лампите навън се процежда от ъгъла на прозореца и пада върху импровизираното легло. На Мария не ѝ харесва да свети точно там и отива до прозореца да го заслони с пердето. После вдига ръце и надява на врата си нощницата. Пердето е като осветен отвън екран, върху който се открояват контурите на тъмният ѝ силует. Докато роклята се свлича в краката полите на прозирната нощница  бавно обгръщат съблазнителното ѝ тяло. Бавят се върху изпъкналата гръд, спускат се по плоския корем, спират се на извивката на ханша и скриват стройните бедра. Тя развързва конската опашка и косите ѝ се свличат по раменете.

Акордеонистът отвън довършва някаква любовна песен. Чуват се звуци от разместени столове, неясни думи и отдалечаващи се към улицата стъпки. Мария трепва и след  няколко бързи крачки се пъхва под завивките при Драган. Търси го опипом и се притиска към него. От близостта ѝ в него лумва огън. Галещите лицето му пръсти чертаят изгарящи  следи. Той я обръща с  ръце. Външната врата предпазливо проскърцва, през нея нахлува сноп светлина и неприятна хладина. Те се отдръпват един от друг, затварят очи и се преструват на заспали. Бащата на Мария се промъква покрай стената, смутолевя някакво извинение, влиза при майка ѝ и започва нещо да й говори. Тя се мъчи да го спре, но шепотът му не секва, докато не завършва дългата си лекция за качествата на бялото вино на свата. Мария и Драган се кискат в шепите си, после чакат в стаята да влезе последният останал навън.

Най-после всички гости си отиват. Лампите навън гаснат една по една и зад пердето на прозореца се прокрадва зората. Вратата се отваря, влиза бащата на Драган. В тъмното стъпките му са несигурни. С облекчение се отпуска на леглото. Джена се размърдва и шепти в просъница: ”Бати си дойде!... Искам при бати!”

Сутринта първо се надига свекървата, взема си дрехите и безшумно напуска стаята. След нея става свекърът. После един зад друг се изнизват навън майката и бащата на Мария. Мария въздъхва и се озърта - Драган спи. Поглежда го влюбено, иска ѝ се да го събуди, но ѝ става жал и отпуска глава на възглавницата, унася се. Внезапно се събужда  с разтуптяно сърце - до нея права стърчи Джена и трие сънливите си очи. Мария внимателно отмята завивката. Двете се обличат и излизат навън.

– Булка, ти къде си скочила? – посреща ги от вратата свекървата, хваща Джена за ръката и я придърпва към себе си.

– Нали казахте, че днес ще берем царевица…

– Ми ши берем… Майка ти и баща ти казаха, чи ши останат да помогнат. Ти пък остани… при Драган, да се наспи хубаво. Направила съм кръстачки – наяжте се и тогава елате на царевицата!

Мария кима с благодарност на свекърва си и се връща в леглото при Драган.

---

[1] Сорт грозде.

[2] Продълговато, покрито пространство пред стаите на старите добруджански къщи.

[3] Румънска народна песен.

[4] Сорт ароматно грозде.

Димитър Колев

Съдържанието в блога – текстове и фотографии – е под закрила на Закона за авторското право и сродните му права